Което означаваше, че натрапницата най-сетне е успяла да я побърка.

Отвори вратата на дрешника — както обикновено Дела Лий седеше на спалния чувал, но не прелистваше опърпаните тетрадки. Още беше навлечена с всичките си дрехи, само че беше махнала грима си; държеше на скута си малката корона и печално се взираше в нея.

— Дела Лий?

Тя вдигна глава и се усмихна. Без грим изглеждаше по-млада, кожата й беше полупрозрачна като на дете.

— Спечелих короната на конкурса за мини мис Балд Слоуп, когато бях шестгодишна.

Джоузи коленичи, дългото й палто се разстла около нея:

— Сигурно си била красиво дете.

— Да, бях. — Дела Лий остави короната на пода и я побутна към нея. — Подарявам ти я. Сложи я.

— О, не. Короната ще изчезне сред буйната ми грива.

— Моля те.

Джоузи въздъхна, сложи си короната и разпери ръце, очаквайки ироничен коментар.

Обаче Дела Лий каза:

— Стои ти добре. Между другото, шалът ти е много хубав.

Джоузи се сепна и веднага свали шала. Слава богу, че майка й не го беше видяла, защото беше под палтото.

— Благодаря, че ме подсети. Нова Бери ме изнуди да го купя, но мама не ме харесва с червено. Взех ти от магазина разни дълготрайни храни, но останаха в багажника. Ще ги взема, след като мама заспи. Престани да ходиш в кухнята и да ровиш в хладилника, иначе Хелена ще се побърка. Не може да разбере какво става и все ме разпитва. А, пак ти взех сандвич от Клоуи, обаче го изядох по пътя…

— Виж, искам да ти кажа нещо важно — прекъсна я Дела Лий. — Доста си блъсках главата, дали е свързано с присъствието ми тук, накрая реших, че трябва да го узнаеш.

— Чакай да позная. Ти си серийна натрапница в дрешници и аз не съм първата ти жертва.

— Не се шегувай. — Дела Лий се пресегна и избута напред кашончето, което Джоузи беше донесла от къщата й. — Отвори го. Виждаш ли тези тетрадки? Бяха на майка ми. Прегледай ги.

Джоузи извади първата — най-обикновена тетрадка със спирала, като онези, които учениците тъпчат в раничките си. Хартията беше изтъняла и пожълтяла, но буквите, написани с нещо като флумастер, бяха четливи.

— Дневници ли са?

— По-скоро напомня записките, които си водят детективи, наблюдаващи някакъв обект. Майка ми непрекъснато следеше Марко Чирини и си записваше какво прави той. Спомням си как като малка ме слагаше на задната седалка на колата и караше след него. С часове висяхме пред частни къщи, обществени сгради и пред хотела в планината, докато го чакахме да излезе. Мама непрекъснато мърмореше, ругаеше го и пишеше в поредната тетрадка. Понякога изтичваше навън, счупваше чистачките му или издраскваше с гвоздей колата му, после сядаше обратно зад волана и избухваше в истеричен смях. Беше вманиачена, искаше да знае какво прави той и с кого е.

Джоузи изпита някакво лошо предчувствие, но все пак прелисти няколко страници.

Повечето бяха изписани с бележки като тази от 30 март преди двайсет и три години:

Марко мина с колата по Хайланд Стрийт.

Марко паркира на седмото място откъм ъгъла.

Марко пусна двайсет цента в монетния апарат.

Марко носеше сив костюм с червена вратовръзка.

Стояха на тротоара и разговаряха.

Марко се засмя три пъти.

Тя докосна ръкава му.

Номерата на колите на улицата: ZLX-33, GGP-40, DIV-07, FNE-82, HUN-6, CMC-75, DFB-93.

Джоузи затвори тетрадката и прекъсна налудничавата енергия, излъчваща се от страниците:

— Не разбирам… Защо майка ти е постъпвала така?

Баща й бе известна личност, но доколкото й беше известно, той нямаше истински врагове. Срамуваше се да признае колко малко го познава — помнеше само как хората го величаеха и разговорите с него по време на неделните им разходки е кола. Той имаше апартамент в хотела и много рядко спеше вкъщи.

Дела Лий прокара език по кривите си предни зъби, обмисляйки отговора си.

— Майка ми беше с разстроена психика — промълви най-накрая. — И беше прекалено красива за жена в нейното душевно състояние. Изглеждаше самоуверена, а всъщност не знаеше какво прави. Знаех, че е избягала от къщи на шестнайсет, защото вторият й баща я насилвал. Зарязала училище и започнала работа като касиерка в „Уин Дикси“. След като се запознала с баща ми, си казала, че той ще е нейният спасител. Често ми разказваше как един съботен следобед седяла на скамейка в парка и пиела пепси-кола, а баща ми се приближил до нея и й казал: „Вие сте най-красивото създание, което съм виждал. Ще вечеряте ли е мен?“ Беше като сцена от филм. След девет месеца съм дошла на бял свят. Мама била на осемнайсет.

Джоузи се замисли; смътно си спомняше майката на Дела Лий — дребничка, красива и недодялана, но с големи зелени очи като на кукла.

— Ти си дъщеря на Грийни Бейкър, нали?

— Да.

— Виждала съм я.

— Нищо чудно. Сред най-любимите й занимания беше да ви следи с баща ти по време на неделните ви разходки с колата.

— Следяла го е, когато бях с него, така ли?

Дела Лий кимна.

Линиите на времето се преплитаха като нишки, свързваха се в едно цяло.

— И ти ли я придружаваше?

— От време на време. Но престанах, щом поотраснах и можех да оставам сама вкъщи. Мразех да те следя. Ненавиждах идиотското преследване. Обаче върнеше ли се у дома, тя ми надуваше главата с подробностите — къде те е водил, как си се смеела, когато си с него. Понякога си запушвах ушите, за да не я чувам. Не исках да слушам как той се държи с теб като любящ баща.

— Какво се случи с твоя баща?

— Почина, когато бях на деветнайсет.

— Как така е разрешавал на майка ти да ни следи?

— Мисля, че не подозираше какво се случва. Всъщност научих кой е едва когато станах на девет. След раждането ми той подкупил мама. Купил й къщата. Купил й кола. Купил мълчанието й.

— Защо? — Джоузи бе запленена, сякаш неканената гостенка разказваше приказка.

— Може би, за да не разбере жена му. Само че мама, Бог да я прости, ме заведе при нея, когато навърших девет години. „Малката е дъщеря на мъжа ти — каза й. — Негова плът и кръв, а той не ще и да знае за нея.“

— Сигурно ти се е искало да пропаднеш вдън земя.

— Всъщност този ден прозрях истината — промълви гостенката. — Разбрах защо мама следи Марко Чирини.

— Защо?

Дела Лий се приведе и огледа стаята:

— И друг път съм била в тази къща. Преди много години, когато бях деветгодишна, а ти още не беше родена. Като влязох в дневната ви, направо се шашнах. Всичко беше толкова красиво. Миришеше на богатство.

Джоузи започна да идва на себе си, изтръгвайки се от „приказката“. Не, не! Не искаше да чуе края.

— Майка ти даде на мама още пари. Отново купи мълчанието й. Тая Маргарет е голяма умница. — Дела Лий поклати глава. — Колкото и деца да имаше Марко, само тя можеше да го дари със законно дете. Всички знаеха, че двамата съпрузи не искат наследници, но година, след като Маргарет научи за мен, на бял свят се появи Джоузи — бебето, което щеше да осигури на госпожата да наследи богатството на Чирини.

Джоузи стана и заотстъпва назад, препъвайки се в дългото си палто. Захвърли глупавата корона и ужасено се загледа в Дела Лий, която усмихнато подхвърли:

— Здравей, сестричке.

Осма глава

Твърди бонбони

Сякаш изминаха часове.

Двете безмълвно се взираха една в друга. Дела Лий седеше с кръстосани крака, положила длани на коленете си. Джоузи, която се задъхваше от гняв и възмущение, възкликна:

— Край! Писна ми!

— Най-сетне.

— Писна ми от теб! Няма да търпя да злословиш по адрес на баща ми. Всеизвестно е, че той беше велик човек. С мама много се обичаха. Той спаси Балд Слоуп. — С трепереща ръка посочи вратата на стаята: — Махай се!

Натрапницата й се скара:

— Я се дръж като голямо момиче!

За миг Джоузи онемя от нахалството й. Нима нищо не можеше да стресне тази жена?

— Сега разбрах защо се настани в моя дрешник! — процеди през зъби. — Не си избягала от Джулиан. Заедно ли измислихте този план?

— С него вече не сме заедно в нищо. И наистина не избягах от него. Не че не заслужава, защото е подъл мръсник. Само че аз бягах от себе си. — Дела Лий придърпа към себе си кашончето и го затвори. Изглеждаше натъжена или разочарована. Какво бе очаквала? Да обяви, че Марко Чирини е неин баща, а Джоузи да я прегърне като сестра ли?

— Защо не каза, че ти трябват пари? Щях да ти дам, без да разиграваш тази комедия и да твърдиш, че искаш да ми помогнеш. — Джоузи грабна чантата си и извади чековата си книжка и писалка. — Колко искаш?

— Николко. — Дела Лий прибра кутията обратно в дрешника.

— Тогава какво търсиш тук? Защо ми разказа тази басня?

— Не е басня, а самата истина. Повярвай, искам да ти помогна. Затова съм тук.

Джоузи изсумтя, защото гневът прикриваше абсурдната болка, която пробождаше сърцето й. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети, че Дела Лий е намислила някакъв номер.

— Всичко, което казваш, е една лъжа!

— Влюбена си в пощальона. Лъжа ли е? Задушаваш се в тази къща. Лъжа ли е? Опитваш се да се реваншираш на майка си за ужасното си поведение като малка, но тя ще ти го натяква, докато е жива. Лъжа ли е? Мечтаеш да се махнеш от тук. Искаш да носиш червено. Да извадиш сладкишите от проклетия дрешник, а не да се тъпчеш тайно!

— Татко не е имал дете от друга жена — отсече Джоузи. Думите шумно изпадаха от устата й.

— Не ми ли вярваш? Питай майка си.

— За нищо на света! — Маргарет щеше да получи инфаркт, ако чуеше обвиненията на Дела Лий. — Да не си посмяла да го споменеш пред нея! Пред когото й да било! Само кажи какво искаш! — Джоузи пъхна портфейла си обратно в чантата.

— Искам да питаш Самюъл Ламар.

— Бившият адвокат на баща ми ли?

— Да.

— Какво да го питам? — подигравателно подхвърли Джоузи.

— Кой според теб е уредил прехвърлянето на парите, покупката на къщата и колата и договора, задължаващ майка ми да си трае?

Джоузи безмълвно се втренчи в нахалницата. Струваше й се, че сънува кошмар. Как бе позволила да се стигне дотук? Още първия ден трябваше да изгони натрапницата.

— Добре — промърмори най-накрая. — Веднага ще му пиша. — Отиде до бюрото си и взе лист хартия. Не помнеше адреса на стария адвокат, но го беше записала в телефонния указател. Всяка година му пращаше картичка за Коледа, откакто той бе заживял при дъщеря си в Масачузетс. — Обаче искам да обещаеш, че щом получа отговора му, незабавно ще напуснеш този дом. След като той писмено потвърди, че баща ми няма други деца, ще се пръждосаш от тук и повече няма да ме безпокоиш. Ясно ли е?

— Да. По-бързо ще научиш истината, ако му се обадиш.

— Не съм записала номера. Имам само адреса на дъщеря му в Масачузетс.

— Да си чувала за телефонни справки?

— Не знам новото фамилно име на дъщеря му.

— Всеки в града ще ти го каже.

— Ще му пиша.

— Ако наистина искаш да научиш истината, ще му се обадиш.

— Вече я знам и не са ми необходими доказателства. — Джоузи затвори очи и потърка челото си. — Не се ли досети, че постъпвам така, за да ти дам време да измислиш къде ще отидеш, след като се махнеш от тук?

— Не. И през ум не ми мина.

— След седмица-две ще имам отговор. — Тя взе писалката. — Ще имаш достатъчно време да се организираш.

— Дадено. Само че го питай за всички изневери на Марко. Питай за другата жена, освен майка ми, на която е платил, за да потули скандала.

Джоузи, която беше написала само „Скъпи господин Ламар“, рязко се обърна към Дела Лий. Чувстваше се някак изпразнена и жадуваше за нещо сладко. Щом приключеше с писмото, щеше да напълни джобовете си със сладкиши от тайния си склад, да затвори вратата на дрешника и да се тъпче, докато празнотата изчезне.