Бренда Джойс - Виолетов огън

Рейд се засмя. Смехът му прозвуча като лек тътен.

— Тогава просто ще трябва да ми имаш доверие, нали?

— Едва ли.

Той пак се запита дали нейната неприязън е насочена единствено против него, или е срещу всички мъже.

— Може би ще се разстроиш от самата себе си, ако се опиташ да ми повярваш.

Тя се засмя.

— Вие сте последният човек на земята, на когото бих повярвала някога!

Той наистина се обиди.

— Пак ли ме предизвикваш? Грейси, смятам, че ще бъде напълно справедливо, ако ти заявя — погледът му не се откъсваше от нейния, — че смятам предизвикателствата ти за непоносими.

Тя скръцна със зъби.

— Това си е ваш проблем, не мой. Ще ни извините ли? Хайде, Джефри, нямаме много време. Искам да видя пак твоите „а“-та и „б“-та.

Джефри хукна, спъна се и падна. Грейс се престори, че не забелязва Рейд, който не помръдваше. Тя се загледа в ученика си, който пишеше почти съвършени букви.

— Много добре. Спомняш ли си коя дума започва с „к“?

— Котка.

— Правилно. А „к“ се пише така. Сега ти я напиши.

Тя гледаше как той изписва голямо неправилно „к“ и се постара да не обръща внимание на мъжа, чиито ботуши виждаше с периферното си зрение. Ботушът бе прилепнал до стегнати мускули и беше излъскан до блясък. Окото й се прехвърли на покритото с еленова кожа коляно и се спря на ръба на мощното му бедро. След това тя сведе бързо поглед, а Джеф нададе тържествуващ вик и бутна плочата към нея.

— Отлично. Хайде напиши още четири такива букви.

— Я да видя — каза Рейд и Грейс видя как ботушът застава почти до ръката й, когато той дойде зад нея. Усети, че дъхът й спира, когато той се наведе, за да погледне надолу. Въздъхна шумно.

— Отлично, Джеф — възкликна Рейд.

Лицето на момчето светна и то започна да пише ентусиазирано още „к“-та.

Грейс трепна, когато две едри и топли ръце се спуснаха на раменете й. Стана й още по-горещо и се изпоти. Дръпна се и се изправи на крака.

— Какво правите?

— Не те ли боли да ги държиш постоянно толкова изправени? Раменете й се вдигнаха още повече.

— Нямате право да ме докосвате. Всъщност какво правите тук? Защо не си вървите? Или си нямате друга работа?

— Нямам.

— Какво?

— Нямам друга работа — тоест нямам такава, която да предпочета пред разходката с теб.

— Колко лошо — изрече високомерно Грейс и си помисли, че той, разбира се, не казва истината. „Думи, само думи. Ами ако казва истината? Защото явно чувствата ни не са взаимни?“

— Защо говориш така? Ти си справедлива. Не смятам, че постъпваш правилно, като ме осъждаш, без да ме познаваш — погледът му беше яркосин и закачлив, въпреки че думите му прозвучаха сериозно. — Не си ли чувала някога за справедлив съдебен процес?

— Не знаех, че се намирам на съдебен процес.

— Ти ме измами — заяви той вече без усмивка. — Обяви ме за виновен, без да имаш доказателства.

— Вашата самонадеяност е поразителна. Не съм ви давала повод да мислите обратното — тя гледаше втренчено и дълбоко в себе си се ужасяваше от голямата лъжа, която изрече.

Той се заусмихва многозначително.

— Нито един повод ли не си ме дала?

— За вас животът е една голяма шега, нали? — попита строго тя.

— А ти го приемаш прекалено сериозно — отвърна Рейд, протегна ръка и докосна с пръст гладката й алабастрова кожа. Знаеше, че ще е като коприна. Кожата й бе безупречна.

Устата й се отвори от възмущение.

Пълните й отворени устни привличаха неумолимо погледа му.

Тя се вцепени. Нямаше сили да помръдне.

Той не се удържа и се наведе напред.

За един съвсем кратък миг устните му докоснаха нейните леко и нежно като някое перце. След това той се дръпна назад, за да се огледа в големите й ядосани очи, прикрити от грозните малки очила. Видя, че тя замахва да му удари шамар, но само обърна леко лицето си. Ударът беше неочаквано силен и му причини болка. Помисли си, че го заслужава.

— Как смеете!

Той не се усмихваше.

— Всъщност въпросът е как бих могъл да не те докосна?

— Вие сте по-отвратителен от другите — възкликна тя. — Много, много по-отвратителен! Най-отвратителният женкар и извратен филистимлянин, който иска само едно от жените. Ние всички ви служим за играчки, нали? А светът е само една голяма игрална зала, която ви развлича и забавлява, нали?

Той се вторачи в нея, заинтересуван от думите й и от беглия спомен за друга случка на друго място. Извратен филистимлянин… Внезапно Рейд сложи ръце на лицето и.

— Спрете! — извика тя разярено и се опита да се изскубне.

— Спокойно — той задържа лицето й в едрата си ръка и започна да го разглежда. Изви тялото си, за да избегне неочаквания й ритник. — Ти си била тогава!

Той я пусна и задъханата и изплашена Грейс отстъпи назад. Тя се досети, че той я е разпознал.

— Грейс, ти беше тогава! В Ню Йорк! Ти си онази луда суфражетка, която стреляше в дома на Ван Хорн!

— Не знам за какво говорите — изрече напрегнато Грейс. Той отметна назад главата си и се засмя гръмогласно.

— Ти беше! По дяволите! Веднага усетих, че те познавам отнякъде!

Той пак й се смееше.

— Вие сте същинска свиня — извика гневно тя.

— Мъж тиранин! — подсказа й услужливо Рейд. Очите му блестяха, а трапчинките бяха станали дълбоки.

— Да! Свиня, тиранин, филистимлянин, гади ми се от теб!

Той се засмя отново, а после стисна раменете й, пренебрегвайки нейната съпротива. Ръцете му бяха толкова силни и неотстъпчиви.

— Грейс, какво, по дяволите, правиш тук?

Тя спря да се бори с него, почервеня от гняв и от други опасни чувства. Очилата й се бяха плъзнали по носа й, но тя нямаше сили да вдигне ръцете си, за да ги бутне на мястото им.

— Това, сър, не ви интересува!

Той се засмя силно.

— Не мисля така.

Пусна я и неочаквано се наведе към момчето.

— Хей, Джеф, какво става?

Джефри почти се бе разревал.

— Ти причиняваш болка на мис Грейс.

— О, не, никога не бих направил това, Джеф. Аз съм джентълмен южняк и никога не обиждам дамите — сега Рейд беше насочил цялото си внимание към малкото момче. Противно на очакванията му Грейс се ядоса.

— Всичко е наред, Джефри — каза Грейс, протегна ръка и го погали по косата. — Той не ми е причинил болка. Ние… спорехме.

— Наистина ли?

— Наистина — подкрепи я Рейд. — А сега я да видим тези „к“-та. Успокоеният Джеф подаде плочата на Рейд.

— Идеални са — обяви Рейд.

Джеф погледна с надежда към Грейс.

— Да, безупречни са, Джеф — каза Грейс — искам тази вечер да се упражняваш да пишеш тайно тези букви. Разбра ли?

— Да, мадам.

— Сега трябва да се върна, затова бягай напред. Задръж плочата, но не я показвай на никого.

След като Джефри си отиде, Грейс изгледа строго Рейд, който се смееше беззвучно. Преди да каже и дума, той посегна към нея.

— Изгаряш от нетърпение да останем сами, а?

Тя се отдръпна от нетърпеливите му ръце.

— Какво ще правите със… с информацията за мен, която си спомнихте днес?

Изражението на лицето на Рейд се проясни, когато той разбра опасенията й. Усмивката му стана още по-широка.

— О, не знам.

— Моля ви — с усилие произнесе Грейс, на която й беше крайно неприятно, че й се налага да го моли. — Имам нужда от тази работа. Тя не знае… за Ню Йорк.

— Разбирам.

— Не, съмнявам се, че разбирате. Много ви моля да не го споменавате.

В очите на Рейд блеснаха искрици.

— Какво ще получа като награда за мълчанието си?

— Какво имате предвид? — попита предпазливо тя.

— А ти какво мислиш? — каза той дръзко.

Стори й се, че се задушава и се изчерви. И той се задъха и развълнува.

— Наградата за мълчанието ми е целувка. Тя си прехапа устните, за да не избухне.

— Сър, вие сте непоносим! — извика тя и извърна гневно глава.

— Но неустоим — каза тихо той близо до нея, прекалено наблизо.

— Аз не смятам така!

— Кога ще си получа целувката?

— Със сигурност не сега — отвърна тя, отдръпна се и се обърна с лице към него. — Как смеете! Вие сте жалък. Ако наистина бяхте джентълмен, щяхте да си замълчите, без да искате награда.

— В такъв случай сигурно сте права. Аз съм негодник, женкар и… как беше? Извратен филистимлянин?

Пак й се надсмиваше. Тя вирна брадичката си.

— Трябва да се връщам.

— Кога ще си получа целувката? — настоя той.

Стана й тежко на сърцето. Той беше безскрупулен. Грейс не се съмняваше, че той ще разкрие тайната й, ако му откаже. Не можеше да поеме този риск.

— Тази вечер.