— Здравейте, Сара, Марта — извика тя, тъй като се сети, че скоро ще се проведе следващата сбирка на въздържателското дружество. — Кога ще се срещнем? — заговори тя, но спря внезапно.

Марта извърна настрани очите си. Сара я гледаше с явно презрение.

— Боя се, мис О’Рурк — изрече крайно резервирано тя, — че на нашите срещи се разрешава да идват само дами.

Тя се отдалечи бързо, а Марта я последва.

Зашеметена и обидена, Грейс се загледа подире й. И макар че знаеше защо се отнасят толкова грубо с нея, не й се искаше да повярва в това. С вирната брадичка и свити устни, като си казваше: „Няма значение“, тя се отправи към първия хотел на стръмнините — „Сребърната дама“.

В същия миг спомените я заляха като вълна. Само преди един ден тя се събуди в силните ръце на Рейд. Още усещаше притискането на твърдото му тяло до нейното. Кръвта й потече лудо във вените й.

Беше абсолютно невъзможно да работи именно тук. Подмина сградата. На следващата пресечка имаше разпростряло се на голяма площ здание на име „Южната звезда“. От първата си обиколка по тези хотели тя вече знаеше към кого да се обърне. Собственикът беше солиден на вид джентълмен, който й предложи чай предишния път и сподели с нея няколко невинни клюки. Днес по лицето му бе изписано явно презрение.

— Дори и да имаше вакантно място, мис О’Рурк, не смятам, че то би било подходящо за вас.

Въпреки че очакваше подобен прием, Грейс се почувства безкрайно унижена. Но стисна юмруци и си опита късмета и по другите хотели. Постигна същите резултати като в първия. Щом излезе от последния, с мъка се въздържа да не избухне в сълзи.

Грейс се умори и загуби увереност, но не се отказа. Знаеше, че трябва да се осмели да опита на Сребърната улица. Това беше единственото място в града, където не беше пробвала досега да си намери работа — значи там перспективите бяха по-добри от другаде. Но направо не й се вярваше, че е паднала толкова ниско.

Грейс се спря пред първия хотел, до който стигна, „Златната врата“. Надникна вътре и се уплаши. Там беше тъмно и влажно. Подът бе много мръсен, по мебелите имаше белези или бяха строшени. Смърдеше на пот, бира и цигари. О, няма да работи в това заведение. Отстъпи припряно назад. Усети, че сърцето й бие лудо. Не влезе в другите хотели по същите причини. След това се озова пред един от баровете.

Господи, помисли си тя, когато застана на дъсчената пътека и стисна здраво перилото. Има ли избор? Какво значение има? Начинът, по който се отнесоха току-що към нея Сара, Марта и хотелиерите, не доказва ли, че мястото, където работи, вече не е от значение? Какво й остава да губи? И защо й се струва, че всеки момент ще избухне в сълзи?

През последния час бе научила вече един урок. Затова не й бе трудно да открие, че не й остава нищо друго, освен да тръгне по баровете, защото повечето от тях бяха не по-малко мръсни и смрадливи от „Златната врата“. Вече знаеше, че „Черната пета“ е най-елегантният бар в града, който се славеше с най-елитната клиентела. Но нямаше как да работи в него, не и докато той бе редовен посетител там.

Подмина решително бара, до който се намираше, и най-накрая се спря на очевидния избор, доколкото можеше да прецени според хубавия външен вид, ако такива думи прилягаха изобщо за бар. Барът „При Макс“ не изглеждаше зле. Подът беше от излъскан дъб, барът бе махагонов, макар и да нямаше изящните месингови украшения и натруфените огледала на „Черната пета“. Грейс се постара да не гледа към рисунките с пищни голи красавици, които украсяваха чамовите стени. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и бутна решително люлеещите се врати.

Още бе рано и в бара цареше тишина. Имаше само няколко клиенти. Барманът лъскаше чашите на тезгяха. Един човек седеше на някаква маса. Пред него имаше разхвърляни документи. Грейс се приближи до бармана. Чувстваше се неловко и съвсем не на място. Той вдигна очи и я загледа преценяващо.

— Загубила ли сте се, госпожо?

— Не, не съм — каза Грейс с характерния си северен говор. Сети се, че сега не е време да демонстрира грижливо поддържаната си дикция и се постара да смекчи произношението си. — Тук ли е собственикът или управителят?

— Ей-там е.

Грейс се обърна към човека, който беше станал и се приближаваше. Той беше на около петдесет години, с широки рамене и малко пълен. В тъмната му коса имаше сребърни нишки.

Казвам се Грейс О’Турк — каза притеснено тя. Искаше й се да избяга навън още сега, преди да е станало прекалено късно.

— О, знам — каза той и се подсмихна. — Аз пък съм Ден Райд. Много е трудно да не забележиш червенокоса учителка.

Напрежението й се увеличи, защото се досети какво означава блясъкът в тъмните му очи.

— Мистър Райд…

— Ден.

— Ден — тя преглътна. — За съжаление съм безработна.

Тя насочи към него виолетовите си очи. Погледът й беше преднамерено умолителен.

— Майка ми в Ню Йорк е болна и й се налага да лежи постоянно в болница. Аз съм отчаяна. Загубих преподавателското си място и ми трябва работа.

Очите на Ден се отвориха широко от изненада.

— Вие ме молите да ви наема?

— Да — отвърна бързо тя. — Но само да сервирам напитки, мистър, ъ-ъ, Ден.

Мъжът се подсмихна.

— А той знае ли за това?

— Извинете?

— Браг. Той знае ли, че сте тук?

Грейс почервеня силно. Устните й се свиха.

— Уверявам ви, че сама съм си господарка.

— Така ли? Защото не искам да си имам неприятности с човек като Браг.

Тази възможност не бе хрумнала на Грейс.

— Няма да има проблеми.

— Добре.

Той я огледа отгоре до долу. Погледът му се задържа на гърдите й, обърка се при вида на лентите, които ги пристягаха и спря най-накрая на прибраната й и пристегната назад коса.

— Пусни си косата.

— Извинете?

— Пусни си косата. Искам да видя как ще изглеждаш, когато я пуснеш.

Тя отвори уста, за да почне да протестира. Успя само да издиша гневно.

Той вдигна ръка.

— Ти си хубава, въпреки че си прекалено скромна, а зъбите ти са малко дълги. Но тук не ми трябва някоя превзета даскалица. Клиентите ми искат да гледат хубави млади момичета.

Макар че се чувстваше като крава за продан, оглеждана на пазара, Грейс извади фибите от косата си и остави кълбото да се спусне неудържимо надолу и да стигне до бедрата й.

— О, свети боже — възкликна Ден, вдигна един тежък кичур и го завъртя в ръцете си. — Досега не бях виждал коса като твоята.

— Получавам ли работата, Ден?

— Получаваш я. Можеш да започнеш довечера. Ела в пет и кажи на Лиза да ти даде нещо да облечеш.

Той все още я гледаше, когато тя пребледня.

— Не можеш да работиш в този вид.

— Разбрах — успя да промълви Грейс. — Колко е заплатата?

— Пет долара на седмица, а бакшишите са си твои.

Грейс замръзна на място, когато чу тази значителна сума.

— Момичетата получават ли много бакшиши?

Той я изгледа.

— Ако се стараят много, докато работят. — Той се подсмихна. — Виж какво, вземи клиентите на горния етаж и ще натрупаш цяло състояние.

— Мисля, че казах мнението си по този въпрос — заяви Грейс.

Той се изкиска.

— Наистина си хубава. Но, скъпа, говориш като някоя стара мома и даскалица. Така няма да получиш и цент. Чуй съвета ми. Бъди приветлива и женствена. Накарай клиента да се почувства, сякаш мислиш само за него.

— Ще се опитам да запомня това — изрече сковано Грейс и избяга на улицата.

До вечерта Рейд си върна спокойствието, което Грейс така силно разклати с опита си да измъкне пари от него. Още се чувстваше неспокоен и едва сдържаше страстта си към нея. Всичките му чувства бяха съсредоточени върху Грейс. Нямаше сили да понася повече това състояние на нещата. Не беше свикнал да се отнасят така с него. Досега всички жени го бяха желали и изпълняваха всяка негова заповед. Достатъчно бе да им махне с ръка.

Но Грейс… Грейс беше напълно различна. Вече я познаваше добре и знаеше, че може да й маха с ръка вечно, но тя няма да му се подчини. Дори ако онази нощ я бе дефлорирал и докарал до върховен екстаз, тя пак би го отхвърлила. А той нямаше намерение да чака вечно. Що се отнася до него, бе чакал достатъчно дълго. Търпението му бе изчерпано. Искаше Грейс до себе си.

Ето защо сега седеше тук и мислеше за брак.

Винаги бе искал да се ожени някой ден. Може би бе дошло времето да се установи някъде за постоянно, да си построи къща, да отгледа деца. Ненадейно пред него се появи прекрасна картина — Грейс, която люлее бебето им в ръцете си. Това го подтикна да действа.

С удоволствие ще й даде всичко, което тя поиска. Най-красивата къща в Ню Йорк, Лондон, Париж, където пожелае. Копринени дрехи, кожи, бижута, картини, скулптури… След това се засмя беззвучно. „За Грейс О’Рурк ли мисля!“

Опита се да си представи, че е женен за Грейс. Прецени, че тя ще се задоволи напълно с една къщичка и няколко скромни рокли. А Рейд знаеше, че скромността е последната черта, която някой би открит у него. Представи си, че цял живот се старае да я научи да се държи нескромно — каква удивително приятна мисъл!

И най-вероятно до края на живота си ще трябва да я измъква от различни опасности. Кой знае защо тази идея го изкушаваше доста силно. И самият Господ знаеше, че някой трябва да се грижи за нея!

Постепенно Рейд се въодушеви. Наистина съжаляваше, че не постъпи достатъчно тактично и не я изпрати вкъщи по-предишната нощ. Но сега, сега не можеше да не изпита удоволствие от това как се развиха нещата. Знаеше, че хората в града ги одумват. Това го устройваше и още как. Сега беше длъжен да се ожени за нея, след като стана причина за нейното падение. Засмя се беззвучно. Идеята да се ожени за нея му харесваше все повече и повече.

След това си спомни за Алън. Усмивката му изчезна. Грейс пред очите му бе отхвърлила предложението на Алън. Хрумна му една дразнеща мисъл. Ами ако тя откаже и на него? Рейд не искаше да повярва в тази възможност. Едно бе да отхвърли предложението да му стане любовница, а съвсем друго да не пожелае да се омъжи за него. Всички го считаха за много изгодна партия и за един от най-харесваните ергени в страната. Беше хубав, богат, имаше успех във всичко. Не беше възможно някоя жена да отхвърли предложението му.

С възстановено самочувствие Рейд се насочи право към най-добрия бижутер в града, за да купи най-големия диамант, който се продаваше там. Магазинът на Стърн бе прочут с бижутерийните си изделия. Той бе обслужвал знаменитите плантатори в Начез през последните петдесет години. Там Рейд намери двадесеткаратов жълт диамант, който беше почти безупречен. Опита се да си представи израза на лицето й, когато го види. Ще се втренчи в него със слисаните си виолетови очи. След това ще му се усмихне. Може би в очите й ще се появят сълзи. Ще си прехапе устните, какъвто навик имаше, а после ще го прегърне с думите: „Да, о, да!“

Тази вечер Грейс не дойде да вечеря с другите в пансиона. Никой не знаеше къде е тя. Рейд усети, че не може да яде и не е на себе си от объркване. Стотици мисли препускаха в разгорещеното му съзнание. Доколкото познаваше Грейс, тя сигурно беше попаднала в някаква неприятност. Най-накрая се извини, излезе преди края на вечерята и отиде право в стаята на Алън.

Алън четеше. Отмести настрана книгата, за да поздрави тихо Рейд. Рейд кимна в отговор.

— Да си виждал днес Грейс, Алън?

— Да, два пъти — отвърна Алън.

Рейд усети лек пристъп на ревност. Той не я беше виждал и веднъж.

— Кога? — запита той съвсем спокойно.

— Сутринта и следобеда — каза Алън и се опита да се вдигне по-нагоре. — Станало ли е нещо?

— Не, наистина не е — каза Рейд. Не желаеше да го тревожи, не и щом Алън беше принуден да пази леглото.

— Тя не дойде ли за вечеря?

— Забравих — излъга Рейд. — Тази вечер дамите имат среща.

— Разбира се — каза Алън и се усмихна нежно. — Грейс никога не би изпуснала среща на дамите.

Стига само да имаше среща на дамите. Рейд обиколи предната и задната гостна. Предчувствието му за надвиснала опасност нарастваше. Никой, като включим и Хариет, не знаеше къде се намира Грейс. Обезсърчен и разтревожен, Рейд се измъкна накрая през вратата и се отправи към града, като се надяваше да я срещне някъде навън. В края на обиколката си спря в „Черната пета“. Точно сега се нуждаеше най-много от нещо за пиене.

Престоя в заведението само три минути и чу новините. Неговият приятел и партньор в играта на карти Джордж Фарис го почерпи едно питие. В очите му пламтяха весели пламъчета.

— Благодаря — каза разсеяно мрачният Рейд.

— Като те гледам, май трябва да си пийнеш малко.

— Така е…

Той обърна чашата на един дъх. Джордж се засмя тихо.

— Не съм подозирал, че ще видя нещо подобно някой ден.

Рейд се намръщи.

— Джордж, не мога да се отърва от усещането, че много ти се иска да ми кажеш нещо. Какво е то?