— Странно — рече Ивлин. — Защо Ричард ще прави ново завещание? Как да сме сигурни, че наистина той го е направил?

— Той е — потвърди Харди. — Познавам подписа му.

Последва дълга тишина.

— Е — каза Ивлин, — да го чуем, Лес. Какви са промените.

Харди извади очилата си и започна да чете на глас.

— „Аз, Ричард Д. Тримейн, в пълно съзнание…“

— О, прескочи правното бръщолевене — отряза го Ноа. — Мини на въпроса. Какви са промените в новото завещание?

Харди вдигна поглед.

— По-голямата част е непроменена. Къщата, прилежащите сметки, съдържанието им, всичко остава за госпожа Тримейн. За децата има щедри попечителски сметки, а няколко лични вещи остават на брат му.

— А „Роуз Хил Котидж“? — попита Ноа.

Харди се размърда на стола си.

— Може би, трябва просто да го прочета. — Той прелисти няколко страници напред и се изкашля. — „Този парцел земя на северния бряг, състоящ се от приблизително четирийсет ара, в това число и пътя до него, както и постройката, позната под името «Роуз Хил Котидж», оставям…“ — Харди млъкна.

— Какво за „Роуз Хил“? — настоя Ивлин.

Харди си пое дълбоко дъх.

— „Оставям на моята скъпа приятелка Миранда Уд.“

— По дяволите — отвърна Ноа.

На улицата извън кабинета на Харди, Ноа и Ивлин седнаха един до друг в колата. И двамата мълчаха. И двамата се измъчваха от тишината. Останалите решиха да се приберат пеша, за голямо облекчение на Ноа. Той имаше нужда да остане насаме с Ивлин.

Тихо каза:

— Има ли нещо, което желаеш да ми кажеш, Ивлин?

— Какво имаш пред вид, татко?

— Каквото и да е. За Ричард.

Тя погледна баща си.

— А трябва ли да кажа нещо?

— Знаеш, че на мен можеш да кажеш. Ние сме едно семейство, а това е от значение. Семейството трябва да е единно. Срещу целия свят, ако се налага.

— Не разбирам за какво говориш.

Ноа погледна дъщеря си в очите. Същият нюанс на зелено като на съпругата му. Това беше единствената връзка с любимата му Сузана. Единственият човек на света, който все още го интересуваше. Тя спокойно отвърна на погледа му без ни най-малка следа от смущение. Добре. Добре. Тя отстояваше себе си срещу всеки. В това отношение беше истинска Деболт.

— За теб бих направил всичко, Ивлин — увери я баща й. — Всичко. Само ме помоли.

Тя погледна напред.

— Тогава ме заведи у дома, татко.

Той запали двигателя и обърна колата към „Честнът стрийт“. По целия път към дома тя не промълви нито дума. Дъщеря му беше честолюбиво момиче. Въпреки, че никога не би го помолила, тя се нуждаеше от помощта му. И щеше да я получи. „Каквото и да ми струва, помисли си той, ще го направя.“

Все пак, Ивлин беше негова плът и кръв, а той не можеше да допусне плътта и кръвта му да отиде в затвора.

Дори и да имаше вина.



Градината й беше нейното светилище. Тук Миранда беше посадила ружи и делфиниуми, детски дъх и кошнички. Не си беше направила труда да оформя пространството и цветовете по схема. Тя просто беше посяла растенията в земята, беше разпръснала семената, лозниците и цветята бяха превзели двора й. Горките, през последната седмица бяха пренебрегнати. Цветовете бяха клюмнали, защото от няколко дни не бяха поливани. Ала сега тя си беше у дома и нейните питомци изглеждаха щастливи. Колкото и странно да й се струваше тя също се чувстваше щастлива. Слънцето топлеше гърба й, ръцете й мачкаха животворната глинеста почва. Това й стигаше. Свеж въздух и свобода. „Колко ли ще продължи?“

Тя прогони тази мисъл и заби търнокопа в твърдата земя. Щеше да прекопае малко и ще разшири животворната леха с още два фута. Тя подпря търнокопа на къщата и коленичи, за да раздроби буците и да отстрани камъчетата.

От слънцето й се придремваше.

Най-после не можа да устои повика на дрямката и полегна на моравата. Ръцете и коленете й бяха зацапани от пръстта, а тревата като завивка обвиваше голите й нозе. Чудесен летен ден, като онези, които помнеше от детството си. Тя затвори очи и си спомни за следобедите, когато майка й беше все още жива, а баща й заставаше до барбекюто и пееше, докато препичаше хамбургерите…

— Каква е тази опасна игра, която играеш? — попита един глас.

Миранда стреснато седна и видя Чейс да стои до бялата ограда от колове. Той отвори портичката и влезе в двора. С приближаването му й мина през ум колко нелицеприятно сигурно изглежда с градинарските си къси гащи и тениската. На фона на слънчевата светлина и синьото небе, Чейс изглеждаше безупречен и недостижим. Тя замижа, за да види изражението му, но успя да различи само едно тъмно овално лице и развяната от вятъра коса.

— Знаела си, нали? — попита той.

Тя се изправи на крака и изтупа пръстта от ръцете си.

— Какво да знам?

— Как успя, Миранда? С няколко сладко прошепнати думи? Впиши ме в завещанието и ще съм твоя завинаги?

— Не разбирам за какво говорите.

— Идвам направо от семейния адвокат. Неприятна изненада ни очакваше там. Преди две седмици Ричард направил ново завещание. Оставил е „Роуз Хил Котидж“ на теб.

Тя стъписано замълча и се взря в лицето му с недоверие.

— Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да отречеш?

— Никога не съм очаквала…

— Мисля, че точно това си очаквала.

— Не! — Тя се извърна, смутена. — Никога нищо не съм искала…

— О, я стига! — Той посегна към ръката й и я дръпна да се обърне към него. — За какво става въпрос, за изнудване? Начин да ти затвори устата за любовната ви връзка?

— Нищо не знам за никакво завещание! Нито за къщата! Освен това, как така ще ми я оставя? Не се ли полага на съпругата му? Ивлин притежава половината…

— Не, не притежава.

— Защо?

— „Роуз Хил“ се е предавала по наследство в рода на майка ми. И директно остава на Ричард, така че Ивлин не може да има каквито и да било претенции. Той решил да я остави на теб.

Тя поклати глава.

— Не разбирам защо.

— Къщата беше единственото място на острова, което наистина го интересуваше. Единственото място, което интересуваше и двама ни.

— Добре тогава! — извика тя. — Ти го вземи! То е твое. Още днес ще подпиша декларация, че го предоставям. Не го искам. Искам само да ме оставят на мира. — Тя беше вперила поглед в студеното му и неподвижно лице. — И никога повече, докато съм жива не искам да виждам никой от семейство Тримейн.

Тя се разплака и изтича в къщата по стъпалата на задната площадка. Мрежестата врата се затвори с трясък след нея. Тя се отправи направо към кухнята, където внезапно се спря. Нямаше къде другаде да избяга. Във вълнението си отиде до мивката и отвори кранчето. Заобиколена от любимите си папрати, тя яростно взе да търка мръсотията по ръцете си.

Все още търкаше, когато някой отвори мрежестата врата и после леко я затвори. Той дълго мълча. Тя знаеше, че стои зад нея и я наблюдава.

— Миранда — рече той.

— Махай се. — Тя ядосано завъртя кранчето. — Искам да чуя и твоята версия.

— Защо? Няма да ми повярваш. Ти не искаш да ми повярваш. Но знаеш ли какво? Вече не ме интересува. — Тя грабна една хавлиена кърпа за съдовете и подсуши ръцете си. — Още днес следобед ще отида при адвоката. Ще подпиша декларация за отказване или както там се нарича. Никога няма да го приема. Каквото и да получа от него, ще е омърсено. Както аз съм омърсена.

— Грешиш, Миранда. Наистина искам да ти вярвам.

Тя стоеше неподвижна, сякаш се страхуваше да помръдне, да го погледне. Усети, че той се приближава към нея. Но не можеше да се обърне, да го погледне в лицето. Само сведе поглед към влажната пръст в мивката.

— Но не можеш, нали? — рече тя.

— Фактите диктуват обратното.

— Ами ако ти кажа, че фактите са заблуждаващи. — Тя бавно се обърна и видя, че той е толкова близо до нея, че можеше да го достигне и докосне. — Тогава?

— Тогава ще съм принуден да се доверя на инстинктите си. Но в този конкретен случай инстинктите ми са отишли по дяволите.

Тя се загледа в него и внезапно се смути от знаците, които получаваше от него. Които тялото й изпращаше. Той беше блокирал всички пътища за отстъпление, гърбът й опираше кухненската мивка. Трябваше само да повдигне леко глава, за да срещне погледа му. Надвесен над нея, той изглеждаше страховит. Но не страх пулсираше във вените й. Беше топлият и неочакван пулс на желанието.

Тя се измъкна и тръгна през кухнята, колкото се може по-надалеч от него, но все в същата стая.

— Говорих съвсем сериозно. За отказ от правата над „Роуз Хил Котидж“. Всъщност, мисля, че трябва да го направим веднага. Да отидем при адвоката.

— Това ли искаш наистина?

— Знам само, че не искам нищо негово. Нищо, което да ми напомня за него.

— Ще се откажеш от къщата, просто ей така?

— Тя нищо не означава за мен. Дори не съм я виждала.

Чейс изглеждаше изненадан.

— Той никога ли не те е водил в „Роуз Хил“?

— Не. О, разказвал ми е за нея. Но тя беше негово лично убежище. Не беше от местата, които би споделил с мен.

— Може би се отказваш от цяло състояние в недвижим имот, при това никога не си го виждала.

— Не е мое състояние. Никога не е било.

Той я наблюдаваше с присвити очи.

— Не мога да те разбера. Всеки път, когато си помисля, че те разбирам, ти ми поднасяш нова изненада.

— Не съм толкова сложна за разбиране.

— Успяла си да заинтригуваш Ричард.

— Едва ли съм първата жена, която го е сторила.

— Но си първата, която някога го е напускала.

— И виж това до къде ме доведе. — Тя се изсмя горчиво. — Може и да не вярваш, но преди се мислех за високо морален човек. Плащах си данъците. Спирах на всеки червен светофар. Следвах всички правила. — Тя се обърна и се загледа през прозореца. Тихо добави: — После се влюбих в брат ти. Изведнъж изгубих представа за правилата. Навлизах в странна територия. Господи, колко се уплаших. Същевременно, бях… обзета от вълнение. А това ме плашеше дори още повече. — Тя се обърна към него. — На всичко съм готова, само да върна времето назад. За да се почувствам… отново невинна.

Той бавно се приближи към нея.

— Миранда, не можем да овладеем някои неща.

— Не. — Тя сведе поглед, а страните й се зачервиха от вина. — Някои неща загубваме завинаги.

Тя се отдръпна от неочакваното му докосване. Беше най-нежна ласка, ръката му просто проследи извивката на бузата й. Стресната, тя вдигна глава и откри, че няма къде да избяга от търсещия му поглед. Мразеше да се чувства така разголена на показ, но откри, че не може да се противопостави на това усещане. Ръката, прегърнала лицето й, беше топла и неустоима.

„Ето, отново попадам в стария капан, помисли си тя. С Ричард изгубих невинността си. Какво ли ще загубя с този мъж? Душата си?“

— От брат ти получих урок, Чейс. Вече не съм лесна плячка. — Тя се обърна и се отдалечи към всекидневната стая.

— Аз не съм Ричард.

Тя се обърна назад.

— Няма значение кой си. Важното е, че аз вече не съм онази глупачка, лековерна душица, каквато бях.

— Той наистина те е наранил, нали? — Той я наблюдаваше от прага на кухнята. Раменете му изпълваха отвора на вратата.

Тя не отвърна. Потъна в едно кресло и се втренчи в изцапаните си с пръст колене.

Чейс я изучаваше през стаята. Изведнъж всичката ярост, която се трупаше от сутринта в кабинета на Харди, се изпари. На нейно място се настани ярост към Ричард. Златното момче Ричард, което винаги получаваше всичко, което искаше. Ричард, първородният, класически Тримейн с руса коса и сини очи, та той винаги купуваше онова, за което бленуваше срещу разменната монета на духовитостта и чара. Но постигнеше ли целта си, губеше интерес.