— Къде са племенниците ми? — попита той и се усмихна.

— Спят — отвърна Брет. — Слава богу.

Той и жена му си размениха влюбени погледи. В душата на Рейд нещо се скърши, когато видя дълбоката им привързаност, тъй като те не се държаха така по-рано. Брет забеляза погледа му и го озари с ослепителната си усмивка.

— Ръцете ми не се задоволяваха да прегръщат само жена ми — заяви той и му намигна.

Сторм смушка Рейд в ребрата.

— Не му обръщай внимание, Рейд, той е чудесен баща. Как е Ник? А къде е очарователната дама, която очаквахме да доведеш?

Лицето на Рейд остана неподвижно. Усети, че около него настъпи дълбока и въпросителна тишина. Сторм се съвзе първа и го стисна за ръката.

— Май казах нещо неприятно. Съжалявам, Рейд. — Усмихна му се несигурно.

Рейд нямаше сили да отвърне на усмивката й.

— Ник е добре — каза той. — Той се е посветил изцяло на възстановяването на Драгмор.

Нима е бил само преди няколко месеца в Европа? Струваше му се, че оттогава са минали години. Сякаш това се бе случило в някакъв друг живот — живот преди Грейс. А сега Грейс изчезна от живота му.

— Що се отнася до дамата, тя претърпя злополука. — Запита се дали гласът му им се струва толкова дрезгав, колкото изглеждаше на самия него.

— Всички да влизат във всекидневната — изкомандва Миранда и опари с поглед Сторм. — Дерек, налей малко бренди. Гладен ли си, Рейд? Изглеждаш ми много отслабнал.

Този път устните му се извиха в усмивка.

— Не, мамо, не съм гладен, но малко бренди ще ми дойде добре.

Той стискаше здраво преградата в яслата и гледаше втренчено неясните очертания на расовия жребец на Дерек. Беше пълнолуние. Луната светеше много ярко. Навсякъде около него се чуваха познатите тексаски нощни звуци, с които бе израснал. Обаче тази вечер не му беше уютно сред тях. Една сова изкряска. Рейд се облегна на преградата и се втренчи напосоки в полумрака. Ранчото зад него беше почти тъмно, като изключим светлините в неговата стая и в спалнята на стопаните.

Вътре в нея стоеше Миранда с четка в ръка. Прекрасното й лице се бе напрегнало от тревога.

— Той е излязъл да се поразходи, Дерек. Преживял е нещо страшно.

— Знам — каза Дерек. — Забелязах това още в първия миг, в който го видях. Не се усмихва весело. В очите му няма блясък. — Той погледна жена си. Страдание изпълваше погледа му. Той споделяше скръбта на детето си. — Смяташ ли, че тя е мъртва?

— Смятам, че той има нужда от теб — каза Миранда. Малката й ръка стисна голямата му десница. — Не мога да понеса да го гледам така. Рейд винаги е бил обичлив и не е спирал да се смее. А сега сякаш някой непознат ни е дошъл на гости!

Дерек излезе навън. Не се опитваше да прикрие приближаването си. Знаеше, че Рейд го чува, въпреки че той не се обърна, защото Рейд му беше син и бе обучен да действа и мисли като апах. Когато Дерек застана до него при оградата, Рейд сведе глава в знак на признателност. Отмина един миг.

— Той е самата красота, татко. Гласът му бе груб.

Дерек отпусна ръката си на гърба на сина си.

— Какво е станало, Рейд?

Рейд издаде звук на протест, докато гледаше ботушите си, само че сега гледаше сякаш през мъгла. Премигна гневно. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, дори и да искаше.

Дерек не премести ръката си. Стисна рамото му.

— Излей болката — каза той. — Трябва да излееш болката.

Рейд се задави и си пое дълбоко и продължително дъх. Поклати глава отрицателно. По лицето му се стичаха сълзи. Пое си безсилно дъх.

— Татко — успя да отрони той. — Искам да остана сам.

Ръката на Дерек се премести на шията му. Стисна я.

— Обичаше ли я?

Горещият натиск на бащината му ръка и дълбоко личният въпрос отприщиха всичко, което му се бе събрало на душата. Сгърчи се над перилото и нададе силно ридание.

— О, по дяволите — простена той.

— Съжалявам, синко — каза Дерек и го притегли към себе си, докато сведената глава на Рейд не докосна рамото му. Щом усети колко близо са един до друг, Рейд се напрегна и дръпна, но баща му го стисна още по-силно.

— По дяволите — каза той. — Извикай, ако ти се иска. Аз съм твоят баща и те обичам.

Рейд извика.

28

Пролетта на 1876

Грейс разглеждаше през прозореца отминаващите гледки от Източен Тексас. Изненада се от вида на тучните пасища, от пищно избуялите наскоро засадени памучни полета, от дебелите дъбове и кипариси. Изпита неудобство. Чувстваше се така от мига, в който влакът навлезе в областта край Мисисипи. Това нямаше нищо общо с времето, защото пролетта беше приятна. Лошото си настроение дължеше на Рейд. Не го забрави през последните осем месеца, но когато в Ню Йорк узна, че той е отишъл на юг, усети леко облекчение. Сега само се питаше дали е останал на юг и ако е така, къде е… не че това имаше някакво значение.

За щастие лекционната й обиколка не включваше Начез. Грейс знаеше, че няма да понесе спомените, които ще я връхлетят, ако стъпи в този град. Питаше се дали той е още там, но той, разбира се, не беше. Но дори и да беше, досега ще се е появила до него нова жена, нова любовница. Заболя я непоносимо от тази мисъл, дори след като бе изминало толкова време.

Националната асоциация за правото на жените да гласуват замисляше да агитира във Филаделфия през юли по време на празнуването на Стогодишнината. Обиколката беше добре организирана. Тя представляваше и внушително усилие за набиране на нови членове с надеждата, че те ще заминат за Филаделфия, за да изразят публично своята поддръжка за делото. Сюзън Б. Ентъни и Матилда Джослин Кейдж, макар и да не бяха включени в официалната програма за Стогодишнината, възнамеряваха да връчат Декларация за правата на жените на вицепрезидента Фери. Имаха намерение и да прочетат откъс от нея високо на глас от платформата, преди някой да успее да ги спре. Предвиждаше се през това време другите членове на Асоциацията да раздават брошури и копия от Декларацията на тълпата. Тази перспектива не въодушевяваше Грейс. Ентусиазмът отдавна бе изчезнал в душата й. Той я изостави в нощта, когато тя напусна Рейд в Начез.

През ноември миналата година демократите бяха спечелили с голямо мнозинство изборите край Мисисипи и бяха прогонили веднъж завинаги републиканците от щатското управление. Тя прочете за това във вестниците и се натъжи от тези новини. Представи си колко много гласоподаватели не са имали възможност да гласуват поради заплахи, ако не и поради явно насилие.

Но чете и за събитията в Начез. Вестта за оттеглянето на Форд я изпълни с радост. Узна и че Рейд е построил отново църквата след заминаването й.

Въпреки че тя бе избягала от него, той бе останал достатъчно дълго, за да довърши това, което бе започнал. Тя се гордееше с него, но това чувство й беше не само приятно, но и й горчеше от него. Сърцето й се късаше, когато си спомняше за Рейд. Донякъде й се искаше той просто да бе напуснал Начез в пристъп на гняв от обидата. Вместо това той се бе проявил като герой. Беше построил отново училището. Тя почти имаше чувството, че той е преминал през времето и пространството, за да я докосне със своите дела и със своята любов.

И нещо повече. По някакво чудо майка й беше още жива и лежеше във Фрейзъровата болница. Тя се бе вкопчила упорито в живота и лекарите й даваха още няколко години. Грейс се изпълни с трепет, когато видя, че състоянието й е престанало да се влошава, дори и това да беше само временно. Искаше да остане в Ню Йорк и да бъде с Даяна, но майка й й заповяда категорично да отиде на лекционната обиколка.

— В това се състои животът ти — каза тя. — Нима си изоставила напразно онзи мъж?

Грейс разказа на майка си за Рейд. Невъзможно й беше да скрие разбитото си сърце от нея. Разказът й не изненада много Даяна. Отдавна й беше станало ясно, че се е появил някакъв богат благодетел, защото цената за пребиваването във Фрейзъровата болница беше много висока.

И не беше само това. Всеки месец Рейд плащаше невероятно високите сметки. Грейс не разбираше как сърцето му дава да върши това, след като тя го бе изоставила така хладнокръвно. Постъпката му беше великолепна. Тя я измъчваше и караше сърцето й да се къса. Както в случая с повторното изграждане на училището, делото му се набиваше дръзко в очите й. Тя се чувстваше така, сякаш не се е разделяла с него. Струваше й се, че той е толкова близо, че ако протегне ръка, ще го докосне. А той ще я чака.

Но не искаше той да е до нея. Това, което наистина искаше, бе да я остави на мира, за да възстанови отново вътрешното си спокойствие. Вместо това той се превърна в едно неуловимо, но настойчиво напомнящо за себе си присъствие в нейния живот.

Грейс притисна чело към прозореца и се замисли за тексаския си маршрут: Хюстън, Сан Антонио, Остин и Сан Маркос. Обиколката беше изтощителна, но й доставяше удоволствие.


— Да не искаш да кажеш, че няма да дойдеш? — запита недоверчиво Дерек.

Рейд сви рамене.

— Нямам настроение за празник, татко.

— Ще прекараме нощта в града. Във Фредериксбърг има много вино, жени и веселие. Хайде, сине. Никога не съм те виждал да работиш толкова дълго и упорито. Не знам как ще раздаваш картите с тези мазоли, които са ти излезли на ръцете.

Рейд се усмихна пряко волята си. Знаеше, че баща му уважава внезапно появилия се у него интерес към работата в ранчото, към усамотението, което сам си беше наложил, към неприветливостта и въздържанието му от жени. Но знаеше, че баща му смята, че след като са изминали осем месеца, е крайно време Рейд да се върне към привичния си начин на живот. Дерек дори му призна, че макар и винаги да е желал Рейд да поработи на ранчото до него, никога не си е представял, че това ще стане при такива обстоятелства. Рейд им разказа съвсем малко за Грейс, само колкото баща му да разбере причините за поведението му. Сега Дерек го окуражаваше меко да се превърне в предишния Рейд, дори ако това доведе до неговото напускане на ранчото.

— Предлагам ти да попътуваш малко из Европа — изрече тихо той в един зимен ден, докато пиеха кафе с капка бренди в него, — вместо да стоиш тук в изгнание, което сам си си наложил.

Рейд не му отговори.

Е, какво пък, може би Дерек е прав, може би е време да се върне в реалния живот. Може би просто му трябва една хубава игра на карти, хубаво пиене и жена — която и да е жена. Но дори, когато се опитваше да се убеди в това, той не изпита очакваното приятно предчувствие. Знаеше, че ще гледа да претупа набързо тези „забавления“. Помъчи се да не си спомня нейното име.

— Е, добре, ще ида да си стегна багажа.

Дерек се усмихна.

— Майка ти вече свърши тази работа.

Появи се Миранда. Изглеждаше дребничка и изящна в зашеметяващо красивия розов пътен костюм. Очите на Дерек светнаха, когато я съзря.

— Виждал ли съм те така преди?

Тя се усмихна и се обърна бавно към него.

— Не, не си. Харесвам ли ти?

Той показа зъбите си, когато се усмихна и прегърна страстно жена си.

— Че кога не съм те харесвал?

Дори като дете Рейд понякога се беше чувствал като натрапник, когато бе свидетел на нескритата и изпълнена с взаимен копнеж любов между родителите му. Но сега, след като сам бе изпитал силата на любовта, за него бе истинско мъчение да ги гледа. Затова се обърна, за да се качи на коня си. Но си спомни за Грейс. Нейният призрак не го оставяше на мира.

Стигнаха Фредериксбърг на залез-слънце. След като вечеря с родителите си и забеляза, но не обърна внимание на кокетните усмивки на десетина добре възпитани, елегантни млади дами, той се настани в бара и изпи пет чаши бърбън. Насили се да изпита познатото удоволствие от играта на покер. Минаха няколко часа. След като загуби няколкостотин долара, той се остави да го отведат на горния етаж при една хубавичка проститутка, чиято коса имаше оттенък на червено. Той я целуна. Това бе първата жена, която бе целувал от последната си среща с Грейс насам. Погали я равнодушно по гърдите. Не успя да се възбуди. Нещо по-лошо. Видът на твърде пищното й и дори леко отпуснато тяло, когато тя си съблече дрехите, го накара до се извини и да напусне възможно най-бързо. Не искаше проститутка. Това, че имаше големи гърди и червеникава коса, не я превръщаше в Грейс, нито дори в подходяща нейна заместничка. Не искаше заместничка! По дяволите, желаеше нея, жадуваше я, още я обичаше, а тя беше мъртва.

На следващата сутрин го болеше силно главата, когато слезе късно, за да закуси с родителите си.

— Добре ли прекара снощи? — попита Дерек с усмивка.

Миранда смушка мъжа си с лакът. Постъпката й не подхождаше много на една дама.

— Не го насърчавай да се държи като някой пройдоха — предупреди тя.

— Ще му се отрази добре — защити се Дерек.

Рейд изстена.

— Мисля да се връщам в леглото.

— Не, няма да го направиш — изрекоха едновременно родителите му. Дерек остави Миранда да продължи. — Идваш с нас.