Миранда силно блъсна вратата към покрива и се хвърли навън, точно когато Ани стреля. Чу как полетяха трески от вратата при удара от куршума, които я пернаха по лицето. Нямаше резе, нямаше начин да залости вратата. Толкова малко време, толкова малко време! Само четиринайсет стъпала и Ани щеше да е на покрива. Миранда нервно се огледа и в тъмнината успя да различи силуетите на комините, някакви щайги и други предмети. Нагоре по стълбите се чу тропане. Миранда панически мина в сянката и се плъзна зад един воден трансформатор. Чу как вратата бясно се отвори и затвори с трясък.

Тогава чу Ани да вика в тъмнината:

— Няма къде да избягаш, Миранда. Няма къде да отидеш, освен направо долу. Където и да си, ще те намеря…



Чейс забеляза стария додж на Миранда, паркиран пред сградата на „Хералд“. Той спря зад нейната кола и излезе. Хвърли един поглед и разбра, че вътре няма никого. Миранда или който я е докарал сигурно беше в сградата. Потропа на вратата и извика:

— Миранда?

Тишина.

Той отново заблъска вратата, после тръгна да заобикаля сградата отзад. Трябваше да има и друг начин да влезе, някой незатворен прозорец или вратата на товарния асансьор. Той беше свил зад ъгъла и вървеше по една алея, когато чу изстрела.

Дойде някъде от вътрешността на сградата.

— Миранда? — изкрещя той.

Престана да търси незаключени врати. От алеята грабна някаква празна консервна кутия, отнесе я пред сградата и я метна през прозореца. По бюрата вътре се разхвърчаха стъкла. Той ритна няколко остри остатъци от стъклото, покатери се на перваза и падна върху килим, осеян с парчета стъкла, остри като бръснач. Втурна се покрай бюрата към задната част на сградата. С всяка крачка нарастваше ужаса от това, което можеше да открие. Представяше си Миранда, застреляна в главата. Той мина през първата врата и се озова в печатницата. До стената бяха наредени пакети със следващия брой на вестника. Миранда я нямаше.

Обърна се и се насочи направо към женската съблекалня. Докато отваряше вратата, го връхлетя нов пристъп на ужас. Миранда я нямаше и там. Той се обърна и тръгна към дамската тоалетна, като отваряше вратите на кабинките. Беше празно.

Също и в мъжката тоалетна. Откъде, по дяволите, дойде този изстрел?

Чейс се върна в коридора и се заизкачва по стълбите. Още два етажа. На втория етаж бяха офисите, на третия — складът и картотеката. Някъде там горе той щеше да я намери.

Само да те открия жива.



Миранда обгърна с ръце водния трансформатор и се заслуша. Не чу нищо, дори най-слабо скърцане от обувки по асфалта, освен ударите на собственото си сърце. „Къде е тя? Накъде върви?“ Бързо се огледа от двете си страни. Очите й започваха да свикват с тъмнината. От ляво различаваше безразборно нахвърляни щайги. Точно зад тях бяха перилата на аварийния изход. От другата страна на покрива! Ако можеше да стигне до онзи край незабелязано…

Къде беше Ани?

Трябваше да рискува и да погледне. Тя залегна и бавно придвижи глава към ъгъла. Тутакси се отдръпна в ужас. Ани вървеше направо към водния трансформатор. Инстинктите на Миранда й подсказваха да бяга, да направи последен опит на живот и смърт. Здравият разум й казваше, че няма да се справи. Ани вече приближаваше. Тя отчаяно потърси с ръка камъчета. Хвърли ги нависоко и напосоки като се целеше в другия край на покрива. Чу как изтрополиха в тъмнината. В продължение на няколко ужасяващи мигове тя се ослушваше. Нищо.

Отново надзърна зад ъгъла на трансформатора. Ани тръгна към звука, към противоположния край на покрива, тя вървеше бавно към единия от комините. Още няколко стъпки нататък. Още една… Това беше единственият й шанс! Миранда се втурна.

Стъпките й прозвучаха като барабанни удари по асфалта. Преди да стигне до аварийния изход тя чу как изсвистя първия изстрел покрай нея. Нямаше време да мисли, трябваше да се движи само! Тя се добра до аварийния изход и стъпи на първото метално стъпало. Втори изстрел изгърмя. Беше като удар в рамото. От ударната сила тя падна настрани върху ръба на покрива. За миг зърна нощното небе и после усети как пада. Инстинктивно посегна нагоре и слепешком потърси къде да се хване. Когато падна на ръба на площадката на аварийния изход, хвана нещо студено и стоманено, перилото, с лявата си ръка. Нозете й се плъзгаха и висяха като махало на часовник, но тя се държеше. Опита се да се хване и с другата си ръка, но тя не й се подчиняваше. Можеше да я вдигне само до рамото, после се хвана с нея за външния ръб на площадката. За миг увисна безпомощно. После успя да облегне едното си стъпало на тухлената стена на сградата. „Все още съм жива и все още съм тук!“, помисли си тя. „Само да можех да се изтегля над парапета и да се добера до площадката…“

Движението на сянката над нея я смрази. Тя бавно вдигна поглед и се втренчи в барабана на пистолета. Ани стоеше на ръба на покрива и се целеше право в главата на Миранда.

— Е — каза Ани. — Пусни се от аварийния изход.

— Не, не!

— Просто си отвори пръстите. Отпусни се назад. Бърз и лесен начин за умиране.

— Няма да стане. Те ще разберат. Ще разберат, че ти си го направила.

— Скачай, Миранда! Скачай!

Миранда погледна надолу към земята. Беше толкова далечна.

Ани вдигна единия си крак над ръба на покрива, насочи тока си към ръката на Миранда, която държеше перилото и го стовари отгоре й.

Миранда изпищя. Но се задържа. Ани вдигна крак и отново я настъпи, и отново и отново, като всеки удар беше пагубен за лявата ръка на Миранда. Болката беше непоносима. Тя отпусна захвата. Кракът й се изплъзна, тя увисна. Лявата й ръка пулсираше в агония и не можеше да издържа мъчението повече. Дясната ръка, която отслабваше и се сковаваше от раната от куршума, нямаше сили да издържи тежестта на тялото й. Тя вдигна поглед отчаяно, когато Ани отново повдигна крак и се приготви да го стовари за последен път. Но удар не последва.

Тялото на Ани отскочи и се извъртя като кукла, на която внезапно са дръпнали конците. Тя нададе неземен писък на ярост и неверие. После се чу тъп звук, когато тялото й се метна настрани и се стовари върху покрива.

След миг се появи Чейс на ръба на покрива. Той се наведе и сграбчи лявата й китка.

— Хвани се за другата ми ръка! Хвани се! — изкрещя той.

Като опря стъпало на тухлената стена Миранда успя да вдигне дясната си ръка.

— Не мога… не мога да те стигна.

— Хайде, Миранда! — Той се наведе още повече, тялото му се простря на ръба. — Трябва да го направиш! И двете ти ръце ми трябват! Просто се пресегни, и това е всичко! Аз ще я хвана, скъпа! Моля те!

Скъпа. Тази едничка дума, която никога не беше чувала да произнасят устните му, сега й даде нови сили. Тя си пое дъх и се напрегна неистово. „Това е, което мога“, помисли си тя с отчаяние. „Повече не мога.“ Тогава той обгърна с длан китката й и я хвана така здраво, че тя не се страхуваше нито за миг, че може да падне. Той я измъкна малко по малко отгоре на ръба на покрива. Едва тогава силите я напуснаха. Вече нямаше нужда от тях, не и когато Чейс беше до нея. Тя се свлече в ръцете му.

Никое дърво не е било толкова солидно и непоклатимо. Нищо и никой не можеше да я нарани в крепостта на тази прегръдка. Той каза:

— Бога ми, Миранда, помислих, че… — Той внезапно замълча.

Чуха да се отваря затвор на пистолет. Двамата се обърнаха и видяха Ани на няколко крачки. Тя пристъпяше несигурно. С две ръце стискаше оръжието.

— Твърде късно е, Ани — рече Чейс. — Полицията знае. У тях е последното ти писмо. Знаят, че ти си убила Ричард. Вече те търсят. Всичко свърши.

Ани бавно свали оръжието.

— Знам — прошепна тя. Пое си дълбоко въздух и погледна към небето. — Аз те обичах — каза на небесата. — По дяволите, Ричард. Аз те обичах! — изпищя тя.

После вдигна пистолета, постави цевта в устата си и спокойно натисна спусъка.

Петнадесета глава

Този път грижите на доктор Щайнер, мърморкото, не бяха достатъчни. Само болница или хирург можеха да помогнат. Организираха спешен транспорт с ферибота и качиха Миранда на борда на „Джени Би“. Доктор Щайнер остана с нея да я придружи. В болницата в Бейс Харбър вече бяха уведомени за случая: огнестрелна рана в дясното рамо, пациентът е в съзнание, кръвно налягане стабилно, кървенето е овладяно. „Джени Би“ се отдалечи от дока. На борда си имаше двама пасажери, тричленен екипаж и един труп.

Чейс не се качи.

През това време той нервно седеше на един стол в задния офис на Лорн Тибетс и отговаряше на хиляда и един въпроси. Представление по височайше искане. В края на краищата, една жена беше мъртва, назначи се разследване и по лаконичните думи на Лорн, Чейс можеше да избира между разпит или затвор. През цялото време, докато седеше на стола, мислите на Чейс бяха на борда на „Джени Би“. Дали е достигнал вече Бейс Харбър? Състоянието на Миранда дали се е стабилизирало?

Лорн ще престане ли изобщо с проклетите си въпроси?

Най-после в два след полунощ Чейс излезе от полицейското управление. Беше необичайно топла за Мейн нощ, но въпреки това, той почувства хлад, докато вървеше към колата си. Следващият ферибот до Бейс Харбър беше едва на другата сутрин. До тогава беше като с вързани ръце на острова. Поне знаеше, че Миранда е извън опасност. Той звъня до болницата и разбра, че тя си почива и ще се възстанови.

Сега се чудеше къде да иде, къде да пренощува.

Не на „Честнът стрийт“. Не можеше да спи под един покрив с Ивлин, не и след като причини толкова беди на семейство Деболт. Не, тази вечер той се почувства като дърво без корени, отсечено от семейство Деболт, от семейство Тримейн, от завещанието на своето богато и надменно минало. Сякаш отново се раждаше. Беше пречистен. Качи се в колата и пое към „Роуз Хил“.

Къщата беше студена, лишена от живот и дух, сякаш радостта, която някога я е обитавала, отдавна я е напуснала. Само в спалнята се чувстваше някаква топлина. Именно там се бяха любили с Миранда. Тук все още живееше споменът за онази единствена нощ.

Той легна на леглото и се опита да си припомни аромата и мекотата й, но това беше все едно човек да улови отражението си във водата. Всеки път щом понечи да го докосне, то се изплъзва.

„Тя не е една от нас“, беше казала Ивлин. „Не е от нашия сой.“

Чейс си помисли за Ноа, Ричард, Ивлин. За собствения си баща. И заключи: „Ивлин е права. Миранда не е от нашия сой. Тя е далеч по-стойностна“.



— Щастливият край — рече госпожица Сейнт Джон, — не идва наготово. Понякога човек трябва да се потруди за него.

Чейс мълчаливо прие съвета й и чашата кафе, която тя му подаде. Той вече беше разбрал съвета й. Опитът го беше научил, че щастливият край е това, което човек открива в приказките, а не в действителността. Нима неговият брак не е доказателство за това?

Но този път ще е различно. Аз ще се погрижа да е различно. Само да можех да съм сигурен, че тя ме желае.

Той отпиваше от кафето и разсеяно галеше гъстата черна козина на Ози. Не знаеше защо милва животното, може би защото Ози беше така дяволски благодарен. Той хвърли поглед към ръчния се часовник и му стана ясно, че има доста време до ферибота в дванайсет часа, който щеше да го отведе в Бейс Харбър. При Миранда.

През изминалата нощ не можа да заспи, а размишляваше за тяхното бъдеше и техния шанс. Сянката на брат му не можеше лесно да избледнее. Само преди няколко кратки седмици тя обичаше Ричард или поне си мислеше, че го обича. Ричард се възползва от невинността й и почти я унищожи. „И ето сега аз съм тук, още един Тримейн. След всичко, което Ричард й стори, защо трябва да ми вярва?“

През последните няколко дни събитията и чувствата се сменяха със скоростта на светлината. Преди седмица той я беше нарекъл убийца. А само преди няколко часа прие невинността й като чиста монета. Тя беше в пълното си право да го възненавиди, да не му прости за всичко, което й беше наговорил преди. Те си размениха толкова много жестоки и ужасни думи. Възможно ли е да се роди истинска любов от такива отровни кълнове? Искаше да повярва, че е възможно. Трябваше да повярва, че е възможно.