В багажника откри лост за автомобилни гуми. В ръцете си го усещаше тежък и солиден. Щеше да изкара ангелите на всеки нападател. Невъоръжен нападател, налагаше се да си признае тя. Обърна се с лице към гората. Току пред очите й се изправи стена от сенки и безформена заплаха. Някъде там в тъмнината Чейс беше в опасност.

Тя стисна лоста по-здраво и тръгна в нощта.

По шума от стъпки в храсталака Чейс се ориентира, че беглецът смени посоката. Чейс зави надясно след звука. Клони шибаха лицето му, храсти се впиваха в панталоните му. Тъмнината под дърветата беше така гъста, че той се почувства като слепец сред минирано поле.

Поне преследваният също нищо не виждаше. „Но може би не беше толкова безпомощен“, помисли си той, докато се промушваше под клона на един бор. „Ами ако е въоръжен? Ами ако ме води към някакъв капан? Риск, който трябва да поема.“

Стъпките се преместиха от лявата му страна. На звездната светлина, която се процеждаше през дърветата, Чейс улови с поглед някакво движение. Успя да различи само някаква сянка. Без да обръща внимание на клоните, които шибаха лицето му, той се втурна напред и се озова сред къпинов храст. Сянката се движеше в зигзаг, и ту се скриваше, ту се показваше иззад стволовете на дърветата. Чейс се измъкна от гъсталака и продължи преследването. Застигаше другия. Между ударите на сърцето си чуваше тежкото дишане на преследвания. Сянката му беше точно пред него, точно зад близкия клон.

Чейс набра скорост с последни сили и се втурна. Излезе на една полянка и се спря. Преследваният беше изчезнал. Нямаше нито движение, нито шум, само вятърът шумеше в короните на дърветата. Леко помръдване на сянка от дясната му страна го накара да се извърне. Нищо. Той се спря, объркан, като чу чупенето на клони в шубрака отляво. Извърна се, и се заслуша, опитвайки се да установи местоположението на преследвания. Някъде наблизо ли беше това дишане? Не, вятърът…

Отново се чу звук от чупене на клони. Той направи една крачка напред, после още една. Твърде късно усети движението на въздуха, свистенето на клона, който го удари по главата. От удара той полетя напред. Протегна ръце, за да омекоти падането и почувства боцкането на боровите иглички и плесницата на мокрите листа, докато се опитваше да не губи съзнание, да наложи на тялото си да се вдигне и да се изправи лице в лице с врага си. То не се подчиняваше. Тъмнината се сгъстяваше пред очите му. Искаше му се да ругае от ярост в безсилието си. Но едва успя да изстене.

Болка. Сякаш чук блъскаше главата му. Чейс му нареди да престане, заповяда му да престане, но той продължаваше да се набива в мозъка му.

— Идва на себе си — каза един глас.

Друг по-тих и боязлив глас се обади:

— Чейс? Чейс?

Той отвори очи и видя Миранда, която се взираше в лицето му. Светлината от лампата проблесна в разрошената й коса и подобно на течно злато се стече по едната й буза. Самият факт, че я виждаше, сякаш уталожи болката в главата му. С усилие се опитваше да си спомни къде се намира и как е попаднал там. Образът на тъмнината и сенките на дърветата не бяха се изличили напълно.

Той внезапно се опита да седне и с поглед улови люшкащите се фигури на други хора и други лица в стаята.

— Не — каза Миранда, — не мърдай. Просто си лежи.

— Някой… някой там вън…

— Няма го. Вече претърсихме гората — каза Лорн Тибетс.

Чейс легна обратно на кушетката. Сега си спомни къде се намира. В къщата на госпожица Сейнт Джон. Разпозна басмената материя и джунглата от растения. Също и кучето. Задъхано и приличащо на черен парцал, то седеше до единия край на кушетката и го наблюдаваше. Дали? От толкова много козина човек дори не можеше да твърди, че животното има очи. Погледът на Чейс бавно се премести към останалите присъстващи в стаята. Лорн. Елис. Госпожица Сейнт Джон. И доктор Щайнер, който умело боравеше с миниатюрното си фенерче.

— Зениците изглеждат добре. Еднакви са и реагират — обясни д-р Щайнер.

— Махнете това дяволско нещо — изстена Чейс, отблъсквайки фенерчето.

Д-р Щайнер изпръхтя:

— Не би могло да навреди на такава твърда глава като неговата. — Той остави шишенце с таблетки на крайната масичка. — За главоболието. Може да те направят малко сънлив, но ще успокоят болката. — Той рязко затвори чантата си и се отправи към вратата. — Обадете ми се утре сутрин. Но не много рано. И нека ви напомня… на всички… аз не ходя по адреси на повикване! — Вратата се затвори с трясък след него.

— Какви чудесни обноски — простена Чейс.

— Спомняте ли си нещо? — попита Лорн.

Чейс успя да седне. От усилието в главата го проряза остра болка. Той тутакси хвана главата си в ръце.

— Нито дума — изфъфли той.

— Не видя ли лицето му?

— Само като сянка.

Лорн замълча.

— Сигурен ли сте, че там имаше човек?

— Ей, не съм си измислил главоболието. — Чейс грабна шишенцето с таблетки, отвори капачката и глътна две таблетки без вода. — Някой ме удари.

— Жена? Или мъж? — настояваше Лорн.

— Не видях нито него, нито нея, нито който и да е бил там.

Лорн се обърна към Миранда.

— Той беше в безсъзнание, когато го открихте, нали?

— Съвземаше се. Чух стенанията му.

— Извинете, че ви питам, госпожице Уд. Но може ли да погледна железния лост, който носехте?

— Какво?

— Железният лост. Преди малко беше у вас.

Госпожица Сейнт Джон въздъхна.

— Не ставайте смешен, Лорн.

— Просто си върша работата. Трябва да го погледна.

Безмълвно Миранда донесе железния лост от входната площадка и го подаде на Лорн.

— Няма нито кръв, нито коса — процеди през зъби тя. — Не го ударих аз.

— Не, предполагам, че не сте вие — отвърна Лорн.

— Джил Викъри — измърмори Чейс.

Лорн го погледна.

— Кой?

Болката в главата на Чейс изведнъж отстъпи пред спомена за миналия следобед.

— Това не е истинското й име. Лорн, проверете в полицията в Сан Диего. Може да има, но може и да няма връзка. Но ще откриете, че тя има криминално досие.

— За какво?

Чейс вдигна глава.

— Убила е любовника си.

Всички го погледнаха изумено.

— Джил? — каза Миранда. — Кога откри това?

— Днес следобед. Случило се е преди десет или единайсет години. Била оправдана. Оправдано убийство. Тя твърдяла, че той заплашвал живота й.

— А каква е връзката на това с всичко останало? — попита Лорн.

— Не съм сигурен. Знам само, че половината от служебното й досие е чиста измислица. Може би Ричард е открил това. Ако е разбрал… и й се е противопоставил…

Лорн се обърна към госпожица Сейнт Джон.

— Трябва да използвам телефона ви.

— В кухнята е.

Лорн остана при телефона само няколко минути. Появи се от кухнята и поклати глава.

— Джил Викъри е в дома си. Твърди, че била там през цялата вечер.

— До града е само половин час с кола — обясни госпожица Сейнт Джон. — Възможно е да е успяла да се прибере.

— Ако предположим, че колата й се е намирала съвсем наблизо. Че тя е успяла да се промъкне зад кормилото и да издуха. — Той погледна Елис. — Провери ли пътя?

Елис кимна.

— Не забелязах странни коли. Никой нищо не е видял.

— Е — рече Лорн, — който и да е бил, смятам, че няма да се върне. — Той посегна да вземе шапката си. — Чейс, чуйте съвета ми. Не излизайте с колата никъде тази нощ. Не сте в състояние да седите зад волана.

Чейс изморено се засмя.

— Не възнамерявам.

— Аз мога да го закарам до къщата — каза Миранда. — Ще го наглеждам.

Лорн замълча и първо погледна към Миранда, после към Чейс. Дори и да имаше съмнения, той не ги изрази. Просто каза:

— Направете го, госпожице Уд. Внимателно го наглеждайте. — Направи знак на Елис да тръгват и отвори вратата. — Ще държим връзка.

Дванадесета глава

От хола струеше светлина и се отразяваше в чамовия под на спалнята. Миранда отметна покривката и каза:

— Хайде, лягай. Докторът нареди така.

— По дяволите докторите. И този доктор — изръмжа Чейс. Той седна от едната страна на леглото и тръсна глава, сякаш да проясни мислите си. — Добре съм. Чувствам се отлично.

Тя погледна брадясалото му лице.

— Изглеждаш така, сякаш те е газил камион.

— Това е бруталната истина! — изсмя се той. — Винаги ли си толкова откровена?

Последва мълчание.

— Да — тихо отвърна Миранда. — Всъщност, да.

Той вдигна поглед към нея. „Какво виждаш в очите ми?“, помисли си тя. „Искреност? Или лъжи, смели и опасни лъжи?“

„Все още го няма, нали? Доверието. Между нас винаги ще съществува това съмнение.“

Седна до него на леглото.

— Разкажи ми всичко, което днес си научил за Джил.

— Това, което прочетох в новинарския файл от Сан Диего. — Той посегна и започна да събува обувките си. — Процесът е бил отразен надълго и нашироко. Нали знаеш, секс, насилие. Допълнителна реклама при разпространението.

— Какво се е случило?

— Защитата твърди, че е била емоционално съкрушена. Била млада, наивна и уязвима. Приятелят й бил агресивен алкохолик, който редовно я биел. Съдебните заседатели повярвали.

— А следствието?

— Установило се, че таяла трайна омраза към мъжете. Използвала ги и ги манипулирала. А когато любовникът й се опитал да я напусне, тя изпаднала в ярост. И двете страни били съгласни с фактите на убийството. Че докато любовникът й бил мъртво пиян, тя грабнала един пистолет, опряла го до главата му и натиснала спусъка. — Изтощен, Чейс легна на възглавницата. Хапчетата започваха да действат. Клепачите му вече се затваряха. — Това е станало преди десет години. Преди да дойде в Мейн, Джил практично е загърбила този период.

— Ричард знаел ли е?

— Ако си е направил труда да провери, е можел да узнае. Само последната част от досието й е истина. Вероятно Ричард е бил толкова заслепен от квалификацията й като цяло, че си направил труда да провери при последните двама нейни работодатели. Или е разбрал истината наскоро. Кой знае?

Миранда седеше и мислеше, опитваше се да си представи как е изглеждала Джил преди десет години. Млада, уязвима, уплашена.

„Като мен.“ Или описанието според следствието обрисува по-точен образ? Мъжемразка, жена с извратени страсти? „И мен така се опитват да представят. Като убийца. Някои хора вярват.“

Чейс беше заспал.

За миг тя седна до него и се заслуша в бавното му, равномерно дишане, и се замисли дали някога той ще се научи да й се доверява. Ако можеше да означава за него нещо повече от парченце от пъзела на смъртта на брат му.

Тя стана и го зави с покривката. Той не помръдна. Тя нежно приглади косата му и погали брадясалата му страна. Пак не помръдна.

Миранда го остави и слезе долу. Пред очите й се появиха кутиите с книжата, други парченца от пъзела. Тя ги отдели по папки. За статии. За финансовите отчети. Лични бележки от „М“, както и от други непознати жени. Смесица от остатъците на един човешки живот. Колко малко познаваше Ричард! Колко много от собствената си личност беше прикривал, дори от семейството си. Затова така ревностно защитаваше убежището си на северния бряг.

В живота му съм била просто една маловажна нишка. Ще престане ли това да ме наранява? Тя се изправи и провери вратите и прозорците. После се качи отново на втория етаж в спалнята. Чейс все още спеше. Знаеше, че трябва да иде в друга стая, на друго легло, но тази вечер не желаеше да лежи сама в тъмнината. Търсеше топлина и сигурност, и успокоителната мисъл, че Чейс е наблизо. Тя беше обещала да се грижи за него тази нощ. Какво по-добро място да го наглежда от леглото, в което спеше той? Легна до него, не много близо, но достатъчно, за да си представи как топлината му я облива през чаршафите.