— Ммм, да — измънка смутено.

— Откъде вземаш книги? От обществената библиотека ли? Или ти купуваш?

Клоуи се поколеба. Довърши почистването на скарата, избърса плотовете. Отдавна мечтаеше да сподели с някого как открай време книгите изневиделица идват при нея. Искаше й се някой да я успокои, че всичко е наред, че и с другите хора се случват странни явления. Само че така и не се престраши да се довери на когото и да било. Страхът й, че ще я помислят за луда, беше прекалено силен.

— Събирам ги — каза най-накрая и се доближи до умивалника. — В склада под наем пазя стотици кашони, пълни с книги.

— Боже!

— Обичаш ли да четеш? — Тя изми няколко прибора и спря чешмата.

— Имам любими книги, които непрекъснато препрочитам. От време на време си купувам по някоя от дрогерията.

— Вземи колкото искаш от моите. Всъщност още сега ще отидем до склада.

Джоузи се изненада:

— Сега ли?

— Само да заключа парите от касата и тръгваме. Имаш ли нещо против?

— Не, обаче… Не си прави толкова труд заради мен.

— Не е само заради теб. Отдавна не съм ходила в склада. Там съхранявам и някои неща от къщата на прародителите ми. Може би е време да обзаведа жилището със свои вещи. — Клоуи извади парите от чекмеджето на касата и ги прибра в сейфа в задната стаичка. Заключи металната врата и двете излязоха от сградата. Дните все повече се скъсяваха и слънцето вече клонеше към залез. — Дойдох пеш на работа. Жилището ми е на две преки от тук. Ако искаш, да вземем колата ми.

— Няма нужда. Моята е по-близо. — Джоузи посочи паркинга, където имаше само две коли — син ленд роувър и лъскав кадилак, който приличаше на танцьорка от Лас Вегас.

Прекосиха асфалтираната площадка и Клоуи спря пред джипа, но приятелката й тръгна към грамадния златист кадилак.

— О, помислих си, че… — Клоуи поклати глава и пристъпи до лъскавия автомобил. — Хубава кола.

Джоузи включи устройството за автоматично отключване на вратите и се засмя:

— Взели сме я назаем от Елвис.

Оказа се, че знае адреса, на който се намираше складът, и веднага потегли към магистралата. Няколко минути Клоуи не проговори, само се оглеждаше. Имаше си теория, че колите са нещо много лично и са отражение на характера на собствениците си. Тази беше модел отпреди няколко години, но изглеждаше като нова. В купето беше толкова чисто, че тя се страхуваше да докосне дори седалката. Помисли си, че автомобилът изобщо не подхожда на Джоузи.

Изтръгна се от размислите си и като видя къде се намират, възкликна:

— Спри! Спри веднага!

Джоузи удари спирачки:

— Какво? Какво става?

Беше минала напряко през квартал, намиращ се южно от центъра на града. Бяха спрели на улица „Лято“, наречена така, защото навремето по нея минаваха курортистите, пристигащи в града за летния си отдих. Стоплеше ли се, жителите на Балд Слоуп започваха да държат под око този път в очакване на пришълците. Хлапетата се катереха по дърветата, за да зърнат отдалеч наближаващите файтони, а по-късно — автомобилите. От двете страни на улицата се издигаха малки квадратни къщи, напомнящи забравени детски кубчета, оцветени в светлорозово, жълто и зелено.

— Виж онази къща — посочи Клоуи. — Какво ще кажеш?

Джоузи любопитно я изгледа, после се приведе и се втренчи в светложълтата къщичка с бели корнизи. В чистия двор отпред имаше табела с надпис, че имотът се продава.

— Трийсет години е принадлежала на едни и същи хора. Условията в квартала се подобриха, нанасят се много млади семейства… — Джоузи се облегна на седалката и поклати глава. — Обаче собствениците искат прекалено много пари. От година имотът е обявен за продан, а те не отстъпват от цената. Прекалено са привързани към къщата.

Клоуи се засмя:

— Откъде знаеш тези подробности?

— Финансистът, който се занимава с делата на семейството ни, каза, че покупката на имота е добра инвестиция. Проявяваме интерес, но не и на тази цена.

— О! — Клоуи отново се обърна към къщата. Парите не я интересуваха кой знае колко, но сега завидя на Джоузи заради богатството й. Чирини не желаеха да купят имота, обаче биха могли. — Тази година няколко пъти допускаха посетители. Вдясно от входната врата има просторно помещение, превърнато в библиотека. Човек не очаква нещо подобно в толкова малка къща. Спомням си, че когато за пръв път я видях, си казах: „Това е сбъднатата ми мечта.“ — Тя въздъхна. — Влюбена съм в тази къща. Много често минавам край нея. Дори ако имам работа в обратната посока. Понякога Джейк ми се подиграва.

— Не харесва ли къщата?

— Харесва я, защото аз я обожавам. Само че не можем да си позволим да я купим на тази цена, без да искаме пари от родителите му. А Джейк е против. И без това се чувства неловко, че са му подарили апартамента, в който живеем.

— Значи жилището не принадлежи на двама ви, така ли?

— Негово е.

Джоузи се навъси:

— Смяташ ли, че ще ти го отстъпи? Ако отново не се съберете, разбира се.

— Не знам. — Клоуи млъкна. Не можеше да си представи живота без Джейк. Усети, че я обзема паника, затова престорено се усмихна. Не искаше да издаде страха си пред новата си приятелка. — Е, да тръгваме. Много исках да видиш къщата.

— Прекрасна е — промълви Джоузи, включи двигателя и потегли.

Докато се отдалечаваха, Клоуи не издържа и се обърна, за да погледне още веднъж къщата:

— Да, наистина.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до складовите помещения — лабиринт от ниски сгради, разположени върху асфалтиран терен, осветяван от силни лампи. Наемът, който Клоуи плащаше, щеше да й стигне да наеме малък апартамент. Всяко помещение беше с климатик и с флуоресцентно осветление.

Тя вдигна подвижната врата и включи лампите. Джоузи пристъпи в склада и възкликна:

— Мили боже!

Клоуи я последва. Беше забравила, че въздухът е наситен с миризмите на фермерската къща, която отдавна бе разрушена — миришеше на препарат за полиране на мебели и евтин прах за пране. Изведнъж я обзе спокойствие. Запита се защо не е дошла тук по-рано. Навремето, когато продаде имота на прародителите си на една строителна компания, получи разрешение няколко месеца да остави вещите в къщата. Междувременно продаде някои мебели, а след като се запозна с Джейк, прибра на склад всичко останало. Той не й предложи да пренесе вещите си в апартамента му, но тя знаеше, че отчасти вината е нейна. Толкова й се искаше да заживее с него, че не й хрумна да вземе и частица от себе си.

Приближи се до кашоните, натрупани един върху друг и пълни с книгите, които през целия й живот я бяха следвали.

— Е, какво ти се чете? — Посочи надписите на кашоните. — Имам криминални романи. Имам любовни. Исторически. Наръчници за самопомощ. Класически произведения.

— Любовни — заяви Джоузи.

— Парадоксалното е, че от тях имам най-много. — Клоуи тръгна към кашоните в дъното на помещението и приятелката й я последва. — Бяха ми любими, преди да се запозная с Джейк. Сигурно съм изчела стотици. Щом свършех някоя, веднага вземах друга.

— Истинска магия — замечтано въздъхна Джоузи.

Клоуи се сепна — дали не беше издала тайнствения произход на книгите си?

— Невинаги ми харесваха — побърза да каже. — Но може би не са били предназначени за мен, а за теб. За двама ви с Адам. — Отвори един кашон и добави: — Вземи колкото искаш.

Джоузи стреснато я изгледа и няколко секунди мълча, като че ли я беше подплашила с думите си.

— Виж… относно Адам… Не му казвай нищо за мен. И без това напоследък сякаш не е на себе си.

— Олеле!

— Олеле ли?

— Вече му казах нещичко.

— Какво по-точно?

— Че отдавна го харесваш. — Клоуи се засмя, като видя ужасеното й изражение и я хвана за ръцете. — Не се тревожи, не съм те злепоставила. Адам си няма приятелка. Знам, че иска да живее в Балд Слоуп, обаче му е трудно да се приспособи. Трябва да излиза по-често. Може да го поканиш, няма нищо лошо в това… Ей, добре ли си?

Джоузи се насили да се усмихне и кимна:

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Естествено. Защо да не съм? Пред мен са купища любовни романи. Все едно съм в рая.

Тя заразглежда книгите, а Клоуи се разходи из помещението. Докосваше някои вещи и се усмихваше. Ето го леглото от детството й, същото, на което майка й беше спала като малка. Хладилният шкаф, в който съхраняваха готовите пайове. Шкафът за буркани със сладко. Тези мебели не бяха предназначени само да събуждат спомените й. Те бяха чакали толкова време, за да бъдат използвани. Мебелите бяха по-търпеливи от книгите. Чакаха да заемат мястото си в живота й, вместо да се появяват ненадейно и да искат да им се обърне внимание.

За около половин час Джоузи натрупа на пода цяла купчина романчета.

— Ще ти ги върна веднага щом ги прочета — провикна се.

Клоуи заобиколи няколко стола с облегалки и домашнотъкани килими, навити на руло и изправени, за да не заемат място.

— Не бързай. След време сами ще се върнат при мен. — Намери празен кашон и двете го натъпкаха с книги. — Какво ще правиш тази събота и неделя?

Джоузи сви рамене:

— В събота ще закарам мама да пие чай с приятелките си. Нямам други ангажименти.

— Искаш ли да излезем заедно? Мисля, че ще полудея, ако и този уикенд се затворя в апартамента.

— Не знам… Може би — промърмори Джоузи. Затвори кашона и го вдигна. — Какво реши да вземеш?

Клоуи се обърна и се огледа:

— Нищо.

— Наистина ли?

— Наистина. — Тя дълбоко си пое дъх и взе решение още преди да го осъзнае. Тези вещи и мебели й бяха необходими. Може би чрез тях щеше да възвърне идентичността си. Само че й липсваше жилище, в което да ги подреди. Това не беше щастливият край, който бе очаквала, четейки стотиците книги. Бяха я подвели. Но какво можеше да очаква от хартия, конци и лепило? Грешката й бе, че им се беше доверила. — Искам да се изнеса от жилището на Джейк.

* * *

Късно вечерта Джоузи най-сетне успя да вземе кашона с книги от багажника на кадилака и тайно да го внесе в стаята си. Пътьом се отби в кухнята да вземе сандвича, който беше скрила в едно чекмедже на хладилника. Този път щеше да го даде на Дела Лий. Вече знаеше, че тя се храни нощем, когато всички спят. И вероятно се къпеше тогава. Може би дори си переше дрехите. От известно време Хелена се оплакваше, че през нощта нещо се движи из къщата и че някой не затяга докрай крановете в банята и не затваря добре вратата на хладилника.

Джоузи се заизкачва по стълбището, предчувствайки, че ще види как прислужницата наднича от стаята си. И не се излъга.

— Всичко е наред, Хелена. Лягай си — каза й и чу как вратата тихо се затвори.

Влезе в стаята си, приближи се до дрешника, отвори вратата и заяви:

— Разбрах защо Адам се държи странно.

Дела Лий не отмести поглед от тетрадката, която прелистваше.

— Защо? — подхвърли.

— Клоуи му е казала, че съм влюбена в него — отчаяно промърмори Джоузи и седна на пода до кашончето с книгите.

Думите й най-сетне предизвикаха интереса на неканената й гостенка, която вдигна глава:

— А тя откъде знае?

— Аз й казах. — Още се питаше защо го е направила. Адам беше голямата й тайна, по-голяма дори от склада със сладкиши, въпреки това я беше споделила с Клоуи. Проклятие, какво й ставаше?

Дела Лий забели очи:

— А обвиняваше мен!

— С основание. Ако не беше ти, това нямаше да се случи.

— Благодаря за комплимента. — Дела посочи кашончето. — Какво има вътре? Мили боже, нали не си ходила пак в къщата ми?

— Не съм. Клоуи ми зае няколко книги. — Тя извади сандвича от кашона и го сложи пред дрешника. — Вземи. С пържени яйца е.

— Благодаря, но не съм гладна. Ти го изяж. Какви са тези книги?