— Добре. — В смеха й се долови самоирония. — Значи съм само една стъпка по-високо от донжуана. — Тя отново се опита да се отскубне. И той отново я задържа.

— Не — тихо каза Чейс. — Опитвам се да ти кажа следното: знам, че не си първата му такава връзка. Знам, че Ричард е имал много жени. През годините се запознах с няколко от тях. Неколцина бяха страхотни. Други бяха талантливи, дори невероятни. Но сред всички тези жени, а всяка една от тях си беше необикновена, ти си единствената, която според мен той е обичал истински.

— Сред всички онези страхотни жени? — Тя поклати глава и се изсмя. — Защо мен?

Той тихо отговори:

— Защото ти си тази, в която бих се влюбил аз.

Тя изведнъж замръзна на мястото си. Той се вгледа в нея, а тъмната му коса се ветрееше на вятъра. Слънцето обливаше в светлина лицето му. Тя чуваше бързите удари на сърцето си, ехото им в ушите си. Той освободи китките й. Миранда не се помръдна, дори когато ръцете му я прегърнаха и той я привлече към себе си. Не й достигна дъх дори да изстене, когато той долепи устни в нейните.

При това докосване тя се изгуби. Слънцето се завъртя над главите им в поток от мъглява светлина на фона на синята небесна шир. Съществуваше само той с коравите си форми и сенки, с тъмната коса, която контрастираше на небето, с устните, които поемаха дъха й. За миг тя се поколеба дали да се противопостави или да се предаде. В следващия момент протягаше ръка, за да обгърне шията му, разтвори устни пред нетърпеливото му желание и с още по-голяма страст усещаше вкуса на устните му. Тя го изпиваше, поемаше топлината му. През шумотевицата в ушите си тя долови стенанието му на удовлетворение и една нарастваща жажда. Колко бързо се предаде, колко лесно пропадна — жената, която се остави да бъде завладяна първо от единия брат, а сега — от другия.

Непоносимата яркост на дневната светлина нахлу в очите й, в момента, в който се отскубна. Страните й горяха. Жуженето на насекомите в полето и шумоленето на тревата на вятъра едва ли не се изгубиха сред хриптящото й дишане.

— Няма да позволя това, Чейс — рече тя, — няма да позволя.

После се обърна и закрачи през полето. Отправи се обратно към къщата. Всяка нейна стъпка разпръскваше аромата на затоплената от слънцето трева. Знаеше, че той я следва, но този път не направи опит да я стигне. Тя вървеше сама и яркият следобед, танцуващите полски цветя, хвърчащите във въздуха пухчета от глухарчетата сякаш засилваха отчаянието й.

Госпожица Сейнт Джон стоеше на входната площадка. Миранда мина покрай нея и едва видимо й кимна. Влезе в къщата и отиде направо до библиотеката, грабна няколко книги от рафта и седна на пода. Задълбочено разлистваше страниците, когато чу стъпки по площадката.

— Не е време за спор, Чейс — чу гласът на госпожица Сейнт Джон.

— Нямам намерение да се караме.

— По очите ти се чете. За бога, успокой се. Недей. Дишай дълбоко.

— В цялото си уважение към вас, госпожице Сейнт Джон, но не сте ми майка.

— Добре. Не съм твоята майка. — Рязко отвърна госпожица Сейнт Джон. Докато стъпваше тежко по стълбите, си мърмореше: — Но много добре виждам, когато някой човек неистово се нуждае от моя съвет!

Мрежестата врата се затвори с трясък. Чейс застана на прага, загледан в Миранда.

— Погрешно си разбрала — рече той.

Миранда вдигна поглед към него.

— Така ли?

— Това, което се е случило между теб и Ричард е съвсем отделно нещо. Свършена история. Няма нищо общо с мен и теб.

Тя рязко затвори книгата.

— Напротив, всичко е свързано с теб и мен.

— Но в твоите уста звучи така, сякаш аз подхващам нещата там, където той ги остави.

— Добре, може би не е толкова смело казано. Може би ти дори не съзнаваш, че го правиш. — Тя посегна да вземе друга книга и насочи цялото си внимание върху страниците, които разгръщаше. — Но и двамата знаем, че Ричард беше златното момче в семейството. Този, на когото се падаше всичко, и който наследи всичко. И ти си Тримейн, но дори не си се сдобил с някакъв свестен попечителски фонд. Е, щом не можеш да наследиш вестник или състояние, поне можеш да вземеш отхвърлената любовница на брат си. Или, боже, дори съпругата му. Просто помисли. На Ивлин дори няма да й се наложи да сменя фамилното си име.

— Свърши ли?

— Определено.

— Добре. Защото мисля, че няма да стоя тук и да слушам тези глупости повече. Първо, моята снаха не ме интересува ни най-малко. Никога не ме е интересувала. Когато Ричард се ожени за нея, трябваше да престана да му изпращам съболезнованията си. Второ, не ми пука кой ще наследи „Хералд“. Никога, бога ми, не съм искал тази работа. Вестникът беше рожба на Ричард, от самото начало. И трето… — Той замълча, пое си дълбоко въздух, сякаш набираше кураж за това, което трябваше да си кажат. — Трето — тихо повтори той, — аз не съм Тримейн.

Тя рязко го погледна.

— Какво говориш? Нали си брат на Ричард?

— Наполовина.

— Искаш да кажеш, че… — Тя се взря в циганските му очи и видя собственото си отражение в черните като смола зеници.

Чейс кимна.

— Баща ми знаеше. Мисля, че мама никога не му го е казвала направо. Нямаше нужда. Трябваше само да ме погледне, за да разбере, че е така. — В усмивката му имаше горчивина и ирония. — Странно е, но аз самият никога не го разбрах. През цялото време, докато растях, не разбирах, защо не можех да се сравнявам с Ричард. Колкото и да се стараех, той беше в центъра на вниманието на татко. Майка ми се опитваше да компенсира. Тя ми беше най-добрият приятел, до самия й край. После останахме тримата. — Той се сви на един стол и разтри челото си, сякаш се опитваше да прогони спомените.

— Кога разбра? — тихо попита Миранда, — че не ти е баща?

— Години след това, когато татко умря. Сбогувах се с него на смъртното му ложе, но той на мен не каза нищо. Казал на Ричард. Дори и на самия край Ричард пак беше привилегированият. — Чейс изморено се облегна назад, опря глава на възглавниците и впери поглед в тавана. — По-късно прочетоха завещанието. Не разбирах защо бях значително ощетен. Е, той ми остави достатъчно, за да започна бизнес. Но това беше всичко. Мислех, че има връзка с брака ми, на който татко се противопостави от самото начало. Болеше ме, но го приех. Жена ми не можа. Между нея и Ричард избухна скандал, тя започна да крещи, че не е честно. Ричард загуби самообладание и издаде голямата тайна. Че брат му е копеле.

— Тогава ли напусна острова?

Той кимна.

— Връщах се един-два пъти, за да угодя на съпругата си. След развода ни, и последната връзка с това място се скъса. И аз останах далеч. До сега.

Те се умълчаха. Той бе потънал в лоши спомени и стари рани. „Нищо чудно, че не можех да открия ни най-малка прилика с Ричард“, помисли си тя. „Той изобщо не е Тримейн. Той е самият себе си, мъж, какъвто Ричард никога не би могъл да бъде. Мъжът, когото бих могла да обичам.“

Той усети изпитателния й поглед, почувства, че се опитва да се приближи към него. Рязко се изправи и със заучено безразличие тръгна към мрежестата врата. Там се спря и се загледа към полето.

— Може би си права.

— За кое?

— Че случилото се между теб и Ричард все още тегне помежду ни.

— И ако е така?

— Тогава правим грешка. И ти, и аз. Не бива да се обвързваме заради това.

Тя сведе поглед, искаше да скрие болката в очите си, дори от скования му гръб.

— Значи не бива, нали? — прошепна тя.

— Не. — Той се обърна с лице към нея.

Тя осъзна, че с поглед търсеше да намери неговия, въпреки волята си.

— Миранда, истината е, че имаме твърде много причини да не го правим. Това, което се случи между нас, е… — Той вдигна рамене. — Беше увлечение, това е всичко.

„Това е всичко.“ Нищо повече в по-широкия смисъл на живота. Нито нещо, за което си заложил сърцето си.

— Все пак… — каза той.

— Да? — Тя вдигна глава, внезапно осенена от луда надежда.

— Не можем да се разделим. Не и след всичко, което се случи. Смъртта на Ричард, пожарът. — Той размаха ръка из разхвърляната стая. — И това тук.

— Ти не ми вярваш. И въпреки това искаш да ти помогна?

— Ти си единственият човек, който е достатъчно мотивиран, да се справи с това.

Тя уморено се засмя.

— Тук си прав. — Обви раменете си с ръце. — Е, какво следва?

— Ще отида да поговоря с Тони Графам.

— Аз да дойда ли?

— Не. Искам да го чуя сам. Междувременно, можеш да приключиш тук. Остава и вторият етаж.

Миранда хвърли поглед към стаята, към прашните купища книги и хартия и поклати глава.

— Само ако знаех какво търся. Какво търси крадецът.

— Имам предчувствие, че то е все още тук някъде.

— Каквото и да е то.

Чейс се обърна и отвори вратата.

— Ще разбереш, когато го откриеш.

Единадесета глава

Фред Никълс беше казал, че Тони Графам е хлъзгав и глупав. И за двете се оказа прав. Графам беше облечен в копринен костюм, с вълнена вратовръзка в ослепително червено, а на ръката си носеше пръстен от розово злато. Кабинетът, подобно на обитателя си, имаше бляскаво обзавеждане, но лишено от съдържание, а именно плюшен килим, лъскави нови кожени столове, но нямаше нито секретарка, нито книги по рафтовете, нито вестници върху бюрото. На стената висеше само една украса, карта на северния бряг на остров Шепърдс. Надпис нямаше, но на Чейс му беше достатъчен само един-единствен поглед към широкия извит залив, за да разпознае крайбрежната ивица.

— Казвам ви, това е лов на вещици! — оплака се Графам. — Първо полицията, сега вие. — Стоеше зад бюрото си, не желаеше да се приближи дори само да се здрависа, сякаш полираната бариера му служеше за защита. Той трескаво прокара пръсти през накъдрената си коса. — Да не си мислите, че ще отида да затрия някой? Просто така? И то за какво, за едно парче земя? На глупак ли ви приличам?

Чейс не отговори от учтивост. Само рече:

— Не сте ли настоявал за продажбата на „Роуз Хил Котидж“?

— Е, разбира се. Най-хубавият парцел там.

— Но брат ми отказал да продава.

— Вижте, съжалявам за брат ви. Трагедия, истинска трагедия. Както разбирате, ние с него не бяхме в особено добри отношения. Не можех да преговарям с него. Станеше ли въпрос за проекта, той беше непреклонен. Искам да кажа, че всъщност стана враждебен. Не знам защо. Това е само бизнес, нали така?

— Но аз останах с впечатлението, че изобщо не е ставало въпрос за бизнес. Разгласено беше, че „Стоун Коуст Тръст“ е проект за консервация.

— Точно така. Предложих на брат ви много добри пари за тази земя, повече отколкото Службата по охрана на природата щеше да му плати. Освен това, си запазваше правото да ползва семейната къща до края на живота си. Невероятна сделка.

— Невероятна.

— Ако присъединим „Роуз Хил“, бихме могли да разширим парка по протежение на целия път по склона. Гледката ще стане по-величествена. Ще се разшири достъпът.

— Достъпът ли?

— За поддръжката, разбира се. Нали знаете, за излети. Хубави пътечки, за да могат всички да усетят вкуса на природата. Дори и хората с физически недъзи. Искам да кажа, инвалидите.

— За всичко сте помислили.

Графам се усмихна.

— Да, така е.

— А къде се вмества Хемлок Хайтс?

Графам замълча.

— Моля?

— Хемлок Хайтс. Струва ми се, така наричате плановото разработване на земята.

— Е, нищо не е било планирано…

— Защо тогава кандидатствахте за регулирането? И колко платихте, за да подкупите комисията?

Лицето на Графам придоби сурово изражение.

— Нека повторя, господин Тримейн. „Стоун Коуст Тръст“ беше създаден, за да защити северния бряг. Признавам, че тук-там може да се наложи да преустроим някой парцел, само за да поддържаме тръста. Но понякога трябва да правим компромиси. Налага се да правим неща, които не бихме искали.