Техният домакин със смайващото светско име Фред, наля розов чай и им предложи рошкови сладки. Идваха в Мейн всяко лято, обясни им той, за да възстановят връзката си със земята. Ню Йорк беше като чистилище, с единия крак си в ада. Фалшиви хора, фалшиви ценности. Те работеха там, само защото можеха да имат контакт с обикновените хора. Освен това, се нуждаеха от средства. През по-голяма част от годината те понасяха болнавата атмосфера на града, вдишваха токсините, тровеха телата си с рафинирана захар. Лятото беше предназначено за пречистване. Ето защо идваха тук и напускаха работа за два месеца в годината.

— Какво работите! — попита Миранда.

— Собственици сме на счетоводната компания „Никълс, Фей и Бледсоу“. Аз съм Никълс.

— Аз съм Фей — каза мъжът, който навиваше суши. Жената, несъмнено Бледсоу, продължи да медитира мълчаливо.

— Затова както виждате — каза Фред Никълс, — няма начин да ни убедят да продадем къщата. Тази земя е връзката ни с нашата майка.

— Нейна ли беше? — попита Чейс.

— Майката земя притежава всичко.

Чейс се изкашля.

— Отказахме да продаваме. Независимо, че ни изпращаха множество писма от онези…

Миранда и Чейс едновременно се изправиха на столовете си и попитаха:

— Писма?

— Тримата живеем заедно от петнайсет години. Идеална сексуална хармония. Без ревност, без дрязги. Всичките ни приятели знаят за това. Така че, едва ли ще се притесним, ако целият свят разбере за нас.

— С това ли ви заплашваха в писмата? — попита Миранда.

— Да. Мисля, че използваха фразата: „Ще изложим на показ изкривения ви начин на живот“.

— Не само вие сте получавали такива писма — обясни Чейс. — Предчувствието ми е, че всички от тази улица, които не са пожелали да продават, са получили по едно писмо.

— Е, заплашват не когото трябва. Именно изкривения начин на живот искаме да утвърдим. Прав ли съм, приятели?

Мъжът със сушито вдигна глава и каза:

— Хо.

— Той е съгласен — обясни Фред.

— Писмото беше ли подписано? — попита Миранда.

— Не. Марката беше с печат от Бейс Харбър и го получихме в къщата ни в Ню Йорк.

— Кога?

— Преди три или четири месеца. Съветваха ни да продадем парцела. Не споменаваха на кого точно. После получихме предложение от господин Графам, и аз предположих, че той стои зад цялата история. Проверих „Стоун Коуст Тръст“. Няколко запитвания тук-там, за да разбера с кого си имах работа. Според моите източници, са замесени пари. Графам е само поставено лице, зад което се крие анонимен инвеститор. Обзалага се, че е организирано престъпление.

— Какво ще правят с остров Шепърдс? — порита Чейс.

— Започва да им става тясно в Ню Йорк. Мисля, че ще се местят нагоре по брега. А северният бряг е идеалното местенце, което биха искали. Туристическата индустрия вече процъфтява. Погледнете това място! Океан. Гора. Няма престъпност. Кажете ми няма ли който и да е жалък глупак от града да брои добри пари, за да остане в този курорт тук.

— Виждали ли сте някога Графам?

— Посети ни, за да разговаряме за сделката със земята. Посъветвахме го съвсем ясно да… — Фред замълча, усмихна се и продължи — да прелюбодейства със себе си. Не съм сигурен дали значението на думата му беше известно.

— Що за човек е той? — попита Миранда.

Фред изсумтя.

— Хлъзгав и глупав. Искам да кажа, истински глупак. С коефициент на интелигентност на слон. Кой идиот би се захванал да преустройва Хемлок Хайтс? Спокойно може да се нарече и „Имотите на отровените дробове“. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че е накарал останалите жертви да продават. — Той се изсмя. — Трябва да се запознаете с него, Тримейн. Пък тогава, ако не сте съгласни, елате да ми кажете, че не е издънка на нашите едноклетъчни прадеди.

— Едноклетъчните — намеси се Бледсоу, жената, и отвори очи за малко, — са много по-развити.

— За съжаление — каза Фред, — регулирането е свършен факт. Скоро ще ни оградят. Тук някой „Кандос“, там някой „Дънкин Донатс“. Кодексът на остров Шепърдс. — Той замлъкна. — И знаете ли какво? Едва тогава ние ще продаваме! Господи, каква печалба! Ще можем да купим цял окръг в Алагаш.

— Все още проектът може да бъде спрян — каза Миранда. — Няма да сложат ръка върху „Роуз Хил“. И районирането може да се отмени.

— Няма никакъв шанс — обясни Фред. — Говорим за приходи от данъци. Земята в консервация не носи абсолютно никаква изгода за острова. Но едно хубавичко туристическо курортче? Ей, аз съм оторизиран одитор. Познавам властта на всемогъщия долар.

— Но някои хора ще се възпротивят.

— Това няма да промени нещата. — Фред с одобрение подуши розовия чай. Краищата на саронга се бяха изхлузили и бедрата му се оголиха. Дим от тамян се носеше около прошарената му коса. — Могат да крещят и да протестират, да препречат с телата си пътя на булдозерите. Но са обречени. Това е нещо, което хората не могат да спрат.

— Циничен отговор — отбеляза Миранда.

— В цинично време.

— Е, не могат да купят „Роуз Хил“ — заяви Миранда и стана на крака. — А ако зад тези сделки стои организирано престъпление, можете да се обзаложите, че островът ще отвърне на удара. Хората тук не приемат гангстерите. Не приемат и аутсайдерите, точка.

Фред я погледна с усмивка.

— Но самата вие сте аутсайдер, госпожице Уд, не е ли така?

— Не съм от острова. Дойдох тук преди година.

— Въпреки това, те ви приеха.

— Не, не е вярно. — Миранда се обърна към вратата. Тя се спря за миг и се загледа през мрежата. Навън дърветата се огъваха под синьото небе. — Никога не са ме приемали — тихо рече тя. — И знаете ли какво? — От устните й се отрони дълга въздишка на примирение. — Едва сега го осъзнавам. Те никога няма да ме приемат.



На автомобилната алея пред „Роуз Хил“ беше паркирана още една, трета кола.

Забелязаха я, когато се показаха от последния завой на пътя. Беше последен модел сааб с цвят бургунд и чудесен блясък. Само един поглед през прозореца на колата откриваше безупречния интериор. Върху кожената тапицерия нямаше дори хвърчаща визитна картичка, нито опаковка от вафла.

Мрежестата врата се отвори с леко скърцане и госпожица Сейнт Джон се показа на входната площадка.

— Ето ви и вас. Имаме гостенка, Джил Викъри.

„Разбира се“, помисли си Миранда. „Кой друг би успял да поддържа такава безупречна кола?“

Джил стоеше права с кутия в ръце. Погледна Миранда с явна изненада, но не коментира присъствието й.

— Извинете, че се отбивам без предупреждение — каза тя. — Трябваше да взема няколко папки от архива. Утре с Филип ще се видим със счетоводителя. Нали знаете, ще обсъждаме данъчните въпроси по прехвърлянето на „Хералд“.

Чейс се намръщи.

— Вие намерихте финансовите отчети тук?

— Само от миналия месец. В офиса не ги открих, и реших, че ги е донесъл тук да работи. Бях права.

— Къде бяха? — попита Чейс. — Преровихме всичките му папки. Не ги видях никъде.

— На горния етаж. В нощното шкафче. — А откъде е знаела къде да търси, не си направи труда да обясни. Тя огледа помещението. — Наистина сте преобърнали стаята. Какво търсите? Скрито съкровище?

— Всички налични папки за „Стоун Коуст Тръст“ — отвърна Чейс.

— Да, Ани спомена нещо такова. Лично аз смятам, че начинанието ви е обречено на провал. — Тя се обърна към Миранда и каза с хладен глас: — А при теб нещата как вървят? — Беше просто любезен въпрос, без следа от топлота или загриженост.

— Трудно… — отвърна Миранда.

— Представям си. Чух, че си отседнала при Ани.

— Само временно.

Джил я удостои с една от ироничните си усмивки.

— Всъщност, е доста неудобно. С процеса се занимава Ани. А ти сега живееш с нея. Ще трябва да отменя задачата. Нали знаеш, обективно отразяване на фактите.

— Никой в „Хералд“ не би могъл да бъде абсолютно обективен — отбеляза Чейс.

— Предполагам. — Джил намести кутията в ръцете си. — Е, най-добре да тръгвам. И да ви оставя да продължите търсенето.

— Госпожице Викъри? — извика госпожица Сейнт Джон. — Чудя се дали можете да ни дадете малко повече информация за нещо, което намерихме тук.

— Да?

— Бележка от някой с инициал „М“. — Госпожица Сейнт Джон й подаде листче хартия. — Тук присъстващата Миранда не го е писала. Знаете ли кой го е написал?

Джил прочете бележката без видима реакция, дори перфектните й вежди не трепнаха. Миранда си мислеше: „Как бих искала да имам нейния стил, нейната стойка“.

— Няма дата. Значи… — Джил вдигна поглед. — Сещам се за няколко човека. Но никой от тях не носи този инициал. Но „М“ може да означава някакъв псевдоним. Или просто думата „мен“.

— Няколко човека?

— Да. — Джил смутено погледна Миранда. — Ричард, той… има влечение. Особено към стажантките през лятото. Сещам се за тази, която беше миналата година. Преди да те наемем, Миранда. Казваше се Кло някоя си. Не можеше да пише, но ставаше за украса. Взимаше интервюта, които никой друг не можеше да вземе, а това довеждаше горката Ани до лудост. — Джил отново погледна бележката. — Това е печатано на механична пишеща машина. Виждате ли? И извивката на буквата „е“ е зацапана, клавишът трябва да се почисти. Доколкото си спомням, Кло работеше на стара пишеща машина. Беше единствената в офиса, която не умееше да използва компютър. — Тя върна бележката на госпожица Сейнт Джон. — Може да е била тя.

— Какво стана с Кло? — попита Чейс.

— Какво очаквате, че се е случило? Един горещ, наситен флирт. Няколко фойерверки, а след това още едно разбито сърце.

Миранда усети буца в гърлото си. Никой не я гледаше директно, но й беше ясно, че вниманието им беше насочено към нея. Тя отиде до прозореца и сграбчи завесата, с усилие на волята се стараеше да държи главата си вдигната и гърба си изправен. Още едно разбито сърце. Почувства се като вещ, още една глупава и лековерна жена. Така си мислеха те за нея.

Джил отново намести кутията в ръцете си.

— Най-добре да се връщам в офиса или мишките ще се разиграят. — Тя отиде до вратата и се спря. — О, едва не забравих да ви кажа, Чейс. Ани току-що чула новините.

— Какви новини? — попита Чейс.

— Тони Графам се е върнал в града.

Миранда не реагира. Чу как Джил слиза по стъпалата на входната площадка, после рева на двигателя и гумите изскърцаха по чакъла. Тя усещаше погледите на Чейс и госпожица Сейнт Джон върху гърба си. Те я наблюдаваха мълчаливо, тегнеше непоносима тишина, изпълнена със съжаление.

Тя бутна и отвори мрежестата врата, и избяга от къщата.

На половината път през полето Чейс я догони. Сграбчи я за ръката и я обърна към себе си.

— Миранда…

— Остави ме на мира!

— Не можеш да избягаш от това…

— Де да можех! — извика тя. — Джил го каза. Аз съм просто още едно разбито сърце. Поредната скучна жена, която е получила точно каквото заслужава.

— Ти не го заслужаваше.

— Върви по дяволите, Чейс, не ме съжалявай! Не бих могла да понеса и това. — Тя се отскубна и понечи да се извърне, но той я задържа. Този път не я изпусна, здраво държеше китките й. Тя се озова току пред тъмните му, непреодолими очи.

— Не те съжалявам — отвърна той. — Ти не предизвикваш съжаление в мен, Миранда. Защото заслужаваш много повече. Ти имаш много повече преимущества от всички жени, които съм познавал. Добре, наивна си. И лековерна. Всички ние започваме така. Нали се поучи от това. Би трябвало. Искаш да се накажеш и може би си го заслужаваш. Но не прекалявай. Защото мисля, че с Ричард сте били еднакво силно влюбени едни в друг.

— Това трябва да ме успокои ли?

— Не се опитвам да те накарам да се успокоиш. Просто ти казвам какво мисля.