— И в нощта, когато убиха Ричард, си държал Миранда под наблюдение? — попита Лорн.

Ноа кимна.

— Какво е видял твоят човек?

— От убийството ли? Нищо. Беше зает да следи жената. Тя изляла от къщата, отишла до брега. Седяла там час или два. После се прибрала в дома си. Моят зет вече е бил убит.

„Точно, каквото твърди и тя“, помисли си Чейс. „Всичко е било истина, до последната подробност.“

— Значи твоят човек изобщо не е видял убиеца? — попита Лорн.

— Не.

— Но ти предположи, че дъщеря ти…

Ноа вдигна рамене.

— Стори ми се… логично предположение. Той си го просеше. След всичките тези години, през които я нараняваше. Мислите, че не е имала оправдание ли?

— Но, не съм го направила аз — рече Ивлин.

Сякаш никой не чу думите й.

— Защо плати гаранцията на Миранда Уд? — попита Лорн.

— Помислих си, че ако се стигнеше до процес и версията й оставаше последователна, може би те щяха да започнат да търсят други заподозрени.

— Искаш да кажеш Ивлин.

— По-добре е да приключваме с всичко това — смотолеви Ноа. — Ако е било случайност, това обяснява нещата. Без повече въпроси. Без повече заподозрени.

— Значи ти си искал тя да е извън затвора — рече Чейс. — Там на улицата, където да се добереш до нея.

— Достатъчно, Ноа! — намеси се Харди. — Не си длъжен да отговаряш на тези въпроси.

— По дяволите, Лес! — отряза го Ивлин. — По-рано е трябвало да го предупредиш. — Тя погледна баща си, а на лицето й бе изписано съжаление и отвращение. — Нека внеса ред в мислите ти, татко. Не съм убила Ричард. Това, че си мислел, че аз съм го направила, показва единствено колко малко ме познаваш. Или аз теб.

— Съжалявам, Ивлин — тихо се намеси Лорн. — Но се налага да ти задам няколко въпроса.

Ивлин се обърна към него. Брадичката й беше повдигната, този жест издаваше упорство и гордост, и сила. За първи път, откакто я познаваше, Чейс изпита искрица възхищение към снаха си.

— Питай, Лорн — рече тя. — Ти си ченгето. А сега, както предполагам, аз съм най-важният заподозрян.

Чейс излезе и не чу остатъка от разговора. Тръгна по коридора, за да търси Миранда. „Сега може да се докаже. Всяка твоя дума е била истината. Можеха да започнат от начало“, помисли си той. Закрачи с нова надежда и очакване. Сянката на убийството беше изчезнала, и те имаха шанса да приключат с него и да оправят нещата. Нетърпеливо зави зад ъгъла, очаквайки да я види на пейката.

Там нямаше никого.

Той отиде до чиновника, който пишеше на машина доклада от ареста на Ноа.

— Видяхте ли къде отиде тя?

Чиновникът вдигна глава.

— Искате да кажете госпожица Уд?

— Да.

— Излезе от управлението. Преди около двайсет минути.

— Каза ли къде отива?

— Не. Просто стана и излезе.

Чейс отчаяно се обърна към вратата. „Винаги усложняваш положението!“ помисли си той. После излезе през вратата и се отправи в нощта.



През целия ден Ози беше неспокоен. Миналата нощ тичаше като обезумял от полицейската хайка. Беше изминал ден оттогава, но възбудата му не беше се уталожила. Целият беше като пружина, дращеше с нокти по вратата, виеше и тупкаше с лапи насам-натам по дървения под. „Може би аз съм виновна“, помисли си госпожица Сейнт Джон, докато с неприязън наблюдаваше истеричното си куче. Ози беше залегнал до външната врата като захвърлено кожено палто и в погледа му към господарката му се четеше съжаление.

— Ти — рече госпожица Сейнт Джон, — си тиранин.

Ози едва ли не изстена.

— Е, добре де — отвърна госпожица Сейнт Джон — Хайде, вън! — И тя отвори вратата. — Кучето се стрелна в здрача.

Госпожица Сейнт Джон последва животното по чакълестата автомобилна алея. Ози танцуваше, а козината му подскачаше като спирала. Наистина грозно животно, помисли си госпожица Сейнт Джон. Винаги при всяка разходка я спохождаше тази мисъл. Фактът, че струвал няколко хиляди долара заради чистокръвната му порода, беше доказателство за безсмислието на чистокръвните породи, били те кучета, или хора. Но това, което не достигаше на Ози по отношение на красотата, той го компенсираше с енергичност. Вече подскачаше далеч напред по лъкатушната пътека, която водеше към Роуз Хил.

Госпожица Сейнт Джон го последва, но се чувстваше по-скоро като куче, отколкото като господарката му.

Къщата беше тъмна. Чейс и Миранда заминаха същата сутрин и сега мястото изглеждаше изоставено и пусто. Жалко. Такива очарователни къщи не бива да стоят празни, особено през лятото.

Тя се изкачи по стъпалата и надникна през прозореца. Тъмнината вътре беше изпълнена със сенки на мебели. Книгите бяха поставени отново на рафтовете. Тя виждаше отблясъка на кориците им. Въпреки че подробно бяха прегледали книгите и книжата, тя все още се чудеше дали не бяха пропуснали нещо. Нещо малко, което са недогледали, но което съдържаше отговорите за смъртта на Ричард. Вратата беше заключена, но тя знаеше къде държаха ключа. Щеше ли да навреди още едно кратко посещение? Станеше ли въпрос за „Роуз Хил“, тя винаги усещаше известно собственическо чувство. В края на краищата, като дете беше играла тук едва ли не всеки ден. А когато стана възрастна, си правеше труда да наглежда къщата, като услуга за семейство Тримейн.

Ози изглеждаше щастлив и тичаше из двора.

Госпожица Сейнт Джон измъкна ключа от саксията, отключи вратата и влезе.

Всичко в тази дневна изглеждаше така неподвижно и тъжно. Тя включи всички лампи и се поразходи. С поглед изследваше всички ъгълчета на мебелите. Те вече бяха ги претърсвали. Нямаше смисъл да го прави отново.

Тя отиде в кухнята, в спалните на втория етаж, върна се. Никакви подозрения, никакви разкрития.

Тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато погледът й мина край килима пред вратата. Тогава се сети за една сцена от „Тес от рода Дърбървил“. Под затворената врата бе мушната бележка с признание и веднага бе скрита под килима. Никой никога не откри тази бележка, защото тя си остана скрита от погледите. Толкова ярък беше споменът, че когато се наведе и отметна края на килима, никак не се учуди, щом видя залепен плик.

Бележката беше от „М“. Потенциалният получател никога не я беше намерил, не я беше прочел.

„… Тази болка е като живо същество, което изгризва органите ми. Няма да умре. Не иска да умре. Ти го постави там, ти го пося и отгледа зародиша през всичките тези години. После отмина.

Казваш, че ми правиш добро. Казваш, че е по-добре да скъсаме сега, защото ако продължава още, само ще ме нарани. Ти не знаеш какво е да те боли. Веднъж ми заяви, че си ранен от любов. И тогава реших да те спася. Ти си змията, която сложих в пазвата си.

Сега ми казваш, че си намерил нов спасител. Мислиш, че тя ще те направи щастлив. Но тя няма да го стори. И с нея ще е същото, както с всички останали. Ще решиш, че е идеална. Никоя, която те е обичала истински, не се е оказвала достатъчно добра за теб. Но ти остаряваш, и се отпускаш, и въпреки това смяташ, че някъде съществува една млада, идеална жена, която бленува да прави любов с набръчканото ти туловище.

Тя не те познава толкова добре, колкото аз. Аз имах години на разположение, за да узная всичките ти мръсни малки тайнички. Измамите ти, лъжите ти и жестокостта ти. Ще я употребиш, също както си сторил с всички останали. Накрая и тя ще бъде изхвърлена извън борда, още една ужасно наранена жена.

Трябва да си платиш за греховете. Едно хубаво отрязване…“

Все още с писмото в ръка, госпожица Сейнт Джон тутакси напусна „Роуз Хил“ и забърза към дома си.

С треперещи ръце направи две телефонни обаждания. Първо до Лорн Тибетс.

После до Миранда Уд.

Четиринадесета глава

Когато се изкачи по стълбите на входната площадка пред къщата на Ани, Миранда се намираше на ръба на изтощението. Полицейското управление беше само на десет минути пеша, но тя беше извървяла дългия път на чувствата. Седейки на пейката, докъдето не достигаха въображаемите сделки между адвокати и ченгета, тя тъжно заключи, че нямаше да подведат под съдебна отговорност Ноа Деболт за нещо повече от незаконно навлизане в чужда собственост. И че тя, Миранда, беше твърде удобна заподозряна, за да я оставят да се отърве от въжето. А Чейс тръгна по коридора и влезе при Ивлин и Ноа и по този начин направи своя избор. Хората май казват, че по време на криза семейството се сплотява. Е, задържането на почтения Ноа Деболт беше изключителна криза. Семейството щеше да се обедини.

Миранда не беше и никога нямаше да бъде част от това семейство.

Тя прекрачи прага на входната врата. Ани не беше се прибрала все още. Тишината беше надвиснала над къщата като сянка. Внезапният звън на телефона й подейства като шок.

Тя вдигна слушалката.

— Миранда? — Гласът отсреща беше немощен.

— Госпожице Сейнт Джон? Случило ли се е нещо?

— Сама ли си у дома? — Госпожица Сейнт Джон отвърна със странен въпрос.

— Ами, да, в момента…

— Искам веднага да заключиш вратата. Веднага.

— Не, всичко е наред. Арестуваха Ноа Деболт…

— Чуй ме хубаво! В „Роуз Хил“ намерих още едно писмо. Не разбираш ли, тя е търсила точно него! Затова продължаваше да ходи в къщата. Да прибере всичките си писма!

— Чии писма?

— На „М“.

— Но Ноа Деболт…

— Това няма нищо общо с Ноа! Било е престъпление от страст, Миранда. Класически мотив. Нека да ти прочета писмото…

Миранда се заслуша.

Когато госпожица Сейнт Джон свърши да чете, пръстите на Миранда бяха изтръпнали да стиска слушалката.

— Вече се обадих в полицията — каза госпожица Сейнт Джон. — Изпратили са човек да прибере Джил Викъри. Дотогава не отключвай вратата. Миранда, това писмо е писано от болна жена. Ако дойде до къщата, не я пускай вътре.

Миранда затвори.

В миг й се прииска да чуе човешки глас, без значение чий, дори от телефонната слушалка. „Ани, моля те, ела тук.“

Тя се взря в телефона и се зачуди дали да не се обади на някого. Но на кого? Тогава седна замислена и в същия момент съзря пощата от предишните дни, натрупана край телефона, имаше опасност част от нея да се разлее по пода. Половин дузина сметки, обичайните рекламни бланки и списания. Докато пооправяше купчината, тя си помисли, че Ани беше еднакво немарлива, както с воденето на сметките, така и в домакинството. Точно тогава забеляза бюлетина на зрелостниците от университет Тафт, старата Алма матер на Ани. Той лежеше до ръба на масата и представляваше четири копирани страници, хванати с телбод, и лични послания на випуск 68, а на предната страница имаше пощенски печат. Нищо в него не събуждаше интереса на Миранда, освен една подробност.

Беше адресиран до Маргарет Ан Беринджър.

„Ти си единственият човек, когото познавам, чието име започва с М“, беше казала Ани.

А през цялото време е познавала още един човек.

Това не значи, че е тя.

Миранда се взираше в надписа. Маргарет Ан Беринджър. Къде е доказателството и връзката между Ани и всичките писма на „М“?

Изведнъж й просветна. Пишещата машина.

Механична, според Джил, на която чукчето на буквата „е“ трябваше да се почисти. Трудно се скриваше такъв голям предмет. След бърза проверка на всички шкафове тя се убеди, че в къщата няма пишеща машина. Дали не е в гаража?

Не, тя беше вече в гаража. Едва побираше една кола, какво остава за битови предмети. Все пак, провери и там. Не откри пишеща машина. Върна се в къщата, а в главата й трескаво се блъскаха мисли. Може би вече са арестували Джил. Ани веднага ще разбере за това и ще се досети, че преследването на истинската „М“ е започнало. Първото нещо, което ще направи, е да се отърве от уличаващата я пишеща машина, ако още не го е сторила. Тя беше единствената връзка между Ани и убийството на Ричард.