— Ще му кажеш ли?

— Не. — Внезапно впери поглед в нея. Джоузи едва се сдържа да не отскочи назад. Той посочи шията й:

— Шалчето ми се струва познато.

Тя сви рамене:

— Клоуи ми го даде и настоя да го нося.

— Защо? — попита Адам, сякаш за пръв път чуваше толкова абсурдно нещо.

— За да не приличам на оклюмала врана! — тросна се тя. Господин Босуел явно разбираше и от мода. Сякаш като беше открил, че тя е влюбена в него, вече имаше право да я критикува и да изтъква слабостите й. Как бе възможно да обича човек, който знаеше за чувствата й, но се плашеше от тях и ги отблъскваше? Той беше…

— Шалчето е на Джейк. — Адам протегна ръка да го докосне, но се поколеба, като видя как тя се изпъна като струна. Едва след като се увери, че Джоузи няма да побегне, хвана шалчето и леко го дръпна. Леденият въздух се втурна в палтото й, тя потрепери и машинално вдигна яката си.

Адам забеляза реакцията й. Свали шалчето си и го омота около шията й. За миг ръцете им се докоснаха. Джоузи се взираше в него като хипнотизирана. Не можеше да отрони нито дума, дори това да й струваше живота. Той се вгледа в лицето й. Изминаха няколко непоносимо дълги секунди. Пръстите му стискаха шалчето, сякаш я държеше в прегръдката си. Накрая отпусна ръце и бързо мина край нея. Изтича нагоре по циментовите стъпала и влезе в къщата.

* * *

Джоузи остави кадилака в гаража, спря насред мрака на верандата и притисна до сърцето си шалчето на Адам. После неохотно го окачи на пощенската кутия. Беше й го дал от съжаление, затова не го искаше.

Не, това беше опашата лъжа.

Не за съжалението, разбира се, а за това, че не искаше шалчето. Желаеше го с цялото си сърце. Искаше да спи с него, да танцува с него, да го гушка като любимо котенце. Само че проклетникът очакваше тъкмо такова поведение, затова тя му връщаше тъпото шалче.

Открай време знаеше, че Адам не я обича, но по-лесно понасяше това, когато той не подозираше за чувствата й. Струваше й се, че са квит. Ала след като бе разбрал слабото й място, предимството вече беше на негова страна. Беше несправедливо. Тя се зарече, че вече няма да тича да му отвори вратата, за да го види. И още нещо — нямаше да копнее за него като глупаво момиче, чието сърце е ранимо като нежно цвете.

Безшумно отключи входната врата; вече съжаляваше, че не се е отбила да си купи мечтания плодов пай. Влезе на пръсти в тъмната къща и тихо затвори вратата.

Обърна се и се сблъска с Хелена. Изпищя, прислужницата също изкрещя. Джоузи затисна с длан устата й, после се ослуша да провери дали са събудили майка й.

В къщата цареше тишина, Маргарет не се провикна от стаята си. Хелена отмести дланта на Джоузи и прошепна:

— Олдси! Аз чака тебе!

— Много благодаря, Хелена.

— Не, аз чака тебе даде нещо. Чакай тука. Може? — Прислужницата се шмугна в спалнята си — голяма стая под стълбището. След секунди се появи и подаде на Джоузи нещо, увито в тензух: — Вземи. Спи с него.

В тензуха беше увита малка кост, дълга около шест сантиметра.

— Хелена, не ми трябва… от животно ли е?

Прислужницата отново зашепна:

— Лошо нещо още тука.

— Според теб какво е това лошо нещо?

— Не знае. Лошо.

— Виждала ли си го?

— Не.

Джоузи въздъхна с облекчение. Още няколко седмици и неканената й гостенка щеше да си замине. Междувременно трябваше да я убеди да стои в дрешника и да прекрати опитите на Хелена да прогони злите духове.

— Всичко е наред, успокой се. Лошото нещо скоро ще си отиде, повярвай ми. Не ми трябват талисмани.

Обаче Хелена се заинати:

— Ти вземе.

— Не го…

— Ти вземе, вземе, вземе.

— Хубаво. Благодаря ти.

— Олдси добро момиче. — Прислужницата се върна в стаята си. Очевидно се беше успокоила.

Засега.

* * *

— Наложително е да си тръгнеш възможно по-скоро. Хелена започва да превърта — заяви Джоузи, щом отвори дрешника. Смяташе изобщо да не го доближава, да си легне и да се опита да забрави натрапницата. Само че трябваше да мисли за Клоуи и как да постъпи с Джулиан. Всъщност Дела Лий й беше необходима. Проклятие!

Нахалницата се засмя. Държеше се както преди, сякаш доверявайки на Джоузи, че може би са сестри, само бе търсила интересна тема за разговор, нищо повече.

— Голям майтап пада с тая жена. Снощи сума време ме гони в тъмното.

Джоузи седна на пода:

— Преследвала те е, така ли? Мили боже, можеше да повика полиция! Престани да я дразниш.

— Какво има в джоба ти? — внезапно попита Дела Лий и се отдръпна като опарена.

— В джоба ми ли? О, Хелена ми го даде. Как разбра, че е там?

— Стърчеше навън. Какво е, кокал ли?

Джоузи сви рамене:

— Да, май е някаква кост.

— Отврат! Дръж го далеч от мен. — Изчака Джоузи да върне амулета в джоба си и едва тогава попита: — Хубаво ли си изкарахте с Клоуи?

— Не! — Подражавайки й, тя се просна по гръб на пода и се втренчи в тавана.

— Какво стана?

— Знаеш ли с кого е разговаряла тя? С кого имаше среща снощи в бара?

— С кой?

Джоузи обърна глава и я погледна:

— С Джулиан!

Дела Лий няколко пъти примигна:

— С моя Джулиан ли?

— Точно така!

— Мамка му! Оня ден внезапно усетих, че мръсникът вече си е намерил друга. Ама и през ум не ми минаваше, че е Клоуи! Пази я от него, скъпа моя. Тя не му е достойна противница, особено пък в това състояние. Да му се не види, как са се запознали?

— Не знам. — Джоузи прокара длани по страните си.

— Не я изпускай от поглед. Дебни я като ястреб.

— Според теб как да го направя?

— Хабер си нямам. Но този тип може да й съсипе живота.

— Както съсипа твоя ли?

— Аз вече бях тръгнала по наклонената плоскост, той само ме тласна. — Тя поклати глава, сякаш размишляваше за нещо, което се беше случило преди много време. — Затова жените му се лепят като мухи на мед. Ще я съсипе, като й даде тъкмо онова, което тя си въобразява, че иска.

Девета глава

Сладолед вместо лек

На другия ден, вторник, Джоузи трябваше да закара майка си на ежегодния благотворителен обяд на Женското баптистко дружество. Преди да тръгнат, реши да позвъни на Клоуи и да провери дали се е посъвзела. Първо набра номера на кафенето в Съдебната палата, но никой не вдигна слушалката.

— Явно не е на работа — каза и прекъсна връзката.

— Според мен още не знаеш да си служиш с това чудо — обади се Дела Лий през отворената врата на дрешника. Днес си беше превързала косата с червения шал на Джоузи и се беше захванала да изпробва всичките й обувки.

— Набрах номера, чух сигнала за свободна линия, никой не вдигна. Според теб къде греша?

— Просто изказах мнение. Много си докачлива.

— Умея да боравя с телефон — гневно измърмори Джоузи и набра номера на мобилния апарат на Клоуи. След няколко позвънявания приятелката й се обади. Ако се съдеше по гласа й, беше в ужасно състояние. Джоузи седна на леглото: — Здрасти. Как си?

— Извинявай за снощи — прошепна Клоуи и гласът й затрепери. — Не предполагах, че ще рухна така, но… аз… безпомощна съм. Не знам как да продължа да живея без него. Толкова страдам, че чак ме боли. Сутринта трябваше да огледам едно жилище, но не можах да отида. Полудявам ли? Струва ми се, че губя разума си.

Джоузи се поколеба и забеляза, че Дела Лий любопитно я наблюдава.

— Чакай ме, идвам веднага — промълви.

Щом затвори, Дела попита:

— При нея ли отиваш?

Джоузи взе сивото си палто, което беше оставила на кушетката, и отвърна:

— Да.

— Вместо да закараш майка си на обяда, така ли?

— Точно така.

— О, малката ми започва да пораства.

— Ти си побъркана! — тросна се Джоузи и излезе, набирайки друг номер.

* * *

Адам видя шалчето върху пощенската кутия едва когато изкачи половината стъпала към къщата.

Предишната вечер се стресна, като видя Джоузи с шала на Джейк, дори се запита дали Клоуи, обезумяла от скръб, не се опитва да сближи бившето си гадже и новата си приятелка. Не, не му се вярваше. Джейк и Клоуи бяха… ами… те бяха почти като семейство. Но ето, че не Клоуи, а Джоузи носеше неговото шалче.

Затова й го отне, после забеляза, че й е студено, и й даде своя шал. Постъпи съвсем логично, нали така?

Голямо чудо, че тя не желаеше да го задържи. Все пак не я разбираше — след като беше влюбена в него, би трябвало да се радва на всяка негова вещ. И защо му го връщаше? Не й беше подарил годежен пръстен, да му се не види! Дали това означаваше, че няма да я види днес? Сърдита ли му беше? Може би, и то с право. Снощи й се беше развикал и, общо взето, се държа доста гадно с нея. Но кипна, като я видя заедно с Клоуи в онзи бардак „Найт Лайт“… после онзи простак я нарече „тлъста крава“ и съвсем го вбеси.

Взе си шала и пусна в кутията писмата за семейство Чирини. Повъртя се и погледна към вратата.

Обикновено Джоузи вече беше излязла да си поговорят.

Той се обърна към алеята. Колата й беше там.

Бавно слезе по стъпалата, изваждайки от чантата си кореспонденцията на Фъргюсънови. Спря и отново се обърна към вратата.

Къде беше тя?

Добре, нищо не му пречеше да си отиде. Тя щеше да продължи да го избягва и може би това беше за предпочитане. После обаче той поклати глава и се върна. Нямаше да й позволи да го пренебрегва. Застана пред вратата и понечи да почука, макар че още не знаеше какво ще каже. Най-добре беше да й се извини, да й каже, че е бил ядосан от друго и затова се е държал така зле с нея.

Можеше и да я попита защо си е внушила, че той крие някаква тайна.

Бе казала, че му личи, сякаш му е написано на челото. През нощта почти не мигна, блъскаше си главата над думите й. Подозираше, че Джоузи знае още много факти, които не споделя с него.

Чу гласове отвътре и ръката му застина във въздуха.

— Уредих всичко. Налага се да изляза, мамо. Необходима съм на някого — каза Джоузи.

— На кого? Кой е заслужил повече грижи от мен? — Гласът явно беше на майка й.

— Една приятелка.

Внезапно вратата се отвори и Джоузи застана на прага.

Изглеждаше уморена, но с тази къдрава коса дори умората не я загрозяваше. И бледността й само подчертаваше невероятните й черни очи. Изглеждаше…

„Добре, де, ще си го призная — помисли си той. — Изглежда красива.“

Щом го зърна, за миг се обърка. Отстъпи крачка назад и Адам се изплаши, че гневно ще затръшне вратата, но в този момент майка й я извика.

Джоузи се поизвърна, после неохотно излезе на стълбите и затвори вратата.

— Здравей, Адам — измънка и сведе поглед, за да закопчае дългото си сиво палто.

Той й подаде шала:

— Можеше да го задържиш.

Тя за миг го стрелна с очи и се изчерви:

— Зная.

Адам извади писмата от кутията и й ги подаде:

— Донесох ти пощата.

Но тя не взе и писмата, само каза:

— Остави ги в кутията, ако обичаш. Ще ги взема, като се върна.

Той се подчини и попита:

— Днес чу ли се с Клоуи?

— Сега отивам при нея. — Тя слезе по стъпалата и забърза по алеята.

Адам се затича, за да я настигне:

— Виж, извини ме за снощи. Бях…

— Сърдит.

— Не. — Той сложи ръка на рамото й. — На теб не мога да се разсърдя.