— Хайде, скъпа, тръгваме си.

— Не, оштаваме. — Клоуи лъчезарно се усмихна. — Виж, Жулиан вше пак дойде! Жулиан, това е Джоуси.

Джоузи смаяно я изгледа. Нима бе дошла, за да се срещне с Джулиан?

— Приятно ми е. — Той се приведе надясно, опитвайки се да види лицето й. — Май те познавам отнякъде. Помислих си го още щом влязох и те видях с Клоуи. Обърни се, красавице. Погледни ме.

Докосна ръката й и тя се отдръпна като опарена, но все пак застана с лице към него.

— Тя е Джоуси Чирини. Чирини И е въшлива от пари — заяви приятелката й.

Джоузи се опита да я смъкне от високото столче:

— Хайде, тръгваме си!

Клоуи се хвана с две ръце за перилото пред барплота:

— Не ишкам. Още не знам името.

— Стани веднага!

— Остави я на мира — намеси се Джулиан. — Аз ще я изпратя до тях.

— Как не! — Тя продължи да дърпа Клоуи, но приятелката й сякаш се беше залепила за бара.

— Сигурен съм, че съм те виждал някъде — замислено промърмори Джулиан.

Неочаквано някой зад тях каза:

— Клоуи? Джоузи? Всичко наред ли е?

Двете едновременно се обърнаха.

— Адам! — възкликна Клоуи. — Какво търсиш тук?

Той се навъси. Изражението му не предвещаваше нищо добро, въпреки това Джоузи си каза, че никога не е била толкова щастлива от появата на някого. Адам носеше бежово кожено яке, поло и шалче, синьо като очите му. Изглеждаше невероятно!

— Ти ми се обади, Кло. Оставила си съобщение на телефонния ми секретар.

— Звъняла съм на теб?

— Очевидно съобщението е било за Джейк.

— Пардон! — Тя хвана ръката на Адам и го придърпа към себе си. Джоузи отскочи назад, за да не препречи пътя му. — Адам, запознай се с Жулиан.

Адам се престори, че не я е чул, и се опита да я накара да стане. Тя отново се вкопчи в перилото. Джоузи едва се въздържа да не каже: „Стискам ти палци. Само че няма да успееш.“

— Я чакай! — възкликна Джулиан. Тя си помисли, че репликата му се отнася за Адам, но като вдигна поглед, видя, че негодникът се взира в нея. Внезапно изпита усещането, че електрически ток пронизва тила й. — Ти! — Той я посочи с пръст. — Сетих се коя си! Ти влезе с взлом в къщата ми! Ти ми сви портфейла!

— Не му обръщай внимание, Джоузи — обади се Адам. — Помогни ми с Клоуи.

— Върни ми мангизите, тлъста краво!

Последваха събития, които се случиха толкова бързо, че съзнанието й не можа да ги възприеме. Джулиан понечи да слезе от високото столче, в същия момент Адам се извърна и го повали със силен удар в челюстта. Хората наоколо зашушукаха и ги зяпнаха.

— Ставай, Клоуи! — Адам я вдигна от столчето и насила я откъсна от бара. — Джоузи, тръгвай с мен! — Като я видя, че не помръдва, той кресна: — Да му се не види, с този сакат крак не мога да ви нося и двете!

Джоузи насила накара краката си да се раздвижат. Изтича до вратата и я задържа отворена, докато той излезе, нарамил приятелката й.

Клоуи крещеше:

— Джулиан! Джулиан! Извинявай! Пусни ме, бе!

Чистият въздух и тишината навън я удариха като юмрук след престоя в задимения и шумен бар. Стори й се, че ушите й са натъпкани с памук.

— Коя от вас шофираше? — попита Адам, опитвайки се да укроти Клоуи, която се мяташе в ръцете му.

Джоузи отвори уста, опитвайки се да си отпуши ушите.

— Коя шофираше?

— Аз…

— Къде ти е колата?

— Ей там.

— Отвори вратите! — нареди той и тръгна към кадилака. Джоузи забърза след него и натисна устройството за дистанционно отключване. Той отвори задната врата и двамата натикаха на седалката буйстващата червенокоса фурия. — Седни до нея и ми дай ключовете!

Тя се поколеба, понечи да възрази, но само измънка „Добре, добре“, даде му ключовете и се настани до Клоуи.

Адам тресна вратата, заобиколи кадилака и седна зад волана. Включи двигателя, даде газ и с елегантен завой излезе от паркинга.

Клоуи запротестира, когато Джоузи й помогна да си облече палтото, после сложи глава на рамото й и заспа. Възцари се неловка тишина.

Адам мълча, докато стигнаха жилището на Клоуи. Не проговори, докато я тътреха нагоре по стълбището, което разделяше на четири апартамента бившата сграда на пожарната. Джоузи извади от чантата на приятелката си ключовете и отвори вратата.

Тръгна след Адам и се озова в спалнята. Голямото легло с черни табли почти запълваше помещението, облицовано с червени тухли. Цялото обзавеждане и самата атмосфера говореха, че апартаментът принадлежи на мъж. Трудно бе да се повярва, че Клоуи обитава това жилище. Нищо тук не носеше отпечатъка й. Нямаше дори полици за книги. Възможно ли бе такава страстна читателка да живее без лавици за книги?

След като сложиха Клоуи на леглото, Адам кресна на Джоузи:

— Защо й позволи да се подреди така? Пияна ли си?

Никога не го беше виждала ядосан, камо ли ядосан на нея. Нейните познати не изпадаха в пристъпи на гняв. Проявяваха негодувание и високомерие, подхвърляха обиди, завоалирани като комплименти, но много рядко изпускаха нервите си.

— Нищо не съм пила — смотолеви. — И направих всичко възможно да я накарам да си тръгнем. Нямах представа, че има среща с Джулиан.

— Нима го познаваш? Нали не си влязла с взлом в къщата му и не си откраднала портфейла му?

Тя се поколеба за миг, после отвърна:

— Нито къщата, нито портфейлът са негови.

— Откраднала си нечий портфейл, така ли? — изумено възкликна Адам.

— Не го откраднах, а го върнах на една приятелка.

Той стисна зъби и процеди:

— Какво те прихваща напоследък? Майка ти знае ли къде си тази вечер?

Думите му я вбесиха, чашата на търпението й преля.

— Аз съм на двайсет и седем години, а не някоя хлапачка, която се държи за полите на майка си! Само че в очите на всички съм именно такава, нали? Горката Джоузи. Необщителна дебелана, която играе по свирката на майка си и няма нищо общо с магнетичния си баща! Писна ми да се притеснявам какво ще кажат хората и че още не са забравили колко противно дете бях. Писна ми и от това изражение — добави и посочи лицето му.

— Какво изражение?

— На съжаление, ето какво!

Адам отстъпи назад, сякаш се страхуваше тя да не го зашлеви. Джоузи щеше да се засмее, ако не беше толкова вбесена, ако не беше изкарала толкова ужасен ден.

— Виж — промърмори той, — тъкмо сега Клоуи е много уязвима. Вместо да я тласнеш към Джейк, ти я влачиш по разни долнопробни барове.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че нямаш представа какво е добре за нея! — кресна Джоузи и внезапно й поолекна. Искаше й се да спори, да се кара, да прогони мъчителното усещане, че има власт само над тайната си страст към сладкишите. — Искаш тя да приеме тактиката на минималното противопоставяне, защото така е по-безопасно и по-лесно.

— Точно така! По-безопасно е!

— Ще ти открехна нещо, драги. Безопасно е евфемизъм за страх. Нямам намерение да я тласкам, накъдето и да било. Решението е само нейно. Не ме засяга дали ще се сдобри с Джейк, не засяга и теб, щом толкова искаш да знаеш!

— Сега той живее с мен, следователно съдбата му ме засяга.

— Не е вярно!

Адам махна с ръка, сякаш искаше да прекрати безполезния спор:

— Не знаеш подробностите.

— Знам достатъчно, за да не се замесвам. Както знам, че криеш нещо. Но разпитвала ли съм те някога? Не.

Той така се изненада, че проговори едва след няколко секунди:

— Какво каза?

— Криеш нещо. Криеш се от нещо. Разбрах го още щом те видях за пръв път. Сякаш е написано на челото ти.

Той наклони глава и я погледна в очите:

— Тогава си разбрала и нещо друго.

Изведнъж, настъпи потискаща тишина. Беше го изрекъл. Знаеше за чувствата й към него. Срамът можеше да се сравни с усещането, предизвикано от поглъщане на люти чушки. Прогаря гърлото, но е невъзможно да го прогониш. Остава само да страдаш и да търпиш, докато парещата болка попремине.

Адам отново заговори, но вече по-меко:

— Ще изляза, а ти я съблечи.

„Прекрасно, няма що! — отчаяно си помисли тя. — Отново ме съжалява!“

Изчака го да излезе, въздъхна и свали ботушите на Клоуи. Някак си съумя да съблече палтото й и пуловера, но остави тениската. После свали обиците и часовника й. Зави я с одеялото и се огледа, питайки се какво още може да направи. Загуби малко време, докато сгъне дрехите на приятелката си и ги остави в долния край на леглото, после прибра ботушите в дрешника.

Вече нямаше причини да остава в стаята, затова тръгна към вратата.

Обърна се и видя на нощното шкафче три книги, поставени една върху друга. Бяха близо до ръба и сякаш бдяха над Клоуи. Странно, не ги беше забелязала преди малко.

Дълбоко си пое дъх и отвори вратата. Адам седеше на канапето и я чакаше.

Тя пристъпи към него и протегна ръка:

— Дай ми ключовете. Ще те закарам обратно до бара да си вземеш колата.

— Забранявам ти да се връщаш там! С Джейк ще отидем утре сутринта.

— Тогава ми дай ключовете, за да те закарам до дома ти.

Адам изведнъж скочи на крака и тръгна към вратата:

— Аз ще карам.

— Казах ти, че не съм близнала алкохол.

— Аз ще карам! — повтори той, отвори вратата и я изчака да излезе.

„Тази проклета нощ няма край“ — отчаяно си помисли тя. Докато слизаше по стълбището, чу как Адам превъртя ключа в бравата, после стъпките му закънтяха по стъпалата. Бяха оставили колата отключена на малкия паркинг край жилищната сграда; Джоузи се настани на дясната седалка и се втренчи в предното стъкло, а той седна зад волана. Включи двигателя и промърмори:

— Колата е… хубава.

— Какво й е? — сопна се тя, защото тонът му беше като на човек, разглеждащ безвкусни мебели. Беше разбрала, че когато караш автомобил, с който Елвис би се гордял, трябва да проявяваш чувство за хумор, само че тази вечер не й беше до иронични забележки, и то тъкмо от Адам.

— Кадилак е.

— И?

— Майка ти ли я избра?

— Мама не шофира. Колата е моя. Аз я купих.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, тя я избра. Доставиха й я по поръчка. — Беше готова да се закълне, че той се подсмихва. — И престани да се надуваш!

— Надувам ли се?

— Да. Сякаш всичко, което си мислил за мен, си е дошло на предишното безопасно местенце.

Адам се замисли и мълча, докато спря зад друга паркирана кола.

Джоузи познаваше този квартал, уникален с архитектурата си — къщите се издигаха високо над улицата, към всяка водеха стръмни циментови стъпала. Дворовете бяха толкова полегати, че вероятно собствениците им виждаха доста зор, докато окосят тревата.

Къщата на Адам беше едноетажна, обшита с дъски и с голям прозорец на фасадата. Джоузи се изненада — постройката беше твърде безлична. Адам живееше тук, но това не беше неговият дом.

— Тук живееш, така ли?

Той изключи двигателя и подхвърли:

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам? — Нима, след като бе разбрал за чувствата й към него, си бе въобразил, че тя го дебне и го преследва? Слезе от колата и тръгна да я заобиколи, за да седне зад волана. Адам я пресрещна на средата на пътя. Заради автомобила, паркиран отпред, Джоузи не можеше да се размине с него, без да го докосне. Бог знае как щеше да го изтълкува самонадеяният нахал. Не, щеше да го изчака да се махне.

Адам спря пред нея. Погледна към къщата и фаровете на кадилака осветиха лицето му. Беше толкова красив, че тя усети физическа болка.

— Май Джейк вече се е прибрал — промърмори той. — Откакто се разделиха с Клоуи, работи до късно и през почивните дни. Имахме късмет, че не беше вкъщи и аз пръв прослушах съобщението.