— Това включва ли изнудване?

Графам се изправи рязко на стола си.

— Какво?

— Говоря за Фред Никълс. И Хоумър Сълъуей. Имената трябва да са ви познати.

— Разбира се. Собственици на два от парцелите. Те отказаха предложението ми.

— Някой им е пратил нелицеприятни писма, в които им нарежда да продават.

— Смятате, че аз съм ги изпратил?

— А кой друг? Четирима са ви отпратили. Двама от тях получават заплашителни писма. А третият, брат ми, се оказва мъртъв.

— Значи към това биете? Опитвате се да извъртите нещата така, че да изглежда, че аз имам нещо общо със смъртта му.

— Това ли казах?

— Вижте, дойде ми прекалено много от тази сделка. Цяла година търпя тази… провинциална гмеж. Правих какви ли не премятания, за да заработи проектът, но нямам намерение да ставам изкупителната му жертва.

Чейс смутено се взираше в Графам. Какви ги говореше този човек? Чия изкупителна жертва?

— Бях извън щата, когато се случило. Имам свидетели, които могат да се закълнат.

— За кого работите? — прекъсна го Чейс.

Изведнъж Графам затвори уста. Бавно се облегна, а изражението му стана ледено.

— Значи някой стои зад вас — рече Чейс. — Някой, който дава парите. Който върши мръсната работа. Кого представлявате? Мафията?

Графам нищо не каза.

— Вие се страхувате, Графам. Това е очевидно.

— Не съм длъжен да отговарям на никакви въпроси.

Чейс продължи атаката.

— Брат ми е бил на път да духне под опашката на „Стоун Коуст“, нали? И вие сте му изпратили едно такова заплашително писмо. Но после сте разбрал, че той не може да бъде изнудван. Или купен. И какво направихте? Платихте на някого да се погрижи за проблема?

— Искате да кажете убил съм го? — Графам избухна в смях. — Хайде, Тримейн. Някоя уличница го е убила. И двамата знаем това. Опасни същества са тези уличници. Допуснеш ли ги до себе си, им идват разни идеи. Грабват кухненски нож и това е. Дори и ченгетата са съгласни. Била е уличница. Имала е причина да го направи.

— А вие — много пари, които сте щели да изгубите. Също и онзи, който се крие зад вас. Ричард вече е бил стигнал до номерата на банковите ви сметки. Проследил е вашия невидим партньор. Можел е да даде гласност на сделката…

— Но не го е направил. Унищожил е статията, нали си спомняте? Получих уверения, че няма да излезе на бял свят. Защо тогава да го преследваме?

Чейс се умълча. Това бяха думите и на Джил Викъри, че Ричард сам отменил излизането на статията и се отказал от кръстоносния поход. Една подробност оставаше неразрешима. Защо Ричард се е отказал?

Наистина ли се е отказал? Или Джил Викъри излъга?

Докато напускаше кабинета на Графам и вървеше към колата си, той разсъждаваше над тази последна възможност. Какво, всъщност, знаеше за Джил? Само това, че работи в „Хералд“ от пет години и бизнесът върви гладко. Че е умна, стилна и не получава достатъчно възнаграждение. Би могла да намери по-добра работа навсякъде по източното крайбрежие. Защо беше избрала да остане в това провинциално вестниче и да работи за жълти стотинки?

Имаше намерение да се върне в „Роуз Хил Котидж“, но подкара колата към „Хералд“. В офиса имаше неколцина служители: летният стажант, който работеше върху клавиатурата на един компютър и словослагателят, надвесен над една чертожна маса. Чейс мина покрай тях и влезе в офиса на Ричард. Отиде направо до шкафа с картотеката. Служебното досие на Джил Викъри си беше на мястото. Седна на бюрото и отвори папката. Вътре намери прилежно написано резюме в три страници с всички имена и постове, които е заемала: Б. А. Боудуан, 1977. Мастърс, Колумбия, 1979. Работа по договор в страницата с местните новини, „Сан Франциско Кроникълс“; после погребална страница, „Сан Диего Юниън“; сензации от полицейски характер, „Сан Хосе Таймс“; редактор на втора страница, „Портланд Прес Хералд“. Солидна професионална биография.

Защо е дошла тук?

Нещо в резюмето го притесняваше. Нещо не изглеждаше съвсем наред. Това го накара да протегне ръка към телефона и да набере номера на „Портланд Прес Хералд“, последният й работодател. Той говори с настоящия редактор на втора страница, някаква жена, която смътно си спомни за Джил Викъри. Все пак, беше минало известно време.

После Чейс се обади в „Сан Хосе Таймс“. Този път човекът отсреща не беше сигурен, и се наложи да се провикне в редакционната на местните новини дали някой си спомня за репортер на име Джил Викъри отпреди седем години. Някой извика, че преди години май имало една Джил в полицейската хроника. Това беше достатъчно за Чейс.

Той затвори слушалката и реши да се откаже.

Все пак, това резюме… Какво беше това нещо, което не му даваше мира?

Погребалните новини. „Сан Диего Юниън“. Това не пасваше някак. Погребалните новини бяха като задния двор на новинарския бизнес. Оттам човек тръгваше да прави кариера. Защо от местните новини в Сан Франциско е паднала на дъното? Той набра номера на „Сан Диего Юниън“. При тях не беше работил човек на име Джил Викъри.

Същото и за Сан Франциско.

Половината от резюмето беше измислено. Или просто беше начин да запълни рехавия си трудов стаж? А какво беше правила през дванайсетте години между колежа и назначението й в „Сан Хосе Таймс“? Той отново посегна към телефона. Този път се обади в Колумбийския университет, във факултета по журналистика. Във всяка една година колко студента завършваха с магистърска степен? И колко от тях се наричат Джил?

„Имаше само една през 1979 г.“, отвърнаха му. Но не, зрелостничката не била Джил Викъри. Казвала се Джил Уесткот.

Той отново се обади в „Сан Диего Юнион“. Този път попита за Джил Уесткот. И те си спомниха името. „Ще ви изпратим статията по факса“, отвърнаха те.

Няколко минути по-късно, излезе от факс машината.

Със снимка на Джил Уесткот, понастоящем Джил Викъри. Беше придружена от разказ за хладнокръвно убийство.



Миранда седеше в гаснещата дневна светлина, вперила равнодушен поглед в заобикалящите я предмети. Цял следобед беше претърсвала банята и двете спални. Сега й беше горещо, беше потънала в прах и напълно обезкуражена. Не намери нищо съществено, само безобидни хвърчащи листчета — разписки, пощенска картичка от Испания от преди десет години и още една бележка от „М“, печатана на пишеща машина.

„… Не съм вече онова слабо същество, което бях. Спокойно мога да живея и без теб, и възнамерявам да го направя. Нямам нужда от съжалението ти. Не съм като останалите ти женички с мозък на пиле. Едно нещо искам да узная, с какво те привличат такива същества? Дали енергичната им плът? Или кравешкото им боготворене към теб? Е, няма никакво значение. Това е безсмислена отдаденост. Ако ги нямаше парите ти, долнокачествените красавици не биха си мръднали малкия си пръст за теб. Само за мен няма ни най-малко значение колко имаш в банката. Но вече ме загуби.“

Изглежда горчивината и болката от това писмо се отразиха на настроението й. Върна го обратно в чекмеджето и го зарови в коприненото бельо. Бельото на другата жена. Болката на другата жена.

Докато пооправи стаята и падна здрачът. Тя не включи лампата. Булото на сумрака и песента на щурците през отворените прозорци я успокояваха. От полето нахлуваше онзи неведом аромат на вечерта — на леката мъгла от морето, на охлаждащата се трева. Тя се приближи до един стол до прозореца, седна и отпусна глава назад. Над нея тегнеха толкова много съмнения и тревоги. Винаги над всеки порив за радост надвисваше сянката на затвора. През последните няколко дни на свобода, тя имаше моменти, когато едва ли не успяваше да отблъсне мисълта от главата си. В моменти като този, когато оставаше насаме със страховете си, сред непроницаема тишина, образът на затворническите решетки я връхлиташе. „Колко години ще ме държат? Десет, двадесет, до края на живота ми? Предпочитам да умра.“

Тя потрепери и се опомни.

На долния етаж мрежестата врата тихо изскърца.

— Чейс? — извика тя. — Ти ли си? — Тишина. Тя стана от стола и се приближи до най-горното стъпало на стълбите. — Чейс?

Чу как мрежестата врата тихо се затвори. Последва тишина, чуваше се единствено далечната песен на щурците.

Първият й инстинкт беше да включи осветлението. Но навреме промени решението си. Тъмнината й беше приятел. Щеше да я скрие, да я защити.

Тя се отдръпна от стълбите. Треперейки, допря гръб до стената и се заслуша. От първия етаж не се чуваше нищо. Чуваше единствено лудото биене на сърцето си.

Дланите й бяха влажни. Страхът опъваше нервите й до крайност.

Ето, стъпки. В кухнята. В съзнанието й мълниеносно се появи един образ. Барчето, чекмеджетата. Ножовете.

Тя се задъхваше. Отдръпна се по-далеч от стълбите, а в главата й кръжаха трескави мисли за бягство. Две спални на втория етаж, включително и баня. И мрежи на всички прозорци. Дали щеше да й стигне времето?

Отдолу се чуха още стъпки. Натрапникът излезе от кухнята. Вървеше към стълбите.

Миранда избяга в господарската спалня. Тъмнината й пречеше да върви, тя се блъсна в някакво нощно шкафче. Една лампа се залюля и падна. Шумът от падането насочи нападателя към спалнята.

Тя панически побягна към прозореца. В тъмнината видя част от полегат покрив. Оттам до земята я делеше разстояние от близо шест метра. Сенникът беше вдигнат, само мрежестата рамка я отделяше от свободата. Миранда я блъсна, но тя не се отвори. Едва тогава забеляза, че мрежата е закована за рамката на прозореца. Обезумяла, започна да рита стоманената примка и хълцаше при всеки удар. Не спираше да рита, мрежата се огъваше навън, но не поддаваше.

На стълбите изскърцаха стъпки.

Тя ритна за последен път, цялата мрежа се строполи на земята. Тутакси се покатери по перваза и се хвърли върху покрива. Тогава се поколеба, дали да остане върху солидните дъски на покрива под краката си, или да предприеме свободно падане. Не виждаше какво има там долу. Розови храсти ли бяха? Хвана се за покрива и се надвеси над стряхата. За секунди увисна.

И се пусна.

Падането сякаш нямаше край, шеметен полет надолу през пространството и тъмнината. Стъпалата й се блъснаха в земята. Краката й тутакси се огънаха и тя се просна на чакъла. Небето над нея се въртеше като в калейдоскоп. Неистов прилив на адреналин задуши болката. Може би краката й бяха счупени. Не ги усещаше. Знаеше само, че трябва да избяга, да тича. С усилие се изправи на крака и тръгна накуцвайки по пътя. Зави по автомобилната алея… В същия миг беше заслепена от предните светлини на автомобил, които я връхлетяха от тъмнината. Инстинктивно тя вдигна ръка да предпази очите си. Чу как колата закова спирачки, а изпод гумите се разхвърчаха камъчета чакъл.

— Миранда?

Хлипайки от радост, тя се хвърли в обятията на Чейс.

— Това си ти — изплака тя. — Благодаря на Бога, че си ти.

— Но какво има? — прошепна той и силно я притисна към себе си. — Миранда, какво се е случило?

Тя се облягаше на солидния му гръб.

— Той е там… в къщата…

— Кой?

Изведнъж в тъмнината и двамата чуха трясване на задната врата и звук от бягащи стъпки през храстите.

— Влизай в колата! — заповяда Чейс. — Заключи вратите!

— Какво?

Той я бутна.

— Просто го направи!

— Чейс! — изкрещя тя.

— Ще се върна!

Стъписана, тя го видя да изчезва в тъмнината, чу стъпките му да се отдалечават. Инстинктът й подсказваше, че трябва да го последва, да е близо до него, в случай че има нужда от нея. Но вече го изгуби от поглед и не различаваше нищо, само сенките на дърветата на фона на звездното небе, под тях лежеше тъмнината, непрогледна и непроницаема.

Прави, каквото той ти казва!

Качи се в колата, заключи вратите и се почувства безполезна. Тя си седеше тук в безопасност, а Чейс може би се биеше за живота си. „И какво добро ще види той от мен?“ Отвори вратата, излезе от колата и я заобиколи откъм задната част.