Връзката им беше приключила на летния бал, даден от Марко. Той беше прочут с изисканите си празненства. Всеки в градчето мечтаеше да получи покана. Тази година темата на летния бал бе „ваканция на хавайски остров“. В задния двор на къщата беше устроен бар в тропически стил, характерен за тихоокеанския архипелаг, дърветата бяха окичени с хартиени фенери, сервитьорите носеха бели панталони и пъстри хавайски ризи. Всеки гост получаваше полинезийска гирлянда от цветя, символизираща приятелство. Марко се беше погрижил за всичко. Не разрешаваше на съпругата си да организира традиционните тържества. От нея се искаше само да е красива.

Ливия Линли-Уайт се беше издокарала с грозна широка роба на цветя. Тъмната й коса, започнала да се прошарва, бе тупирана и прическата напомняше мръсна топка памук. През цялата вечер тя не откъсваше поглед от Маргарет. Вечно я дебнеше и така след време разкри тайната й. От година и половина Маргарет тайно се срещаше с Роули и толкова го желаеше, че бе станала безразсъдна. В желанието си да бъде повече време с него, започна да допуска грешки.

Привечер госпожа Лангдън Мериуедър заяви, че си тръгва, и Маргарет влезе в къщата, за да телефонира на таксиметровата компания. По-възрастните гости предпочитаха да си тръгнат по-рано, защото бе всеизвестно, че вечерта Марко изважда бутилките със силни напитки и празненството се превръща в разюздана оргия.

Маргарет знаеше, че Роули ще вземе госпожа Мериуедър, затова си намери причина да остане в къщата. Застана до прозореца и зачака любимия си. Искаше да види колко е красива със саронга, сандалите и късата блузка, която се връзваше на кръста и оставяше разголен корема й.

Най-сетне видя колата му. Пред къщата нямаше място, затова той паркира на съседната улица. Тя изтича навън и го пресрещна край чемширите в двора на семейство Франклин.

Роули я изгледа от главата до петите, изпивайки я с очи, и се усмихна.

— Здравей — каза му тя с официалния тон, с който му говореше пред хората.

— Здравейте, госпожо Чирини.

— Тази вечер е много горещо, нали?

— Така е — отбеляза Роули, а когато тя застана пред него, прошепна: — Зашеметяваща си. — Стискаше юмруци, едва сдържайки желанието си да я докосне.

Маргарет се озърна. Още никой не знаеше, че таксито е дошло. Разполагаха с няколко минути, затова тя го придърпа в двора на Франклинови, които също бяха на празненството. Нямаше опасност някой да я види заедно с Роули.

Целунаха се, големите му длани се плъзнаха по тялото й. Маргарет бе влюбена в него заради пламенността му и защото й позволяваше да му покаже къде й е най-приятно да я докосва. Страстта му бе заразителна и разпалваше желанието й. Непрекъснато мислеше за него. Изпитваше физическа болка, когато го нямаше, и разцъфтяваше, когато той бе наблизо. Често имаха време само за една страстна прегръдка. Понякога обаче тя го наемаше да я закара до Ашвил под предлог, че ще обиколи тамошните бутици за дрехи, но по средата на пътя спираха да си устроят пикник и през целия ден разговаряха. Роули беше свестен човек, сериозен и умен. Можеше да остане в армията или да се запише да следва, но той бе избрал да помага на родителите си. Беше единственият им син. Топлите им чувства го обкръжаваха като ореол. Като се замислеше за миналото, Маргарет винаги се сещаше колко се гордееха с момчето си. За пръв път срещаше човек като него. Близките му го обичаха и той безкористно раздаваше тази обич. Нея желаеше Маргарет. Искаше да я изпълни, докато в сърцето й не остане повече място. Само че никога нямаха достатъчно време.

Роули разкопча блузата й и зацелува шията й. Неочаквано някой се изкиска:

— Виж ти, виж ти!

Двамата се сепнаха и се откъснаха един от друг, Маргарет машинално посегна да закопчае блузата си, но ръцете й трепереха и не можа да улучи илиците.

— Знаех си — самодоволно заяви Ливия Линли-Уайт. — Знаех, че ако имам търпение и продължа да те следя, ще разбера с кого кръшкаш. Прелюбодейка! Уличница! Злепостави Марко Чирини, опетни всичко, което е направил за нашия град!

Маргарет си даваше сметка, че е постъпила зле. Но нито тогава, нито сега би се извинила за простъпката си. Добродетелната жена щеше да се разкае, че е имала любовник. Тя нямаше претенции да е добродетелна. Но Роули беше еталон за почтеност и не заслужаваше да пострада заради нея.

— Върви си! — заповяда му.

— Не искам да те изоставя.

— Нямаш избор.

— Оставам!

Тя рязко извърна глава и просъска:

— За бога, върви си!

После дръпна Ливия Линли-Уайт в сянката на чемширите и хладнокръвно сключи сделка с нея. Не я помоли да не казва на Марко. Условието й бе да не му каже с кого му е изневерила жена му. Заяви, че Роули е млад, че животът е пред него. Съпругът й имаше власт да съсипе не само него, но и семейството му. Ливия се съгласи, защото уговорката беше изгодна за нея — щеше да натопи Маргарет и същевременно да я държи натясно.

Разбира се, Марко побесня от гняв. Вдигна на жена си грандиозен скандал, дори я блъсна в стената, докато пияните гости навън се заливаха от смях. През онази нощ я удари за пръв и последен път. Настояваше да разбере с кого е била. Ливия му беше казала, че е видяла Маргарет с някакъв мъж, но понеже било тъмно, не разбрала кой е. Обаче колкото и да беснееше, Марко не можа да пречупи жена си. Ледените кралици не се пречупват, само се разтапят. А на него му липсваше топлината, която би довела до това.

Накрая каза, че се връща при гостите; нареди й да замаскира с грим разцепената си устна и незабавно да се яви на празненството. Преди да излезе, заяви, че никога вече няма да й вярва. Щял да наеме хора да я следят. Винаги щял да знае къде е тя и какво прави. Нямало да й позволи да го направи за смях пред хората.

И непременно щял да разбере с кого е била.

После щял да му почерни живота.

Късно вечерта Роули заблъска по входната врата. Беше намислил да се обясни в любов на Маргарет и не го беше грижа кой ще го чуе. Твърдо беше решен да се пребори с великия Чирини. За щастие Марко вече беше изпаднал в пиянски ступор, след като почти бе изнасилил жена си. Маргарет беше изгълтала няколко валиума, за да издържи издевателството му, затова помнеше само фрагменти от последвалите събития. Помнеше как заяви на Роули, че не е влюбена в него, че е неспособна да изпитва обич. Помнеше как усети, че сърцето й отново се превръща в буца лед. И как каза на Роули, че само го е използвала. Изтъкна, че е по-възрастна от него, че е омъжена, и го посъветва да я забрави.

Не беше забравила как той я молеше да размисли. Нито как се опитваше да не се разридае, докато изричаше горчивите думи, с които завинаги го прогонваше от живота си. Единственото й желание бе той да си отиде и да я остави сама. Мразеше го, задето бе пробудил в нея чувства, скрити нейде дълбоко в местенце, за чието съществуване тя не подозираше. Ако не бе познала любовта, сега нямаше да страда толкова жестоко.

Помнеше и как го гледаше, докато той се отдалечаваше. Искаше да извика: „Моля те, не си отивай“, но думите заседнаха в гърлото й.

А Роули никога повече не й продума след онази нощ.

Десета глава

Пай с тиква

„Тъкмо това искам“ — опита се да си внуши Клоуи. Днес следобед си беше приготвила още една чаша чай от коприва, надявайки се да усети, че постъпва правилно. Обаче чаят я улесни само при вземането на две решения: дали тази година да изпече пуйка (тя се отказа) и дали да носи шапка, ако излезе (реши да си сложи). Но по въпроса дали вечерта да се срещне с Джулиан в съзнанието й се бе спуснала мъгла като онази, която се стелеше над река Грийн Коув.

Не й трябваше помощ да реши какво да сготви и как да се облече. Може би Нова Бери й беше дала твърде малка доза от вълшебния еликсир.

Изля в умивалника останалия чай и се загледа как течността изчезва в канала. Беше потисната заради утрешния Ден на благодарността. Тази година нямаше да го прекара с родителите на Джейк, които всеки път превръщаха празника в незабравимо събитие. Всяка година Фейт измисляше оригинална украса на дома и специално меню, придружено с прекрасни напитки. За пръв път Клоуи щеше да е сама на Деня на благодарността. През целия ден приятели и познати се обаждаха по телефона и оставяха съобщения, пожелавайки й весело изкарване. Тя не искаше да разговаря с тях, не желаеше да отблъсква съчувствието им и поканите да прекара празника с тях и семействата им. Единственият човек, с когото можеше да общува, бе Джоузи, която по-рано й беше позвънила да я попита как се чувства. Реши да й се обади, за да си поговорят, но се включи гласовата поща. Тогава й хрумна да се свърже с Джулиан. Не се беше чувала с него след инцидента в „Найт Лайт“, дължеше му извинение.

Пък и може би той най-сетне щеше да й каже името на жената, с която беше спал Джейк.

Предишния ден бе заявила на Джоузи, че се отказва да научи името на съперницата си. И още, че няма намерение повече да се среща с Джулиан. Беше напълно искрена, защото приятелката й бе до нея и й беше помогнала да прогони черните мисли и да се почувства по-добре. Ала онова, което вчера изглеждаше логично, сега й се струваше глупаво. Нямаше власт над емоциите си и се плашеше от неуравновесеността си.

Бе изгубила всичко, което обичаше и ценеше. Може би ако научеше името на онази жена, нещата щяха да се оправят.

Джулиан веднага вдигна слушалката, сякаш очакваше обаждането й.

— Здравей, Джулиан. Аз съм, Клоуи. Извинявай за онази вечер.

— Приятелите ти са напълно откачени — промърмори той. Дори чрез упрека съумяваше да я прелъсти — извикваше у нея съчувствие и желание да бъде с него. — Челюстта още ме боли.

— Какво? Защо те боли?

— Онзи русокос великан ме цапардоса.

— Адам те е ударил, така ли? — Знаеше, че Адам беше в бара. Макар че тези мигове й се губеха, Джоузи й беше казала, че тя, Клоуи, му е телефонирала. Но Адам, добродушният Адам да удари човек? Не й се вярваше.

— Не помниш ли? — попита Джулиан.

— Не.

— Беше се натряскала — отбеляза той и сякаш настроението му се подобри. — Прощавам ти, красавице. Защо не ми дойдеш на гости днес следобед? Тъкмо ще празнуваме заедно. Ще ти кажа името на онази жена, дори ще ти покажа къде живее.

Обаче и този път отказа да й съобщи информацията по телефона, явно за да я накара да отиде при него. Искаше й се да вярва, че постъпва така, защото не желае да бъде сам. Вероятно и той като нея беше потиснат. Мъж и жена с разбити сърца щяха да отпразнуват Деня на благодарността, като шпионират хората, виновни за дълбоките им душевни рани. Струваше й се съвсем уместно.

По-късно, когато отново излезе от дома си, забеляза, че вали много по-силно, отколкото преди няколко часа, когато беше затворила кафенето. Мокрият сняг, натрупан по тротоарите, вече стигаше до глезените й. Едва се добра до раздрънкания си фолксваген „бръмбар“ и тежко въздъхна. Колите, влизащи и излизащи от паркинга, бяха набили сняг в гумите. Опита се да го почисти с крак, после се наведе и зарина с ръце (добре, че носеше дебели ръкавици). Изведнъж забеляза нещо странно до едната задна гума. От преспата се подаваше книга. Тя разрови снега и я взе.

„Мадам Бовари“.

Клоуи забели очи и запрати томчето в купчината изринат сняг. Книгите си мислеха, че тя ще изневери на Джейк. Какъв майтап!

Трафикът беше безумен, защото валежът се беше усилил тъкмо когато хората излизаха от работа, а скиорите бяха тръгнали към планината, за да се възползват от първия обилен сняг през тази зима. Второстепенните пътища не бяха така задръстени, затова Клоуи насочи колата по Съмъртайм Роуд. Трябваше да излезе на магистралата, за да стигне до адреса, който Джулиан й беше дал, само че заради катастрофа полицията спираше колите на изхода. Тъкмо тогава фолксвагенът й предаде богу дух. Хората в колите зад нея й помогнаха да го избута на банкета, мнозина й предложиха да я закарат, където пожелае, но тя отказа.

Чаят не й беше помогнал да вземе окончателно решение, но снегът й бе отнел — правото на избор.

Изпита необяснимо облекчение.

Сега единственото й желание беше да се прибере у дома.