Сънят я споходи през нощта. Един мъж, един любовник я прегръщаше. И защитаваше. Тогава погледна лицето му и откри, че не го познава. Тя се отдръпна и започна да бяга. Озова се сред много хора. Започна да търси познати лица и две ръце, които да докосне, но всички бяха непознати. И тогава се появи той. Стоеше далеч и тя не можеше да го докосне. Извика му, протегна ръце към него, за да ги хване. Той се приближи към нея, ръцете му бяха топли и здрави. Чу гласа му: „Тук съм, Миранда. Тук…“.

И той беше там.

В сумрака различи грейналото му лице и сенките около очите. Погледът му беше неподвижен и така мълчалив. Дъхът й спря, когато той обгърна с ръце лицето й и бавно долепи устни до нейните. Това единствено докосване предизвика в цялото й тяло трепет от удоволствие. Те се гледаха, а нощта беше изпълнена с техния дъх.

Той отново я целуна. И отново в нея се надигна вълна от удоволствие. Желанието я заливаше. Заспалото й тяло се събуди и се изпълни със страст. Тя силно се притисна в него, за да се слеят телата им и дъхът им, но между тях все още беше тази досадна преграда, дрехите.

Той хвана фланелката и бавно я издърпа нагоре през главата й, после я пусна на пода. Тя не беше толкова търпелива. Вече откопчаваше ризата му и го събличаше. Залови се и с токата на колана. Нямаше думи, защото те не бяха нужни. Нежният шепот, стенанията и стоновете казваха много повече от думите. А също и ръцете му. Пръстите му се плъзнаха по цялото й тяло, по всички топли и тайни местенца. Възбуждаха я, влудяваха и я отнесоха до самия край на отприщването. После с някаква преднамерена жестокост я оставиха незадоволена. Тя протегна ръце към него в мълчалив зов за още. Той сграбчи бедрата й и проникна в нея, но този път не с пръсти.

Тя извика, с вик на радост и удоволствие.

При първите вибрации на кулминацията при нея, той се остави да го завладеят собствените му желания. Потребности, които го накараха да се слее с нея дълбоко и цялостно. Когато и последната вълна от удоволствие я обля, той установи, че и при него настъпва кулминацията. Стигна до самия край и се строполи в очакващите й ръце, влажен и тържествуващ.

И заспаха.



Пръв се събуди Чейс. Ръцете му я прегръщаха, а лицето му беше заровено в дъхавите й коси. Тя лежеше свита с гръб към него, копринената й кожа допираше гърдите му. Изведнъж споменът за преживяното стана толкова ярък, че тялото му тутакси отвърна на желанието. Защо не, с тази жена в прегръдките му? Тя беше любовта, страстта и топлината. Тя беше всичко, което трябва да бъде една жена.

Навлизам в опасна зона.

Той се отдръпна и седна. През прозореца върху възглавницата й грееше утринната светлина. Изглеждаше толкова невинна и непорочна. Изведнъж му хрумна, че някога и Джил Викъри е изглеждала така. Преди да застреля любовника си. Опасни жени. Как да ги различиш от невинните души?

Чейс стана от леглото и отиде да си вземе душ. Да измие магията, помисли си той. Да измие желанието и копнежа по Миранда. Тя го караше да върши безумия.

Например, снощи.

Те просто се поддадоха, помисли си той. Един физически акт, нищо повече, случайна среща между две топли тела. Докато се обличаше, я наблюдаваше как спи. Всяка следваща дреха, която слагаше, го караше да се чувства все по-защитен и неуязвим. Но когато тя се размърда, отвори очи и му се усмихна, той осъзна колко крехки бяха емоционалните му доспехи.

— Как се чувстваш тази сутрин? — нежно попита тя.

— Много по-добре, благодаря. Мисля, че мога да шофирам сам и да се върна в града.

Настъпи тишина. Усмивката й се стопи, щом разбра, че той се е облякъл.

— Тръгваш ли?

— Да. Просто исках да се уверя, че ще излезеш от това място невредима.

Миранда седна в леглото. Сгушила чаршафите в прегръдката си, тя се загледа в него за миг, сякаш се опитваше да разбере какво е станало между тях. Най-после рече:

— Ще се оправя. Няма нужда да чакаш повече.

— Ще остана. Докато се облечеш.

Тя повдигна рамене в отговор, сякаш й беше безразлично. „Добре, помисли си той, няма натрапчиви чувства заради снощи. И двамата сме достатъчно разумни.“

Той понечи да тръгне, но се спря.

— Миранда?

— Да?

Обърна се и я погледна. Тя все още прегръщаше коленете си и всичко около нея изглеждаше вълшебно. Никое мъжко сърце не би издържало да я гледа така.

— Не че си мисля, че не си чудесна жена. Просто…

— Не се тревожи, Чейс — отвърна тя с равен тон. — И двамата знаем, че нищо няма да излезе.

Искаше му се да каже: „Съжалявам“, но му се стори прекалено непохватно и лесно. И двамата бяха възрастни хора. И двамата бяха направили грешка.

Нямаше какво повече да си кажат.



— Тези тук не изглеждат уличаващи — каза Ани, докато прехвърляше бележките от „М“, разположени върху кухненската маса в дома й. — Просто обичайният език на една отчаяна жена. Скъпи, само да ме видеше. Само това, само онова. Звучи прочувствено, но не намирисва на убийство. Това не означава, че „М“, която и да е тя, го е убила.

— Права си — въздъхна Миранда и се облегна на кухненския стол. — И изглежда няма никаква връзка с Джил.

— Извинявай, но единственият човек, чието име започва с „М“, си ти. Бих казала, че тези писма ще ти навлекат по-скоро проблеми, отколкото ще ти помогнат.

— Джил каза, че преди една година през лятото работела някаква стажантка. Жена, която се забъркала с Ричард.

— Кло! Минала история. Не мога да си представя, че би се промъкнала в града, за да убие бившия си любовник. А и в името й няма „М“.

— „М“ може да означава някакъв прякор. Име, с което само Ричард я е наричал.

— Мъничката ми? Или магнетичната? — Смеейки се, Ани стана. — Мисля, че си губим времето. А и аз ще закъснея. — Тя отиде до дрешника и извади едно дебело яке. — Ървин не обича да чака.

Миранда учудено хвърли поглед на одеждите на Ани: скъсана тениска, протрити маратонки и памучни панталони.

— Изглежда на Ървин му харесва небрежния стил.

— Ървин въплъщава небрежния стил. — Ани метна дамската си чантичка на рамо. — Тази седмица ще търкаме палубата с пясък. Голяма веселба ще падне.

— Дали ще ми се случи някога да видя тази прословута лодка?

Ани се засмя.

— Веднага щом успея да го довлека до брега. Искам да кажа, че активният сезон на яхтите трябва да приключи някой ден. — Тя махна с ръка. — До скоро.

След като Ани излезе, Миранда си забърка някаква салата и седна на кухненската маса за една меланхолична вечеря. Ървин и неговата лодка не бяха кой знае каква компания, но поне имаше кой да забавлява Ани. И да отпраща самотата.

Преди време Миранда нямаше нищо против да бъде сама. Дори се наслаждаваше на тишината и спокойствието в къщата. Сега, обаче, копнееше за нечие човешко присъствие. Дори куче би й харесало. Ще трябва да си помисли да си вземе някое голямо куче. То не би я изоставило, както повечето й приятели. Както и Чейс.

Тя остави вилицата. Апетитът й изчезна. Къде ли беше той сега? Може би седеше в онази къща на „Честнът стрийт“, заобиколен от семейство Тримейн. Ивлин и близнаците му правеха компания. Той не е нито сам, нито самотен. Той просто се чувства чудесно без нея.

Ядосана, тя се изправи и изсипа остатъците от салатата в кофата за боклук. После се отправи към вратата, решена да излезе и да потича в околността, или да направи нещо друго, само да избяга от къщата.

На входната врата се спря. На площадката стоеше посетителка и ръката й всеки миг щеше да натисне звънеца.

— Джил — прошепна Миранда.

Това не беше хладната и невъзмутимата Джил, която познаваше. Тази жена беше пребледняла и крехка.

— Ани не е тук — каза Миранда. — Тя… ще се върне всеки момент.

— Дойдох да се видя с теб. — Без покана Джил се мушна направо във всекидневната и затвори вратата след себе си.

— Аз… аз тъкмо излизах. — Миранда бавно се насочи към вратата.

Джил пристъпи настрани и й препречи пътя. За миг тя погледна Миранда.

— Получих наказанието си — тихо рече тя. — Направих всичко по силите си, за да забравя тази история. Всичко. През последните пет години работих като луда. И превърнах „Хералд“ в истински вестник. Смяташ, че Ричард е знаел какво прави? Разбира се, че не. Той разчиташе на мен. На мен. О, той никога не го призна, но ме остави да ръководя шоуто. Пет години. И сега ти ме проваляш. Вече си накарала полицията да се рови в разни стари мръсни истории. Смяташ ли, че семейство Тримейн ще ме задържат на поста? Сега, когато знаят. Когато всички знаят?

— Не бях аз. Не съм казала на Лорн.

— Но ти си причината да се заговори отново. Ти и твоето прочувствено отричане. Защо просто не си признаеш, че си го убила? И да оставиш всички ни на мира.

— Но не съм го убила аз.

Джил закрачи из стаята.

— Аз съгреших. Ти съгреши. Всички съгрешиха. Всички сме равни. Това, което ни различава, е начинът, по който съжителстваме с нашите грехове. Направих най-доброто, на което съм способна. А сега разбирам, че не е достатъчно. За да заличи случилото се…

— Ричард знаеше ли? За Сан Диего?

— Не, тоест, да, накрая разбра. Но това нямаше значение за него…

— Нямаше значение, че си убила човек?

— Той разбра обстоятелствата. В това отношение Ричард си го биваше. — Тя леко се засмя. — В края на краищата, и той не беше ангелът на невинността.

Миранда замълча, събра смелост за следващия си въпрос.

— Имала си връзка с него, нали?

В отговор Джил нехайно вдигна рамене.

— Нищо не означаваше. Беше преди години. Нали знаеш, новото момиче в кооперацията. Мина му. — Тя щракна с пръсти. — Просто така. Останахме си приятели. Разбирахме се. — Джил престана да крачи и се обърна към Миранда. — Значи Лорн иска да знае къде съм била в нощта, когато Ричард беше убит. Иска от мен да представя алибито си! А ти отхвърляш вината, нали? Да вървят по дяволите онези, които са наранени. Ти просто искаш да се спасиш от примката. Е, понякога това е невъзможно. — Тя се приближи с втренчен в Миранда поглед, подобно на котка и мишка. Тихо каза: — Понякога се налага да плащаме за греховете си. Няма значение дали е недискретна връзка, или убийство. Ние плащаме за това. Как така ти не можеш?

Те се гледаха, впримчени във взаимно възхищение от прегрешенията си и болката си. „Убиец и жертва“, помисли си Миранда. „Това виждам в очите й. И ти ли виждаш същото в моите?“

Телефонът иззвъня пронизително в тишината.

Звукът стресна Джил. Тя тутакси се обърна и посегна към дръжката на вратата. Но се спря.

— Миранда, ти се смяташ за изключение. Мислиш, че си недостижима. След няколко години, когато станеш на моята възраст, ще разбереш колко си уязвима. Всички сме уязвими.

Тя излезе и затвори вратата след себе си.

Миранда веднага пусна резето.

Телефонът беше престанал да звъни. Тя се втренчи в него, чудейки се дали не е бил Чейс, молейки се той да се обади отново.

Но телефонът мълчеше.

Закрачи из всекидневната с надеждата, че Чейс или Ани или някой, който и да е, ще се обади. Включи телевизора, зажадняла за човешки глас. Неангажиращо забавление, ето какво й беше нужно. В продължение на половин час седя на кушетката сред разхвърляните чорапи и тенис фланелки на Ани, като нервно превключваше каналите. Опера. Баскетбол. Телевизионна игра. Отново опера. Разочарована, тя върна на баскетбола. В съседната стая нещо издрънча. Озадачена, тя стана от кушетката и отиде в кухнята. Там се втренчи в една пластмасова чиния, която се въртеше по пода, покрит с линолеум. Чинията се спря, завъртя се още един-два пъти и остана неподвижна. От плота на мивката ли е паднала? Тя вдигна поглед към мивката и едва сега забеляза, че прозорецът е широко отворен.

Аз не го оставих отворен.

Миранда бавно заотстъпва. Пистолетът, пистолетът на Ани. Трябваше да го вземе. Тя панически се обърна и се втурна към всекидневната. Изведнъж някой брутално я сграбчи за главата и напъха в устата й парцал. Слепешком тя се нахвърли върху нападателя си и пушека, който гореше ноздрите й, гърлото й, но ръцете й не се подчиняваха. Нозете й се плъзгаха и сякаш потъваха в бездънна яма. Тя усети, че пада, и зърна светлина, която изгуби в невъзможните висини. Опита се да я достигне, но ръцете й бяха сковани. Светлината замъждука и се сви. После загасна и остана само тъмнината.