— Нищо такова не сме правили.

— Личен живот. С всички горещи и пикантни подробности.

— Къде бих могъл да намеря такива неща?

— Опитайте в полицейското ми досие. — Раздразнена, тя стана от кушетката и отиде до камината. Застана там и се загледа в часовника върху полицата. — Става късно, господин Тримейн. Всеки момент Ани ще дойде. Можете да си тръгвате. Защо не си тръгнете?

— А вие защо не седнете? Ставам нервен като ви виждам да ставате и да се разхождате.

— Аз карам вас да се чувствате нервен? — Тя се обърна към него. — Вие държите всички карти. Знаете всичко за мен. Как са се прехранвали родителите ми. Къде съм учила. С кого съм спала. Това не ми харесва.

— Толкова много ли бяха? — Резкият му въпрос й подейства като плесница. Тя не успя да измисли отговор на този жесток въпрос. Само се взираше в него с безмълвна ярост. — Не отговаряйте — рече той. — Не желая да знам. Любовният ви живот не е моя работа.

— Прав сте. Не ви влиза в проклетата работа. — Тя се извърна и ядосано сграбчи полицата с две ръце. — Каквото и да научавате за мен, то ще се впише в представата ви за дъщерята на мелничаря, нали? Е, не се срамувам от произхода си. Родителите ми живяха честно. Нямаха попечителски фонд, който да им осигурява хайвера на трапезата. Подобно на някои семейства, които познавам — допълни тя. Тонът й не оставаше съмнение за кое семейство намекваше.

Той посрещна обидата с мълчание.

— Учудвам се, че сте се влюбила в Ричард — рече той. — Като се има пред вид отношението ви към състоятелните хора.

— Преди да се запозная с Ричард, нямах проблем с отношението — обърна се тя, за да му опонира. — После го опознах. Видях какво са му причинили парите. Никога не му се е налагало да се бори. До него винаги беше зеленият буфер, който го предпазваше. А от това той ставаше нехаен. Имунизиран срещу болката на другите. — Брадичката й се повдигна в израз на гордост и отвращение. — Също като вас.

— Сега вие правите предположения за мен.

— Вие сте Тримейн.

— Аз съм като вас. Имам работа, Миранда. Аз работя.

— И Ричард работеше. Това го забавляваше.

— Добре, може би сте права относно Ричард. Той нямаше нужда да работи. „Хералд“ беше по-скоро хоби, повод да става сутрин. Гордо разправяше на приятелите си в Бостън, че е издател. Но такъв си беше Ричард. Не можете да залепяте етикета на богатото момче на мен, защото няма да се закрепи. Преди години семейството ме отхвърли. Нямам попечителски фонд и не притежавам имение. Но имам работа, с която си плащам сметките. О, да, и ме забавлява.

Макар и умело овладян, ядът му беше очевиден през цялото време. „Докоснах някоя струна“, помисли си тя. Изключително чувствителна струна. Тя смирено седна на един стол до камината.

— Изглежда… предположих малко множко.

Той кимна.

— И двамата.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг през стаята. Най-после постигнаха примирие, макар и не лесно.

— Казахте, че са ви отхвърлили от семейството. Защо? — попита тя.

— Просто обяснение. Ожених се.

Тя озадачено го погледна. Той произнесе думите без емоция, както когато човек говори за времето.

— Сигурно тя не е била подходящата партия.

— Не и според баща ми.

— Била е с неподходящо потекло?

— На теория да. Баща ми си падаше по тези неща.

„Естествено“, помисли си тя.

— И прав ли беше баща ви? За момичетата със скромен произход?

— Ние се разведохме по други причини.

— Какви?

— Кристин беше… прекалено амбициозна.

— Това едва ли е недостатък.

— Напротив, когато се опитва да се изкачи по социалната стълбица, от която аз съм едно стъпало.

— О!

— Последваха гладни години. Работех през цялото време, а… — Той сви рамене. Между тях се простря тишината.

— Ричард никога не ми е казвал с какво се занимавате.

Той се облегна, напрежението напускаше лицето му. Неочаквано се изсмя.

— Вероятно защото моята работа му се е струвала дяволски скучна. Аз и моите партньори конструираме офис сгради.

— Вие сте архитект?

— Строителен инженер. Моите партньори се занимават с творческата част от работата. Аз се грижа стените да не се срутват.

Инженер. „Не съвсем напудрена кариера, помисли си тя, но затова пък истинска и честна работа.“ Също като баща й.

Тя поклати глава.

— Странно. Като ви гледам, не ми се вярва, че сте негов брат. Винаги съм си представяла…

— Че сме си лика-прилика? Не, определено бяхме различни. По толкова много начини, които вие едва ли някога ще узнаете.

Да, колкото повече научаваше за Чейс, толкова повече се стопяваше приликата му с Тримейн. И толкова по-често си мислеше, че би могла да го хареса.

— Какво изобщо видяхте в брат ми? — попита той.

Въпросът му, макар и тихо изречен, дрънчеше като тенекия. Напомни й за духовете, които все още кръжаха в тази къща.

Тя въздъхна.

— Видях това, което исках да видя.

— Какво беше това?

— Мъж, който има нужда от мен. Мъж, за когото можех да съм спасение.

— Ричард?

— О, само изглеждаше така, че всичко се върти около него. Но и той беше… уязвим. Тази негова потребност от спасение. От какво, обаче, не знам. Може би от самия него.

— И вие щяхте да го спасите.

Тя горчиво се изсмя.

— Не знам. Човек не мисли за тези неща. Просто ги чувства. И затъва в тях…

— Искате да кажете, че последвахте сърцето си.

Тя погледна нагоре към него и прошепна:

— Да.

— Не ви ли се струваше, че е грешка?

— Да, разбира се.

— Но?

Тялото й се снижи от тежестта на нещастието й.

— Не… виждах изход. Обичах го. Исках да живея заради него. А и той ме настройваше. Казваше ми, че нещата ще проработят, ако и двамата имаме вяра. — Тя сведе поглед към ръцете си, сключени в скута й. — Предполагам, аз първа съм изгубила вярата си.

— В него ли? Или в положението?

— В него. Започнах да виждам недостатъците. След известно време изплува и още нещо. Как манипулира хората и ги използва. Ако нямаше нужда от някого, той го пренебрегваше. Използвач, ето какво представляваше той. Спец, който можеше да накара хората да вършат онова, което иска.

— Тогава го зарязахте. Той как реагира?

— Не можеше да повярва. Мисля, че никой никога не го е напускал. Той не спря да ми се обажда, да ми досажда. Всеки ден на работа се налагаше да се срещам лице в лице с него. И да се преструвам, че нищо не се е случило между нас.

— Но всички са знаели.

Тя вдигна рамене.

— Може би. Не умея да крия. Ани знаеше, защото й казах. А останалите сигурно са се досетили. — Тя въздъхна.

Истината е, че на времето не е внимавала. Любовта, а по-късно и болката са я направили безразлична към общественото мнение.

Те замълчаха за миг. Тя се чудеше какво ли си мисли той за нея сега, и дали изобщо имаше значение това. Изведнъж неговото мнение за нея придоби значимост. Той едва ли беше нещо повече от един непознат, при това враждебно настроен, но въпреки това имаше голямо значение.

— Не си била първата — каза той. — И други жени е имало.

Жестоко беше да й подхвърля такова откровение, но Чейс сам не знаеше защо го направи. Знаеше, че иска да я разтърси здраво. За да разпръсне и последните розови илюзии, които може би таи за Ричард. Може и да твърди, че чувствата са си отишли, но дълбоко в сърцето си, дали не таи няколко топли спомена?

По погледа й разбра, че думите му са постигнали желания ефект. В този миг той съжали, че я е наранил. При все това, не трябва ли да знае? Не трябва ли някой да й каже каква наивница е била?

— Много ли са били? — тихо попита тя.

— Да.

Тя извърна поглед, за да прикрие болката си.

— Мисля… че го знаех. Да, сигурно съм го знаела.

— Той си беше такъв — каза Чейс. — Обичаше да му се възхищават. И като момче си беше такъв.

Тя кимна. Той разбра, че е знаела за това. В даден момент сигурно е усетила неутолимата му жажда за възхищение. И се е опитала да я удовлетвори.

Достатъчно рани причини Чейс. И ето я обезверена и наранена. „А аз сипя сол в раната. Трябва да се махна оттук и да я оставя на мира.“

Къде по дяволите се бави Ани Беринджър?

Миранда изглежда се връщаше към живот. Тя отметна косите от лицето си и го погледна. „Толкова мъка има в тези очи, помисли си той, и същевременно толкова смелост.“

— Не ми казахте защо дойдохте — рече тя.

— Лекарят каза да ви наглеждам…

— Не. Питам защо дойдохте тук?

— Следобед бях в „Хералд“. Разговарях с Джил Викъри за статията относно „Стоун Коуст Тръст“, за която ми споменахте. Тя твърди, че такова нещо никога не е било писано. Че Ричард изобщо не бил стигал до това.

Миранда поклати глава.

— Не разбирам. Знам, че беше написал поне няколко страници. Видях ги на бюрото му в „Хералд“.

— Е, аз не намерих никаква статия. Мислех си, че може би вие знаете къде да търся. Или пък е у вас.

Тя го погледна изумено.

— Защо да е у мен?

— Предполагам, че Ричард честичко е наминавал насам.

— Но не носеше служебни материали. Проверихте ли в къщата?

— Няма я там.

Тя се замисли за миг.

— Понякога той отиваше с колата до северния бряг и там пишеше. Имаше вила…

— Искате да кажете „Роуз Хил“. Да, предполагам, че трябва да проверя и там утре.

Погледите им се срещнаха и останаха така. Тя каза:

— Започвате да ми вярвате, нали?

В гласа й той долови как се заражда неуверена надежда. Усети желание да откликне, да й предостави този малък шанс да й повярва. Трудно му беше да не й вярва, особено когато го погледна със сивите си, влажни очи, които можеха да накарат мъжа да загуби здравия си разум, да изсмучат самообладанието му незабележимо. Но те пораждаха и други, обезпокоителни усещания. Тя седеше едва ли не в другия край на стаята, но присъствието й напомняше на тежък парфюм, който не можеш да пренебрегнеш.

Миранда отново попита тихо:

— Вярвате ли ми?

Той припряно стана на крака, решен да се отърси от опасната магия, в която потъваше.

— Не, не мога да кажа, че ви вярвам.

— Но не виждате ли, че става въпрос за нещо повече от престъпление от страст?

— Признавам, че нещата не са съвсем наред. Но никак не съм готов да ви повярвам.

На вратата се почука. Чейс, озадачен се обърна и видя зад отворената врата да се показва главата на Ани Беринджър.

— Здравейте, кавалерията пристигна — извика тя. Беше облечена със стара тенис фланелка и памучни панталони. Стръкове мокра трева бяха полепнали по спортните й обувки. — Как е положението?

— Добре съм — отвърна Миранда.

— Но трябва някой да я наглежда — обясни Чейс. — Ако възникне проблем, номерът на доктор Щайнер е до телефона.

— Тръгвате ли си вече?

— У дома ме очакват. — Той отиде до вратата, спря се и погледна отново Миранда.

Тя не помръдна, просто си седеше. Той почувства порив да й каже нещо успокояващо. Да й обясни, че не й беше доверил цялата истина. Че действително започва да й вярва. Но не можеше да й признае всичко това, дори пред себе си не можеше. А и Ани беше там и със зоркото си репортерско око наблюдаваше всичко.

Той просто каза:

— Лека нощ, Миранда. Надявам се, че се чувствате по-добре. Ани, благодаря за услугата. — После се обърна и излезе.