Може би ще докаже невинността ми. Трябва да я намеря, преди да я унищожи. Трябва да я занеса в полицията.

Оставаше още едно място, където трябваше да погледне.

Изтича от къщата и влезе в колата.

След няколко минути спря пред сградата на „Хералд“. Вътре беше тъмно. Току-що бяха приключили с последния брой. Никой нямаше да работи до късно тази вечер, така че цялата сграда беше на нейно разположение.

Влезе през входната врата със своя ключ, който нито веднъж не беше използвала дотогава. С лека ирония си припомни, че именно Ричард настоя тя да задържи ключа. Беше сигурен, че ще я убеди да се върне на работа.

Е, тя се върна.

Провря се по пътеката между бюрата и се насочи направо към това на Ани. Включи лампата. Най-горното чекмедже не беше заключено. Сред неразборията от писалки и кламери тя намери няколко отделни ключа. Кой ли отваряше шкафчето на Ани? Тя ги събра и се спусна по стълбите към женската съблекалня.

Включи осветлението. Кушетка на цветя, морави тапети, викториански репродукции. Декоративните умения на Джил не можеха да скрият факта, че това беше само една килия без нито един прозорец. Имаше шест такива помещения за тежките палта и ботуши на служителите през зимните месеци. Тя знаеше кое е шкафчето на Ани. Онова с лепенката „Аз имам предменструален синдром. Какво е твоето извинение?“.

Тя сложи първия ключ в ключалката. Не можа да се завърти.

Опита с втория, после с третия. Ключалката изщрака и се отвори.

Тя дръпна вратичката и се намръщи като погледна вътре. На най-горния рафт имаше ръкавици, чифт стари спортни обувки и вълнен шал.

На най-долния рафт върху увит с хавлиена кърпа вързоп беше метнат пуловер. Миранда извади вързопа. Беше тежък. Тя отви хавлиената кърпа и откри стара синьо-зелена пишеща машина „Оливети“.

Сложи един лист в машината и с треперещи ръце написа името Маргарет Ан Беринджър. Извивката на „е“ беше неясно очертана.

Обзе я чувство на облекчение, граничещо с еуфория. Тя бързо затвори шкафчето и опакова пишещата машина. В момента, в който я взе в ръце, усети край бузата си подухване като нежен шепот на вятъра при отварянето и затварянето на вратата. Беше достатъчен, за да я предупреди за нечие друго присъствие.

Миранда се обърна.

Натрапницата стоеше на вратата, косата й беше разчорлена от вятъра, а по лицето й не се долавяше и най-слабо чувство.

Миранда успя само да промълви:

— Ани.

Ани мълчаливо премести поглед към пишещата машина в ръцете на Миранда.

— Мислех, че си с Ървин — рече Миранда.

Репортерката бавно вдигна поглед към лицето на Миранда. Сега очите й бяха изпълнени с тъга и болка, които извираха от душата й. „Как не съм забелязала преди?“, помисли си Миранда.

— Няма никакъв Ървин — отвърна Ани.

Миранда объркано поклати глава.

— Никога не е имало Ървин. Аз си го измислих. Всички срещи и вечери навън. Виждаш ли, аз просто отивах с колата до залива, паркирах там и седях, понякога с часове. — Ани си пое дълбоко въздух и потрепервайки въздъхна. — Не можех да приема съжалението, Миранда. Съжалението към една стара мома.

— Никога не съм мислела, че…

— Разбира се, че си мислела. Всички вие си го мислехте. После се появи Ричард. Не бих му направила удоволствието да разбере, че… — Гласът й секна. Тя изтри очи с ръка.

Миранда бавно остави пишещата машина на пейката.

— Да разбере какво, Ани? — тихо попита тя. — Колко много те е наранил? Колко самотна си била в действителност?

Тръпки преминаха през тялото на Ани.

— Той нарани и двете — рече Миранда. — Всички жени, до които се е докосвал. Всички жени, които някога са го обичали. Той нарани всички нас.

— Не колкото мен! — изкрещя Ани. Ехото на нейната болка сякаш се плъзна по голите стени. — Пет години от живота ми, Миранда. Дадох му пет години. Запазени в тайна. Бях на четирийсет и две, когато се запознахме. Все още можех да имам дете. Оставаха ми само няколко кратки години. Не спирах да се надявам и го чаках да вземе решение. Да напусне Ивлин. — Тя отново избърса очи, размазвайки по бузата си грима и сълзите си. — Сега е вече прекалено късно за мен. Беше моят последен шанс, а той ми го отне. Открадна ми го. И после приключи връзката. — Тя поклати глава и се засмя през сълзи. — Каза, че просто се опитвал да бъде мил. И че не желаел да пропилявам още години с него. После каза нещо, което ме нарани най-много. „Ани, всичко е плод на въображението ти. Всъщност никога не съм те обичал така, както ти си въобразяваше, че те обичам…“ — Тя погледна Миранда с погледа на измъчвано животно. — След пет години той ми каза тези неща. Но не ми каза истината. Беше намерил по-млада. Теб. — В гласа й не се долавяше нито враждебност, нито ярост, само тихо примирение. — Не те обвинявам, Миранда. Ти не знаеше. Беше просто още една жертва. Щеше да те напусне, също както всички нас.

— Права си, Ани. Ние всички бяхме негови жертви.

— Съжалявам. Съжалявам, Миранда. — Ани пъхна ръка в джоба на якето си. — Но някой трябва да плати за това. — Тя бавно извади пистолета.

Миранда се втренчи в цевта, насочена към гърдите й. Искаше да се кара, да моли, да направи нещо, за да накара Ани да свали оръжието. Но гърлото й беше пресъхнало. Само гледаше черния барабан на пистолета с широко отворени очи и се чудеше дали ще усети куршума.

— Ела, Миранда. Да тръгваме.

Миранда поклати глава.

— Къде, къде отиваме?

Ани отвори вратата и направи знак на Миранда да върви пред нея.

— Нагоре по стълбите. Към покрива.



В къщата на Ани нямаше никого.

Чейс обиколи всички стаи и гаража и откри, че колата я няма. Сигурно Миранда се беше върнала и отново излязла. Той стоеше на автомобилната алея и се чудеше къде да търси още, когато в къщата иззвъня телефонът. Той изтича по стъпалата на входната площадка и влетя в гостната стая, за да вдигне слушалката.

Беше Лорн Тибетс.

— Миранда там ли е? — попита той.

— Не, и аз я търся.

— А Ани Беринджър?

— И тя не е тук.

— Добре — каза Лорн. — Искам да излезеш от къщата, Чейс. Веднага.

Тази внезапна команда озадачи Чейс. Той рече:

— Очаквам Миранда да се появи.

Чу, че Лорн се обърна и каза нещо на Елис. А после в слушалката:

— Виж, получихме съвсем пресни доказателства. Ако първо се появи Ани Беринджър, дръж се любезно и нормално, нали? Не я дразни. Просто спокойно си излез. Елис е на път към къщата.

— Какво, по дяволите, става?

— Мисля, че знаем кой е човекът с буквата „М“. Не е Джил Викъри. Сега се махай оттам. — Лорн затвори.

Не е Джил Викъри…

Чейс отиде до крайната маса и отвори чекмеджето. Пистолетът на Ани не беше там. С трясък затвори чекмеджето.

„Къде си, Миранда?“

Той вече тичаше навън към колата. Може би все още има време да ги намери. Разминал се беше с нея за някакви си пет или десет минути. Не може да са отишли далеч. Ако тръгнеше из града и си отваряше очите, може би щеше да успее да ги намери. При условие, че все още бяха в града. „Не мога да те загубя. Сега, когато можем да докажем невинността ти. Сега, когато имаме шанс да бъдем заедно.“

Той обърна колата. Гумите изсвистяха, когато отпраши обратно към града.



— Хайде, качвай се нагоре.

Миранда се спря с крак върху следващото стъпало.

— Не спирай.

Обърна се с лице към Ани. Вече бяха на третия етаж. Оставаше още една площадка до вратата на покрива. Някога тя се възхищаваше на красотата на това стълбище, на гравираните махагонови парапети, на блестящата дървена полировка. А сега то се превръщаше в смъртен капан за нея. Тя стисна здраво парапета, сякаш черпеше сили от солидното дърво.

— Защо го правиш? — попита тя.

— Продължавай! Върви!

— Някога бяхме приятелки…

— Докато не се появи Ричард.

— Но аз не знаех! Нямах никаква представа, че си била влюбена в него! Защо не ми каза?

— На никого не съм казвала. Не можех. Беше негова идея. Дръж го в тайна, нашата малка тайна. Казваше, че иска да ме предпази.

„Значи, аз съм единственият човек, който знае това, помисли си Миранда. Единственият жив човек.“

— Мърдай — каза Ани. — Нагоре по стълбите.

Миранда не трепна. Погледна Ани в очите и тихо каза:

— Защо просто не ме застреляш веднага? Ей тук. Така или иначе, нали това смяташ да направиш.

— Твоя воля. — Ани спокойно вдигна оръжието. — Не се страхувам да те убия. Казват, че е трудно първият път. Знаеш ли? Всъщност никак не беше трудно. Трябваше само да си мисля за това, колко много ме е наранил. Ножът сякаш сам се заби. Аз само бях един свидетел.

— Аз не съм Ричард. Никога не съм искала да те наранявам.

— Но ще го направиш, Миранда. Знаеш истината.

— Полицията също. Те намериха онова писмо, Ани. Последното, което си написала.

Ани поклати глава.

— Снощи са арестували Джил. Но ти все още си оставаш обвиняема. Защото ще открият пишещата машина в колата ти. Ще изглеждаш много умно момиче. Да напише онези писма и да ги скрие в къщата. Като хвърляш съмнението върху горката невинна Джил. Но после вината те завладява. Изпадаш в депресия. Знаеш, че не можеш да избегнеш затвора. Затова избираш по-лесния начин. Качваш се на покрива на издателството и скачаш оттам.

— Няма да го направя.

Ани хвана пистолета с две ръце и го насочи към гърдите на Миранда.

— Тогава ще умреш тук. Както виждаш, налага се аз да те убия. Хващам те да оставяш пишещата машина в офиса на Джил. Пистолетът е у теб. Заповядваш ми да отида на стълбището. Аз се опитвам да грабна пистолета, но той произвежда изстрел. Чиста работа, за всички участващи лица. — Тя бавно пусна затвора на оръжието. — Или все пак предпочиташ да е на покрива?

„Трябва да печеля време“, помисли си Миранда. „Трябва да изчакам удобен случай да се измъкна.“

Тя се обърна и вдигна поглед към стъпалата, които водеха към покрива.

— Хайде — заповяда Ани.

Миранда започна да се изкачва.

Четиринайсет стъпала, всяко от които един преходен миг. Четиринайсет живота, които си отиват и ги няма. Обезумяла, тя се опита да си представи покрива и как бяха разположени изходите. Беше се качвала там само веднъж, когато новинарският екип се събра за групова снимка. Спомни си равна асфалтирана площадка с три комина, тръбата на парното и воден трансформатор. И четири етажа надолу — толкова ще трае падането. Дали ще е смъртоносно? Или само безпомощно ще се просне на тротоара като торба потрошени кокали и Ани ще я прати на оня свят само с няколко удара?

Точно над главите им проблесна вратата към покрива. Ако успееше да се промъкне през вратата и да я барикадира, може би щеше да спечели време и да вика за помощ. Още само няколко крачки. Тя се спъна и падна върху стълбите.

— Стани — каза Ани.

— Глезенът ми…

— Казах, ставай!

Миранда седна на стъпалото и посегна да разтърка стъпалото си.

— Мисля, че го навехнах.

Ани пристъпи към нея.

— Ако трябва, пълзи! Но се качвай!

Облегнала плътно гръб на стъпалата и свила нозе, Миранда спокойно продължаваше да разтърква глезена си. И през цялото време си мислеше: „По-близо, Ани. Ела по-близо…“.

Ани се придвижи още едно стъпало нагоре. Стоеше точно под Миранда, а пистолетът беше страховито близко.

— Не мога да чакам. Времето ти изтича. — Тя насочи оръжието към лицето на Миранда.

В този миг Миранда рязко и ожесточено ритна Ани точно в стомаха. Тя се преметна надолу по стълбите и се приземи на четири крака на площадката на третия етаж. Но дори когато падна, тя не изпусна оръжието. Нямаше как да й се отнеме. Тя вече се надигаше с пистолет в ръка. Насочи го нагоре към жертвата си.