Навън в тъмнината очите му след няколко секунди свикнаха. Едва когато наближи края на предната градина, започна да различава алеята под краката си.

На тротоара пред него забеляза силуета на мъж със смъкнати рамене.

Чейс спря и тутакси се стегна.

— Тя добре ли е? — попита мъжът.

— Кой сте вие? — отвърна му с въпрос Чейс.

— И аз мога да ви попитам същото — раздразнено отвърна непознатият.

— Аз… съм на гости — каза Чейс.

— Е, Мира ще се оправи ли, или какво?

— Мира? А, искате да кажете Миранда. Да, ще се оправи, господин…

— Еди Ланцо. Съсед съм. Обичам да я наглеждам, нали знаете? Не е добре, свястна млада жена да живее сама. А и всичките тези ненормалници, които се навъртат и надничат по прозорците. Не е безопасно да си жена днес.

— Тази нощ при нея ще има човек, затова не се притеснявайте.

— Да. Добре. Е, няма да я притеснявам тогава. — Еди Ланцо се обърна и понечи да тръгне към къщата си. — Целият остров отива по дяволите, казвам ви — измърмори той. — Прекалено много ненормалници. За последен път оставям ключовете си в колата.

— Господин Ланцо? — извика Чейс.

— Да?

— Само един въпрос. Чудя се, бяхте ли си у дома, когато господин Тримейн беше убит?

— Аз ли? — изсумтя Еди. — Винаги си стоя у дома.

— Случайно да видяхте или да чухте нещо?

— Вече казах на Лорн Тибетс. Точно в девет си лягам и така чак до сутринта.

— Значи спите непробудно? И не сте чул нищо?

— Как бих могъл, когато слуховото ми апаратче е изключено?

— О! — Чейс се загледа след мъжа, който повлече нозе към къщата си и продължи да мърмори за нахалниците и крадците на коли. Чейс се изненада, че един изпаднал старик проявява такава загриженост към Миранда Уд. „Свястна млада жена“ я нарече Ланцо.

„Какво знае той, по дяволите?“ помисли Чейс. „Какво изобщо знаем за другите? Хората си имат своите тайни. Аз моите, Миранда своите.“

Обърна се и тръгна към „Честнът стрийт“. Двайсетминутната разходка на хладния нощен въздух му подейства ободряващо. Когато най-после стъпи на прага на входната врата, видя, че осветлението беше изключено, светеше само лампата във фоайето. Никой друг ли не си беше у дома? Тогава чу Ивлин да вика името му.

Откри я в тъмния салон, където седеше съвсем сама. Почти не различаваше сянката й в люлеещия се стол. Мъглявата светлина от уличните лампи очертаваше силуета й.

— Най-после се прибра — рече тя.

Той се насочи към една лампа.

— Ивлин, имаш нужда от малко светлина.

— Не, Чейс. Недей. Обичам тъмнината. Винаги съм я обичала.

Той се спря, колебаеше се какво да каже, какво да направи. Бавеше се в сянката и я наблюдаваше.

— Чаках те — тихо каза тя. — Къде ходи, Чейс?

Той не отвърна веднага.

— Да видя Миранда Уд.

В отговор последва хладна, мъртва тишина. Дори скърцането на люлеещия се стол не се чуваше.

— Тя те е омагьосала, нали? — прошепна Ивлин.

— Няма никаква магия. Просто исках да й задам няколко въпроса за Ричард. — Той въздъхна. — Виж, Ивлин, денят ти беше дълъг. Защо не се качиш да поспиш малко?

Тя все още не помръдваше. Стоеше като черна статуя на фона на прозореца.

— Онази нощ ти се обадих — рече тя, — в нощта, когато той умря… надявах се…

— Да?

Отново тишина.

— Винаги съм те харесвала, Чейс. От дете. Винаги съм се надявала ти да ми направиш предложение. Не Ричард, а ти. — Люлеещият се стол отново заскрибуца, тихо-тихо. — Но ти никога не го направи.

— Бях влюбен в Кристин. Помниш ли?

— О, Кристин. — Тя с отвращение изсъска името. — Тя не беше достойна за теб. Но ти сам го разбра.

— Не бяхме един за друг, това е.

— Ние с Ричард също.

Той не знаеше какво да каже. Разбираше накъде клони и искаше да избегне този разговор. През всичките години, докато растяха заедно, той така и не успя да си представи себе си и Ивлин като двойка. Тя със сигурност беше привлекателна. А и на възраст беше по-близо до него, отколкото до Ричард. Но той рано осъзна, че тя притежаваше способността да манипулира хората, да промива мозъците и да опорочава сърцата им. Ричард имаше същия талант.

И въпреки това, той я съжаляваше.

— Ивлин, просто си изморена — едва чуто каза той. — Преживя една ужасна седмица. Но най-лошото отмина вече.

— Не. Най-лошото тепърва предстои. Самотата.

— Нали имаш децата си…

— Скоро ще си тръгнеш, нали?

— След няколко дни трябва да тръгвам. Аз работя в Гринуич.

— Можеш да останеш. Поеми „Хералд“. Филип все още е твърде млад да го управлява.

— Няма да излезе издател от мен. Знаеш. А и мястото ми вече не е тук. Не и на този остров.

За миг те се погледнаха един друг през сенките.

— Значи така — прошепна тя, — за нас.

— Боя се, че е така. — Той видя как силуетът тъжно кимна. — Ще се оправиш ли?

— Разбира се — тихо се изсмя тя. — Ще се оправя.

— Лека нощ, Ивлин.

— Лека нощ.

Той я остави да седи до прозореца. Едва когато приближи стълбите, изведнъж надуши киселия мирис, който се носеше из приемната. На малката масичка до телефона имаше празна чаша. Той я вдигна към носа си.

Уиски.

Всички ние си имаме своите тайни. Ивлин също.

Той остави чашата и дълбоко замислен се заизкачва по стълбите към леглото си.

Шеста глава

— Е, къде бяхте вие двамата снощи? — попита Чейс.

Заети с наденичките и яйцата, близнаците едновременно вдигнаха глави към чичо си.

— Аз бях у Зак Брюър — отвърна Филип. — Нали си спомняш семейство Брюър? Там на „Пърл стрийт“.

— Филипчо иска да каже, че преслушвал сестрата на Зак — обясни Каси.

— Е, поне не се бях заврял в някоя дупка да си мечтая за любовна среща.

— Не съм си мечтала за среща. Бях заета.

— Да бе — измърмори Филип.

— Заета ли? С какво? — попита Чейс.

— Бях в „Хералд“, опитах се да внеса ред в нещата — обясни Каси. — Нали знаеш, татко остави такава бъркотия. Никъде няма черно на бяло какви са били намеренията му. Няма нито намек за това накъде е искал да се развива вестникът. Говоря от редакторска гледна точка.

— Остави Джил Викъри да се погрижи за това — отвърна Филип и повдигна рамене. — Нали за това й плащаме.

— Мислех си, че поне те интересува, Фил. Очевидно ти си наследникът.

— Такива преходи стават постепенно. — Фил равнодушно мушна още една хапка яйца в устата си.

— Междувременно, „Хералд“ се лута без посока и капитан. Не ми се иска да се превърне в бърсалка за всеки. Трябва да стане скандалното списание, което разтърсва цялото крайбрежие и влудява хората. Както татко ги подлуди преди няколко месеца.

— Кого е подлудил? — попита Чейс.

— Онези мекерета в плановата комисия. Те гласуваха за повторно райониране на северния бряг. Татко ги изтипоса хубавичко. Обзалагам се, че Джил е набивала крак в лачените си италиански обувки и с нетърпение е очаквала процеса за клевета.

— Изглежда знаеш много неща за това какво става в „Хералд“ — каза Чейс.

— Разбира се. Вторият след най-добрия се старае.

Тя го каза с безгрижен тон, но нотката неприязън не убягна от вниманието на Чейс. Той разбираше чувствата й. Някога и той беше вторият след най-добрия брат и през цялото си детство се беше старал, но напразно. Ричард беше помазаният. Също както Филип сега. Звънецът на вратата иззвъня.

— Това трябва да е дядо — рече Филип. — Подранил е.

— Аз ще отворя — изправи се Чейс.

Ноа Деболт стоеше на входната площадка.

— Добро утро, Чейс. Ивлин готова ли е за срещата?

— Предполагам. Влезте, сър.

Това „сър“ бе произнесено несъзнателно. Човек просто не можеше да го нарича на първо име. Докато Ноа влизаше през вратата, Чейс с възхищение забеляза, че с годините раменете в костюма по поръчка не бяха се прегърбили, нито погледът в тези леденостудени очи не беше поомекнал.

Ноа се спря във фоайето и критично огледа къщата.

— Време е да направим някои промени тук. Нова кушетка, нови столове. Ивлин живя и понася тези стари мебели достатъчно дълго.

— Бяха любими на майка ми — отвърна Чейс. — Антични…

— По дяволите, знам какви са! Боклуци! — Ноа спря поглед върху близнаците, които го наблюдаваха от вратата. — Какво, да не би вие двамата още да закусвате? Хайде, осем и половина е! Като се имат пред вид тарифите на адвокатите, нямам намерение да закъсняваме.

— Наистина, господин Деболт — съгласи се Чейс. — Мога да закарам всички до кантората. Нямаше нужда да си правите труда…

— Ивлин ме помоли да дойда — каза Ноа. — А каквото заръча моето момиче, аз го изпълнявам. — Той вдигна поглед към стълбите. Ивлин тъкмо се появи на площадката. — Нали така, мила моя?

Ивлин слезе по стълбите с вдигната глава. От миналата нощ Чейс не беше я виждал. Сутринта нямаше никакъв тремор, нито влиянието на уискито. Изглеждаше хладна като краставичка.

— Здравей, татко.

Ноа я прегърна.

— Така — тихо каза той, — хайде да приключваме тази неприятна работа.

Качиха се в мерцедеса на Ноа. Ивлин и баща й седнаха отпред, а Чейс и близнаците се сбутаха на задната седалка. Той се зачуди как през всичките тези години Ричард е понасял да живее в един и същ град с този тъст-тиранин. Но цената, която човек плаща, за да се ожени за единствената дъщеря на Ноа Деболт, е вечна критика и вечни подозрения.

Сега, когато Ричард беше мъртъв, Ноа отново контролираше живота на дъщеря си. Той ги закара до офиса на Лес Харди. Придружи Ивлин през входната врата като я държеше за ръка и я заведе до самата рецепция.

— Госпожа Тримейн, за среща с Лес — каза Ноа. — Тук сме, за да прегледаме завещанието.

Служителката ги изгледа странно, но Чейс прочете в погледа й паника. После тя натисна бутона за интерком.

— Господин Харди. Те са тук.

Лес Харди тутакси се показа от кабинета си. По костюма и вратовръзката му си личеше, че е стегнат мъж, единствено потта по веждите му разваляше впечатлението.

— Господин Деболт, госпожо Тримейн — каза той, едва ли не с болка в гласа, — щях да ви се обадя и по-рано, но просто… тоест, ние… — Той преглътна. — Изглежда имаме проблем със завещанието.

— Всичко може да се оправи — рече Ноа.

— Всъщност… — Харди отвори вратата на конферентната зала, — мисля, че всички трябва да седнем.

В стаята имаше още един човек. Харди ги представи на Върнън Фицхю, адвокат от Бейс Харбър. Фицхю имаше вид на адвокат от работническата класа, изразяваше се добре, но беше недодялан, от онези мъже, които вероятно са бутали подкуп, за да завършат училището за прависти. Всички седнаха около конферентната маса, а Харди и Фицхю в двата края.

— Е, какъв е този малък проблем със завещанието на Ричард? — попита Ноа. — И какво общо имате вие, господин Фицхю?

Фицхю се изкашля.

— Боя се, че ви нося лоши новини. Или в този случай, ново завещание.

— Какво? — Ноа се обърна към Харди. — Що за глупости, Лес? Нали ти беше адвокат на Ричард?

— И аз така си мислех — мрачно отвърна Харди.

— Тогава откъде се взе това ново завещание?

Всички погледнаха към Фицхю.

— Преди няколко седмици — обясни той, — господин Тримейн дойде в кантората ми. Каза, че искал да направи ново завещание, което да замени завещанието, заверено от господин Харди. Посъветвах го да се обърне към господин Харди, но господин Тримейн настоя аз да го оформя. Затова зачетох молбата му. Щях да ви уведомя по-рано, но няколко седмици отсъствах от града. Едва снощи разбрах за смъртта на господин Тримейн.