Разбира се, тя не беше неговият тип жена.

Но без съмнение го привличаше. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Знаеше, че ще стане смешен в собствените си очи, ако хукне подир нея. Тя беше прекалено морална стара мома, малко заядлива и на всичко отгоре побъркана суфражетка и мъжемразка. Беше леденостудена и със сигурност девствена. Рейд винаги гледаше да стои настрана от девствениците, също както избягваше и прекалено благоприличните дами. Знаеше, че трябва да я избягва. И без това в близките дни ще напусне Начез, нали така?

За пръв и последен път през живота си съблазни девственица, когато бе на тринадесет години. Лусила беше петнадесетгодишната дъщеря на най-близките им съседи. Рейд подсъзнателно разбираше, че не постъпва правилно, но точно тогава не разсъждаваше разумно. Те прекараха заедно доста горещи и приятни срещи, преди да ги хванат на местопрестъплението. Той изяде най-големия пердах през живота си. Баща му се разгневи силно. Той му крещя и Рейд никога нямаше да забрави думите му: „Ами ако и твоята сестра я прелъсти някой млад нехранимайко?“ Урокът бе съвсем ясен и от този момент Рейд избягваше невинните, добре възпитани млади дами.

Грейс определено спадаше към тази категория. На пръв поглед тя бе студена и надута, но като мъж той се досещаше инстинктивно, че онези, които се размекват най-трудно, са най-страстни.

След спомена за Грейс мисълта за Луиза Баркли неизвестно защо го раздразни. Тази жена го преследваше, откакто се срещнаха за пръв път преди няколко години на един бал в Начез. Тя с готовност му се отдаваше всеки път, когато той се отбиеше в града. Но сега му се стори, че предпочита да слуша високопарните речи на Грейс, отколкото да се занимава с поредните интриги на Луиза. Може би ще постъпи най-добре, ако стои настрана от вдовицата Баркли за в бъдеще…

Но на обяд, вместо да си хвърли куфара в дилижанса, както бе решил преди това, той, неочаквано и за самия себе си, се отправи на кон към Мелроуз. Само че бе решил да посети този път не чернокосата владетелка на дома, а нейната червенокоса служителка.

Грейс реши да проучи околността по време на обяда.

Остави момичетата да се хранят. Изпита чувство на свобода и облекчение. Беше й трудно сутринта поради една-единствена причина. И двете момичета като че ли се стараеха да провалят усилията й да им преподава добре. А учебната програма на Луиза я докарваше до отчаяние и я обиждаше. Посвещаването на повечето учебни часове на средновековни занимания като бродиране ядосваше Грейс. Тя реши да обсъди този въпрос с Луиза Баркли при първа възможност. Длъжна бе да отмени бродирането. Момичетата трябваше да учат аритметика, както и шев и кройка!

Тя се разхождаше безцелно под две върби и се мъчеше да не мисли за своите грижи и затруднения. Макар че беше доста горещо, денят бе чудесен и Грейс си пое дълбоко дъх. Вдиша от аромата на магнолиите. Носеше свободна кафява памучна рокля с бродерия по маншетите и около деколтето. Цветът на дрехата бе твърде тъмен за тукашния климат. Стана й топло и се изпоти. Сне очилата, за да изтрие избликналата пот по бузите си.

— Трябва да счупиш на две тези очила.

Грейс подскочи от изненада.

Рейд се появи широко усмихнат. На бузите му се бяха образували трапчинки. Седеше на гърба на едър черен жребец.

— Добър ден, Грейси — провлечено и тихо каза той. Сините му очи милваха лицето й, преместиха се спокойно върху корсажа й и се вдигнаха, за да кръстосат поглед с нейните.

Тя усети, че се изчервява. Ненавиждаше се за това.

— Какво… — тя си сложи разочаровано очилата. Сърцето й вече биеше лудо. — Какво правите, дебнете ли ме?

Той се засмя.

— Не мислех да те плаша. — Погледът му бе остър.

Грейс се досети, че той си спомня за вчерашния им разговор и за въпроса, който й зададе: Боиш ли се от мен? Разбира се, че не се боеше, но защо тогава не успява да накара сърцето си да не бие толкова силно?

— Ще повторя — заяви тя. — Вие не ме плашите. Не се страхувам от вас.

Гърбът й беше гордо изправен, раменете — изопнати, устните — здраво стиснати.

— Всичко хубаво.

Кимна леко, обърна се и си тръгна.

След няколко секунди конят се появи до нея. Тя се подразни леко, защото не беше свикнала с животните.

— Добре — прошепна той. Гласът му беше много чувствен и преди Грейс да успее да реагира, той скочи на земята до нея. — Много добре — изрече провлечено и тихо той, — защото сега ще почнем отначало.

Мъжкият му аромат сякаш се стовари върху нея. В него се долавяше смесица от кожа, пот и кон.

— Няма какво да започваме.

— Така ли мислиш?

Тя го погледна бегло и забеляза, че в очите му блестят насмешливи искрици. Ядоса се, че той я смята за забавна.

— Сигурна съм в това.

Тя гледаше право напред и не му обръщаше внимание. Но се оказа невъзможно да пренебрегне собствените си реакции на неговата близост — гърдите й се стегнаха, слабините я засърбяха неудобно, но приятно, дъхът й спря. „Нервна съм“, помисли си тя.

— Как мина първата ти сутрин?

— Много добре.

— Момичетата създаваха ли ти неприятности?

— Не.

Бедрото му се блъсна в нейното. Тя веднага се отмести настрана.

— Ако се държат зле — изрече той, без да забелязва, че телата им се докосват или поне така изглеждаше, — ела да ми кажеш. Аз ще ги вкарам в правия път.

— Благодаря ви, мистър…

— Браг — отсече той бързо. — Рейд Браг, на твоите услуги, Грейси.

— Да, добре, благодаря ви, мистър Браг, но нямам нужда от вас, благодаря ви. От години преподавам на деца и знам много добре как да се държа с тях.

Той хвана ръката й и я принуди да спре.

— Сигурен съм, че знаеш.

Ръката му беше гореща, потна, силна и много едра. Ужасена и ядосана до мозъка на костите си, Грейс изтръгна своята.

— Как смеете! И престанете да ме наричате Грейси! За вас съм мис О’Рурк!

— Как смея да те наричам Грейси или да взема ръката ти ли? — подсмихна се той. — Смея да сторя и двете и нищо няма да ме спре.

Той се наведе към нея. Ръката му внезапно хвана отново нейната. Докато говореше, дъхът му бе лек и топъл, а гласът — нисък и дрезгав.

— Ръката ти е толкова малка, нежна и мека като коприна.

Грейс го гледаше, без да има сили да му отвърне.

Той се усмихна леко и вдигна пръстите й към устата си.

Когато изпотените му и твърди устни докоснаха кожата й, тя реагира бурно. Ахна и дръпна силно ръката си. Очите й горяха от възмущение. Той вдигна глава и Грейс се загледа против волята си в прекрасните му устни, които все още бяха леко разтворени.

Гневът й избухна.

— Заради вас рискувам да изгубя работата си! Не смятам, че на мисис Баркли ще й хареса това, че сте решил да очаровате точно мен! Така че, моля ви, вървете да очаровате някоя друга жена!

Той я изгледа втренчено, после отметна назад главата си и се изсмя.

— Ти си много избухлива, Грейси, но знаеш ли какво? На мен така ми харесваш, наистина! Струваше си да пробвам, за да видя как ще реагираш. Защо те дразня толкова, нали се държа приятелски с теб? — той скочи на коня с изключителна грациозност. — Само мен ли не харесваш толкова или и всички други мъже?

— Не смятам, че това ви интересува — подметна тя през рамо, докато се отдалечаваше бързо.

— О, аз ще понеса истината — каза той и се изсмя зад гърба й.

Грейс се обърна рязко, за да му отвърне язвително, но той беше по-бърз.

— Но се питам дали ти ще я понесеш — той й намигна и препусна в лек галоп.

Той беше непоносим и суетен. Възмутителен и нагъл.

Никога не беше срещала подобен мъж по-рано.

Следобедът и двете момичета се прозяваха често, преструваха се, че не чуват или наистина не чуваха. Според Грейс те изоставаха с няколко години в образованието си в сравнение със своите връстнички. Шестгодишната Маргарет Ан не знаеше изобщо азбуката. Мери Луиз сричаше думите като начинаеща. Пишеше също толкова зле. От само себе си се разбираше, че почеркът й беше така неугледен, както и бодовете й.

Мери Луиз хвърли настрана молива си, още преди да е написала двадесет пъти думата „клетка“.

— Уф! Мразя това! Глупаво е! За какво са ми тези думи, мъжът ми ще пише всичко вместо мен!

— И аз мразя да пиша — извика Маргарет Ан и също хвърли настрана молива си. Тя бе научила няколко букви от азбуката, след като Грейс стоеше търпеливо права до нея и й помагаше.

— Мис Мери Луиз, мъжът ви ще пише ли поканите за бал?

Мери Луиз примигна.

— Дали ще пише вместо теб поканите за чай на дамите? Той ли ще пише писмата ти до сестра ти, когато тя се омъжи и заживее в Мемфис, а ти се омъжиш и заживееш в Ню Орлиънс?

— Но мама никога не пише — изфуча Мери Луиз.

— Вашата майка не ми изглежда жена, която устройва чайове — отвърна дръзко Грейс. — А сега си помислете върху това, което ви казах.

— Май си права — отвърна Мери Луиз и вдигна молива си.

Маргарет Ан я последва.

— С „к“ започва? — подсказа й Грейс, която седна до по-малката си ученичка.

— Куче!

Тържествуващият глас се чу от входа. И трите вдигнаха поглед. Видяха засмения Джефри.

— Джефри, знаеш ли азбуката? — попита Грейс.

Той отвърна смело от вратата:

— Не, мадам. Знам само това, на което научихте днес мис Маргарет Ан.

— Той е подслушвал! — извика Маргарет Ан.

— Ела тук, Джефри — каза усмихнато Грейс.

Той влезе, разкъсван между копнежа си да остане и стеснителността си.

— А сега, Маргарет Ан, да почнем отново. С „к“ започва?

— С „к“ започва куче — Маргарет Ан си прехапа устната си. — А с „я“?

Беше безсмислено. Маргарет Ан не запомняше нищо и само свиваше театрално рамене.

До нея Джефри се въртеше и едва се сдържаше. Грейс го погледна.

— Джефри?

— Яйце! — извика той. — С „ш“ започва шега! С „д“ — добър! С „я“ — ябълка! С „л“ — той се спря. След това лицето му се проясни. — Лош! С „к“ — котка!

— Много добре — каза Грейс. Тя се смая. Той си спомняше буквите, докато тя и Маргарет Ан ги бяха упражнявали без успех половин дузина пъти.

— Започни отначало — извика тя развълнувано. — Опитай пак.

Мери Луиз ахна изненадано.

— Не бива да го учиш! Той е негър!

— Спокойно, Мери Луиз — изрече рязко Грейс. — Хайде, Джефри, опитай отново, този път отначало.

Горд и развълнуван, Джефри изрецитира безупречно буквите на азбуката една след друга. Точно на това се опитваше Грейс да научи Маргарет Ан цял следобед.

— Много, много добре. Невероятно добре. Знаеш ли какво означава това?

Той поклати глава и засия от удоволствие.

— Това означава, че си научил правилно всички букви.

— Всичките ли?

— Всичките. Искаш ли да се научиш да четеш и пишеш, Джефри?

— Да, мадам.

— Не ходиш ли на училище?

Той наведе глава.

— Имам твърде много работа, мадам.

Грейс се въодушеви. Ще научи Джефри да чете и пише! И в същия миг разбра, че в крайна сметка има нещо като съдба и че причината, поради която е дошла на Юг, е далеч по-значителна, отколкото й се е струвало. Длъжна бе да образова и по този начин да освободи поне това малко момче.

Спомни си за всички роби бегълци, които се бяха отбивали в дома им в Ню Йорк по нелегалната железница преди войната, когато тя бе още дете. Родителите й обясниха какво вършат веднага, щом тя стана достатъчно голяма, за да разбере. Тя бе видяла всичките бегълци, включително и онези, които не й позволяваха да гледа — малтретираните, битите, гладувалите. Грейс знаеше, че не е забравила нито едно отчаяно лице.

Тя се ужаси първия път, когато разбра, че повечето цветнокожи не знаят да четат, понеже не им бяха разрешили да се научат. Тогава тя бе шестгодишна и до днес си спомняше ясно една случка. Беше пожелала да прочете любимата си приказка заедно с едно момченце на около осем години. То взе книгата и я отвори наопаки с любопитство и без да разбира нищо. Объркването й от това, че не може да прочете с него приказката, бе толкова голямо, колкото и изненадата й дето не са му разрешили даже да се научи да чете. Тази несправедливост я възмути до дъното на душата й още тогава.

Гласът на Грейс потрепери.

— Защо не седнеш, Джефри?

— Не! — изкрещя скочилата Мери Луиз. — Сестра ми и аз няма да се учим заедно с една чернилка! Ще ида да кажа на мама! Ти учиш негър да чете! Ще съжаляваш!

Тя изтича през вратата. Лицето й бе побеляло от гняв. Грейс скочи на крака.

— Чакай, Мери Луиз!

Момичето избяга.

Грейс притисна ръце към гърдите си. Какво бе направила? О, проклета да е нейната импулсивност.

— Джефри, скъпи — каза тя и сложи ръка на рамото му, — ще се видим по-късно. По-добре си върви преди мисис Баркли да дойде.

Лицето му клюмна.

— Да, мадам.

Сърцето й се късаше, че го гони.

— Свършихме ли за днес? — попита с надежда Маргарет Ан.