Филип блъскаше по пианото. Рахманинов, помисли си Чейс изморено. Не можеше ли момчето да измисли нещо по-спокойно? Например, Моцарт или Хайдн. Или каквото и да е там, но не тази руска буря. Чейс излезе на верандата с надеждата, че ще избяга от врявата, но звукът на пианото бумтеше и през стената. Той примирено се спря до перилата и се вгледа в пристанището. Слънцето вече залязваше. Морето беше станало огненочервено. Чудеше се какво ли прави Миранда.

Чудеше се дали някога ще престане да си задава този въпрос.

Сутринта, когато потеглиха всеки в собствената си кола, по собствения си път, той осъзна, че връзката им нямаше перспектива. За да отиде и по-нататък, той имаше нужда от такова ниво на доверие, което сам не беше готов да й даде. Аматьорските им детективски забежки не доведоха до никъде. За сега нямаше причина да се виждат. Време беше да дадат шанс на всички аргументи „за“. Поне полицията щеше да е обективна. Полицаите не се поддават на емоции или хормони.

Те все още вярваха, че Миранда е виновна.

— Чичо Чейс? — Каси мина през мрежестата врата и се приближи до него. — Виждам, че и ти не понасяш музиката.

— Не казвай на брат си — усмихна се той.

— Всъщност, той не е лош музикант. Просто свири много силно. — Тя се облегна на един стълб и погледна към небето, към първите звезди, които блещукаха в сгъстяващата се тъмнина. — Можеш ли да ми направиш услуга? — попита тя.

— Това пък какво е?

— Когато мама се прибере у дома, ще поговориш ли с нея? За „Хералд“.

— За какво точно?

— Ами, за това, за което се говори — за Джил Викъри. Искам да кажа, изглежда ще имаме нужда от желязна ръка. Всички знаем, че татко ръкоположи Филип за негов наследник. Той е умно дете, не го подценявам или нещо такова. Но е факт, че Филип не се интересува много.

— По никакъв начин не е потвърдил това.

— О, той нищо няма да каже. Никога няма да признае истината. Че не си пада по тази работа. — Тя замълча, а после с леден глас добави: — Но аз се интересувам.

Чейс се намръщи. Дори нямаше двайсет години, а вече приличаше на жена, която знае много добре какво иска от живота.

— Според теб ти имаш това, което е нужно за професията?

— То е в кръвта ми! Аз съм обвързана, откакто за първи път съм написала нещо на хартия. Или когато сложих пръсти върху клавиатурата. Знам как работи този офис. Мога да пиша, да редактирам, да разпределям рекламите, да шофирам проклетия камион, с който се пренасят вестниците. Мога да управлявам този вестник. Филип не може.

Чейс се сети за курсовата работа на Каси, която беше прегледал в къщата. Не беше обикновено дъвчене и изплюване на книжни факти, а задълбочени, критически анализи.

— Мисля, че ще се справиш страхотно — рече той. — Ще поговоря с майка ти.

— Благодаря ти. Няма да забравя да спомена името ти, когато един ден спечеля Пулицър. — Усмихната, тя се обърна и тръгна към къщата.

— Каси?

— Да?

— Какво мислиш за Джил Викъри?

Каси се намръщи при смяната на темата.

— Като главен редактор ли? Добре се справяше. Като се има пред вид какво са й плащали, направо сме късметлии, че е при нас.

— Искам да кажа, като човек.

— Ами, трудно е да се каже. Човек никога не може да я опознае изцяло. Като затворена книга е. Никога не съм предполагала за онази история в Сан Диего.

— Мислиш ли, че е имала връзка с баща ти?

Каси вдигна рамене.

— Като всички останали.

— Смяташ ли, че е била наранена от това?

Каси се замисли за миг.

— Мисля, че ако е била наранена, й е минало. Джил е костелив орех. На мен така ми харесва. — Тя се обърна и влезе в къщата.

Филип все още свиреше Рахманинов.

Чейс стоеше и наблюдаваше как последният лъч на залеза се стопи в морето. Помисли си за Джил Викъри, за Миранда, за всички жени, които Ричард е наранявал, включително и собствената си съпруга Ивлин.

„Ние, мъжете от семейство Тримейн, сме гадни“, мислеше си той. „Първо използваме жените, а после ги нараняваме. Аз по-различен ли съм?“

Той ядосано удари с ръка по перилата на входната площадка. „Да, различен съм. Бих бил, само да можех да й се доверя.“

Филип блъскаше по пианото непоносимо.

Чейс слезе от площадката по стълбите и се отправи към колата си. Ще поговори с нея за последен път. Ще я погледне в очите и ще я попита дали е виновна. Тази вечер ще получи отговори на своите въпроси. Тази вечер ще реши веднъж завинаги дали Миранда Уд говори истината.



Никой не отвори врата на Ани. Вътре осветлението беше включено и Чейс чуваше, че телевизорът работи. Натисна звънеца, почука, извика името на Миранда. Нямаше никакъв отговор. Накрая се опита да завърти топката на вратата и откри, че тя е незаключена. Той надзърна вътре.

— Миранда? Ани?

Всекидневната беше празна. По телевизията изтичаха последните минути на някакъв баскетболен мач, очевидно недогледан докрай. На облегалката на дивана лежаха чифт чорапи на Ани. Всичко изглеждаше прекалено нормално. Той остана там за миг, сякаш в очакване на доскорошните обитатели на стаята, които по силата на някакво вълшебство щяха да се появят.

Баскетболната игра премина във финалната си фаза на обратното броене от 15 секунда до края. Последно подаване през игрището. Кош. Публиката избухна в аплодисменти.

Чейс прекоси стаята, влезе в кухнята и се спря.

Тук определено нещо не беше наред. Един стол лежеше съборен на една страна. Въпреки че прозорецът на кухнята беше широко отворен, в стаята се носеше остра миризма на химически препарат. Той набързо претърси останалата част от къщата. Не намери нито Миранда, нито Ани. С нарастващ ужас се втурна навън и огледа улицата в двете посоки. Вечерта беше тиха, с изключение на далечен кучешки лай.

Не, не съвсем. Това не беше ли звукът от работещ двигател на кола? Звучеше приглушено или на разстояние. Той обиколи къщата и в дъното видя малко гаражче. Вратата беше затворена. Звукът от двигателя звучеше по-наблизо, макар все така приглушено. Той се загледа в гаража. Тогава с крайчеца на окото си забеляза леко движение. Обърна се точно навреме, когато някаква сянка се измъкваше и потъваше в мрака.

„Този път, копеле такова, помисли си Чейс, няма да ми избягаш.“

Чейс се втурна след сянката. Чу, че обектът на преследването мина вляво към дебел жив плет. И Чейс зави наляво, изкатери се по една ниска каменна стена и се спусна в бяг. Сянката на беглеца ту се появяваше, ту се скриваше през плета, после рязко зави надясно в съседски двор с разхвърляни градински инструменти. Решен да хване жертвата, Чейс не забеляза как от тъмнината го връхлетя някакво гребло. Успя да се сниши. С насочени към него шипове, то прелетя над главата му и се сгромоляса върху товарна количка наблизо. Той скочи на крака.

Беглецът грабна някакъв търнокоп и го метна. Чейс отново се сниши. Чу свистене във въздуха, смъртоносното оръжие прелетя наблизо. Когато той отново беше на крака, силуетът вече бягаше към близката горичка.

„Ще се скрие в сянката!“, помисли си Чейс. Той напрегна всички сили и успя да го доближи. Чуваше насеченото дишане на другия. Хвърли се напред и сграбчи ризата му. Вместо да се освободи, жертвата му се извъртя и застана в изчаквателна позиция на бик. Миг след това Чейс полетя назад към близкото дърво. Шокът продължи само миг. Първата му реакция беше ярост, не болка. Измъквайки се иззад дървото, той се нахвърли върху нападателя си. Двамата мъже загубиха равновесие и се подхлъзнаха по мокрите листа. Нападателят нанесе удар в корема на Чейс. С нова сила, извираща от яростта му, Чейс стовари напосоки юмрука си върху гърчещата се сянка. Мъжът изстена и се опита да отвърне. Чейс отново го удари. И отново.

Мъжът взе да куца.

Чейс се търкулна настрани. За миг седна, опитвайки се да си поеме дъх и премигвайки от болката в кокалчетата. Другият все още беше жив. Чуваше дишането му. Чейс грабна отпуснатата фигура за краката и започна да го влачи през обсипаната с листа морава към слабата светлина от лампата на входната площадка в далечината. Там се наведе да види лицето на заловения. Стъписа се, когато го видя.

Беше Ноа Деболт. Бащата на Ивлин.

Тринадесета глава

Силният рев на двигател бавно проникна в зашеметеното съзнание на Чейс. Колата в гаража, затворената врата… Тогава го озари откритието. Той скочи на крака.

Миранда! Спусна се през двора към гаража. Щом отвори вратата, го връхлетя облак дим. Вътре беше колата на Миранда, двигателят все още работеше. Ужасен, той отвори вратата.

Миранда лежеше върху предните седалки. Чейс изключи захранването. Като кашляше и се задушаваше, той я изтегли навън от колата и гаража. Обзе го паника като я видя така безжизнена в ръцете си. Отнесе я до моравата и я сложи на тревата.

— Миранда! — изкрещя той. Разклати главата й така силно, че цялото й тяло потрепери. — Събуди се! — молеше се той. — По дяволите, Миранда. Не ме оставяй. Събуди се!

Тя не мърдаше.

Панически той я плесна по лицето. Бруталността на удара и допирът на кожата й до неговата го ужаси. Той постави ухо до гърдите й. Сърцето й биеше. И дишаше!

Тя простена и помръдна глава.

— Да! — извика той. — Хайде! Хайде!

Тя отново изпадна в безсъзнание. Не му се искаше да го прави, но нямаше избор. Отново я плесна по лицето. Този път младата жена помръдна ръката си. Беше инстинктивно движение, за да се предпази от свирепите удари.

— Не — простена тя.

— Миранда, аз съм! Събуди се! — Той приглади косата й назад и нежно обгърна лицето й с ръце, целуна челото й, слепоочията й. — Моля те, Миранда — прошепна той, — погледни ме.

Тя бавно отвори очи. Погледът й беше замрежен и объркан. Внезапно размаха ръце, сякаш се бореше за живота си.

— Не, това съм аз! — извика той. Прегърна я силно в обятията си. Съпротивата й отслабна. Той усети как паниката напуска тялото й и тя утихна в ръцете му. — Всичко свърши — прошепна той. — Свърши.

Тя се отдръпна и го погледна в недоумение.

— Кой…

— Беше Ноа.

— Бащата на Ивлин?

Чейс кимна.

— Той се е опитвал да те убие.



— Нямаш право да ме държиш, Лорн. Разбираш ли? Никакво право. — Ноа се загледа в обвинителите си. Лицето му беше грозно и насинено. През затворената врата достигаха шумовете от полицейското управление: удари на пишещата машина, телефонен звън, гласове на дежурните, които застъпваха нощно дежурство.

Лорн тихо каза:

— Няма да можеш да се възползваш от връзките си, Ноа. Затова говори.

— Нямам какво да кажа — отвърна Ноа. — Не и докато не дойде Лес Харди.

Лорн въздъхна.

— По закон имаш това право. Но със сигурност ще ни улесниш, ако просто ни кажеш защо се опита да я убиеш.

— Не съм се опитвал. Отидох в къщата й, за да говоря с нея. Чух, че колата в гаража работи. Помислих си, вероятно тя се отива да се самоубие. Тъкмо щях да вляза, за да проверя, когато се появи Чейс. Предполагам, че съм се объркал. Затова избягах.

— Само за това ли отиде там? Да посетиш госпожица Уд?

Ноа кимна с ледено изражение.

— В тези одежди?

Лорн кимна към черната риза и панталоните на Ноа.

— Какво обличам, определям аз.

— Чейс твърди друго нещо. Казва, че си я завлякъл в гаража, където си я оставил и си запалил колата.

Ноа изсумтя:

— Обаче на Чейс му е малко трудно да бъде обективен. Особено що се касае до Миранда Уд. Освен това, той ме нападна. Пък и кой, по дяволите, е раненият? Виж лицето ми. Погледни.

— Според мен и двамата хубавичко сте се насинили — отвърна Лорн.

— При самоотбрана — заяви Ноа. — Трябваше да отвърна на удара.