— Станало ли е нещо, Грейси? — попита Рейд, когато тръгнаха по пътеката към улицата.

Тя не го погледна. „Имам нужда от тази храна“, напомни си тя. В същия миг й заговори някакво предателско гласче вътре в нея: „Той те защити и предпази, Грейс.“

— Грейс?

— Съжалявам — каза тя бързо и се изчерви от трепета, който усети. Този мъж се бе разгневил дотолкова, че се сби, за да защити нейното целомъдрие. Мили боже! Как може да си помисли такова нещо — та тя е просветена, модерна жена! Беше в състояние сама да се защитава!

„Но не и от моряците“, каза подигравателно вътрешното гласче.

— Грейс?

Тогава тя го погледна внимателно и забеляза, че той е сменил панталоните си и хубавия си тъмен костюм със сребриста брокатена жилетка и вратовръзка. Мекият полъх на приятен мускусен аромат докосна ноздрите й. Той я бе хванал за ръката. Докато слънцето проблясваше в гъстата му коса на ярки ивици, той изглеждаше не само изискан и елегантен, но и невероятно мъжествен и смайващо красив. Внезапно тя си представи с ужас колко безцветна изглежда до него и за пръв път през живота си й се прииска да носи хубава копринена рокля. В този момент забеляза кабриолета, който ги очакваше.

Със сигурност не беше виждала досега нещо подобно. Един великолепен дорест кон се дърпаше силно в ремъците и разтърсваше нетърпеливо глава. Сребриста грива се спускаше по рамото му. Кабриолетът беше лакиран в черно, имаше месингови украшения и блестеше ярко на слънчевата светлина. Кочияшът носеше ливрея и държеше вратата отворена. Отвътре всичко беше покрито с плюш и червена кожа.

— Рейд, откъде го намери това чудо?

Той се засмя от удоволствие.

— Само най-доброто е достойно за теб, Грейси.

Погледът му беше дързък и недвусмислен. Тя се изчерви и се загледа настрана.

Той й подаде ръка да се качи. Грейс знаеше, че това е смешно, но се почувства като кралица. Прокара ръката си по меката и будеща страстите кожа, когато екипажът се наклони под тежестта на Рейд. Погледна го бегло и видя, че той я наблюдава и се усмихва леко. Сключи бързо ръце в скута си и изправи рамене. Кочияшът затвори вратата, качи се на своето място над тях и кабриолетът потегли напред.

— Ще стане твой, ако го поискаш — каза Рейд.

— Какво?

— Ще стане твой, ако го поискаш.

Тя гледаше така, сякаш не е разбрала смисъла на думите му. Неговият поглед беше сърдечен.

— За мен е удоволствие да ти подарявам различни неща, Грейс.

Очите й се разшириха от изумление.

— Как можа да си го помислиш?

„О“, помисли си той, „само да знаеше какво съм намислил“. За нейна голяма изненада той почна да й посочва местните забележителности.

— Това е Дънлейт. Един англичанин, Джек Фарингтън, го е построил през 1843. През войната го сринаха до основи. Синовете на Фарингтън го изградиха отново почти такъв, какъвто беше по-рано.

— Прекрасен е — каза тя и протегна шия за последен бърз поглед към внушителния тухлен дом с колони.

— Това е Феърфакс — каза той и посочи друг плантаторски дом, този път бял и леко потъмнял от бурите. — Тук също дават стаи под наем. И тук управлява вдовица, мисис Берген. Но тя не е като Хариет.

Грейс го изгледа с любопитство.

— Тя е стара и лесно забравя. Мисля, че тя е почти на деветдесет години. Нейният слуга, един освободен негър, е вероятно още по-стар. И той забравя лесно. Но те са удивително сърдечни хора.

— Тогава няма значение, че забравят лесно.

Той я погледна.

— Не само че забравят да събират наема, което, длъжен съм да призная, не пречи на никого, но от време на време забравят да нахранят наемателите си.

Грейс се усмихна леко или поне се опита. Той се засмя беззвучно.

— О, горките — каза тя. — Колко ли са гладни. Усмивката му стана още по-сърдечна.

— Сега го измислих.

Тя не успя да се удържи и избухна в смях.

Погледна пак през прозореца. Този път ахна от удоволствие, защото видя за пръв път параход. Беше боядисан в червено и бяло, имаше три палуби и огромно лопатно колело. Името му беше Мисисипи Куин.

— О, прекрасен е! Къде отива?

— В Ню Орлиънс — каза Рейд, докато я гледаше.

— В Ню Орлиънс! За колко време се стига дотам? Пасажерите спят ли на борда?

— Да, разбира се — отвърна Рейд, когато кабриолетът спря. — Ще стигне за два дена и половина.

— Къде отиваме? — извика Грейс.

Рейд се засмя беззвучно.

— На разходка по реката.

Грейс отвори широко очи от изненада, когато Рейд я придружи до мостчето, като сложи собственически ръка върху лакътя й.

— Но, Рейд, не ми е възможно да отпътувам с теб до Ню Орлиънс!

Той се разсмя.

— Само ще обядваме. Кочияшът ще ни чака, когато слезем долу.

Погледът му беше едновременно въпросителен и развеселен. Грейс притисна ръка към сърцето си, което внезапно учести биенето си.

— Ох — едва си пое дъх тя. — Да, да, това ще ми хареса. Стори й се, че той остана доволен, когато те се качиха бавно по подвижното мостче.

— Хайде да се разходим по палубата.

— Добре — съгласи се Грейс и се обърна, за да изгледа една двойка. Жената блестеше в бял лен и дантела и държеше подходящ слънчобран. И те се разхождаха безцелно по палубата подобно на много други пасажери.

— Хайде — каза Рейд и я хвана за ръката.

Тя беше твърде заета да разглежда околната обстановка, за да обърне внимание на непристойното му държане. Отправиха се към предната част на кораба. Прозвуча силен шум от сирена. Грейс подскочи от изненада. Рейд запуши с ръце ушите й, когато ужасно пронизителният шум отекна отново. После дръпна ръцете си.

— Ужасно, нали?

— Защо беше това?

— Предупреждение. Тръгваме след десет минути — рече й той и отново я хвана за ръката.

Този път, тъй като стояха много близо един до друг и цялото й внимание бе насочено към него, тя усети допира на дланта му. Тя бе много едра и леко изпотена.

— Рейд — започна да протестира тя и се освободи внимателно, като се стараеше да не забелязва очевидното му объркване. Все пак той се държеше като джентълмен. Докосна лакътя й и те продължиха.

Застанаха един до друг на носа и загледаха пристанището и хамалите, които смъкваха различни товари. Топлият ветрец ги докосваше с лекия си полъх.

— Виж, Грейс — каза Рейд, прегърна я с ръка и я обърна.

Забрави, че трябва да му окаже съпротива, докато гледаше очарована как екипажът развързва въжетата на кораба и вдига подвижното мостче. Моряците работеха бързо и умело.

— Запуши си ушите, Грейс — помоли я настойчиво Рейд и тя се подчини тъкмо навреме, защото сирената на кораба изсвири отново. След това корабът започна да се измъква от кея.

— Вървим назад! — извика Грейс.

— Само докато навлезем в реката — обясни й Рейд. — Вече сме под пара.

Брегът се отдалечи. Носът започна да се върти бавно, докато не се обърнаха с лице на юг. В този миг параходът се понесе бавно надолу по реката. Ветрецът веднага стана по-хладен и Грейс вдигна лицето си към него с усмивка.

— Великолепно е — прошепна тя.

Рейд не откъсваше погледа си от обърнатото й нагоре лице.

Тя се бе хванала за дървеното перило. Беше се отдала напълно на удивителния миг, когато забеляза, че една от ръцете му лежи върху нейната. Това я върна обратно в реалността и тя си дръпна ръцете и ги сключи пред себе си. Погледна го крадешком. В погледа му се четеше такава страст, че дъхът заседна в гърлото й.

— Дори в този кок — каза тихо той — косата ти изглежда великолепно на слънце. Червено и златно, като жив огън.

Комплиментът беше мил и й достави почти толкова удоволствие, колкото и я разстрои.

— Не се сетих да взема шапка.

— Иска ми се да видя как ще изглежда, когато я пуснеш на свобода — каза той.

Въздействието му върху нея беше толкова силно, че й се стори, че сините му очи я държат в плен.

След това той развали красотата на мига, като хвана ръката й.

— По-добре ела да обядваш.

— Добре — отвърна бързо Грейс. — Това ми се струва добра идея.

Трапезарията се намираше на най-горната палуба. Обстановката беше като във всеки изискан ресторант, килимите бяха дебели и турски, стените — тапицирани с брокат, пердетата — копринени. Рейд помоли за маса до прозорците и сам й дръпна стола да седне. Грейс го гледаше втренчено, когато той седна, защото никога през живота й към нея не се бяха отнасяли по такъв начин. Беше като сън. Чувстваше се като момиче, което е отраснало в богаташка къща в Ню Йорк, и сега навлиза в обществото. Тя докосна снежнобялата ленена покривка на масата и се запита дали чашите са кристални, а приборите — сребърни.

— Позволих си да поръчам бутилка шампанско за двама ни.

Шампанско. Грейс никога не беше пила шампанско. Едва осъзнаваше какво й казва и не откъсваше поглед от него.

— Обичаш ли шампанско?

Тя усети, че ще се изчерви.

— Да, разбира се.

— Добре — каза той. Изглеждаше развеселен. — Защото и аз го харесвам.

Той посегна и покри ръката й със своята. Цялото тяло на Грейс се напрегна. Погледна в очите му и видя пак сърдечност — не похот, а нежна сърдечност. Объркването и лекият пристъп на паника се смесиха с други чувства, които бяха твърде сложни, за да ги определи.

— Грейс? — Рейд прекъсна размислите й. Кимна към прозореца. — Не изпускай гледката.

Грейс погледна покрай Рейд и се усмихна. Слънцето беше слязло ниско на запад, а две момчета караха сал надолу по Мисисипи. Не бяха на повече от тринадесет или четиринадесет години. Бяха боси, без ризи и в дочени комбинезони. Кожата им бе помургавяла от слънцето. Явно бяха излезли на риболов, защото въдиците им плуваха след тях. Когато Грейс ги погледна с усмивка, те седяха лениво и си бъбреха, смееха се и ядяха нещо от кошница. След това едното от тях скочи и извика. Грейс забеляза, че едната от въдиците му се е опънала от тежестта на някаква риба.

— Ох, те хванаха нещо!

— Наистина.

Тя се обърна с цялото си тяло, за да вижда по-добре. Момчето се опитваше да навие влакното на въдицата, за да извади улова си. Беше се превило от усилието и приятелят му сграбчи пръта, за да му помогне. Целите тела на момчетата почервеняха.

— Мили боже — възкликна Грейс. — Сигурно са хванали кит!

Рейд се изкиска.

Момчетата изтеглиха един пън. Объркването им беше пълно. Усмихнатата Грейс се обърна пак към Рейд.

— Жалко. Толкова исках да видя, че хващат нещо. Изглеждаше толкова забавно.

Рейд я погледна и се засмя беззвучно. Сините му очи блеснаха.

— Какво има? — попита тя.

— Почакай и ще видиш — каза той със закачлив глас.

Наляха шампанското. Грейс гледаше с любопитство и възбуда светлозлатистата течност, по чиято повърхност имаше малки мехурчета. „Шампанско“, помисли си тя с благоговение. Рейд вдигна чашата си. Грейс усети, че той очаква тя да постъпи по същия начин.

— За една необикновена жена — изрече тихо той, когато погледът му улови нейния. — За теб, Грейс. За теб, за този ден и за бъдещето.

Той чукна чашата си с нейната.

Сърцето на Грейс заби силно. Тя се постара да си напомни, че той е опитен развратник, и че тези думи му прилягат. Но изглеждаше толкова искрен. Тя отпи малко от шампанското. То й се стори леко и приятно.

— Одобряваш ли го? — попита той, като прикри смеха си.

— Много е добро.

— В тази бутилка е един от най-хубавите сортове на света — каза той. — И то любимият ми, признавам си.

Грейс пробва още веднъж и го сметна за твърде хубаво. Погледна към Рейд и се усмихна.

— До края на деня ще станеш познавачка на шампанското — каза той и сподави смеха си. — Какво ти се яде, Грейс? Какво ще кажеш за малко прясна риба?

— Добре, звучи ми чудесно — отвърна тя и отпи още малко шампанско. Рейд беше прав, то беше възхитително. И много отпускащо. Усещането беше божествено. Вдигна очи и забеляза, че Рейд отново я гледа. Тя отвърна на усмивката му. Очите му се разшириха от изненада и той светна от радост.

— Какво не бих дал да ми се усмихваш повече — прошепна той.

— Просто ме води на още речни разходки — каза тя.

Той онемя от изненада и се разсмя.

— О, мис О’Рурк! Да не би да флиртувате с мен?

Грейс се изчерви и закри устните си с ръка. Беше ли флиртувала? Започнаха да слагат някакво блюдо пред тях. Това я спаси от неловкото положение. Пред нея стоеше нещо подозрително на вид, което приличаше на желе и беше червеникавожълто. Когато видя изражението й, Рейд се разсмя.

— Това е черен хайвер, Грейс. Истинско лакомство за чревоугодника.

— Черен хайвер ли? — тя прочисти гърлото си. — Яйца от риба?

— Не мисли за него по този начин — той сложи малко върху бисквита. Грейс гледаше очарована. Той й я подаде, но Грейс се дръпна.

— За мен ли е?

— Не е възможно да пиеш от това шампанско, без да пробваш от черния хайвер — имаше нещо в очите му. То бе прекалено интимно. Грейс погледна бисквитата. Тя бе толкова близо до устата й — достатъчно близо, така че, ако разтвори устните си, той би могъл да я пъхне вътре. Тя я взе от него и отхапа предпазливо. Вкусът беше ужасен. Не искаше да наранява чувствата му, затова изяде това, което той й подаде, а после отпи голяма глътка вода.