Отне й близо час и половина да се върне на Съмъртайм Роуд. Трепереше от студ, мускулите на краката я боляха от газенето в дълбоките преспи. Страните й бяха пламнали, розовото й пухено яке бе побеляло от снега, любимите й ботуши бяха подгизнали. Позволи си да спре и да си почине едва когато стигна до жълтата къща, в която се беше влюбила от пръв поглед.

Толкова дълго се взира в нея, че снегът запълни следите от стъпките й и тя заприлича на стройно дръвче, вкоренило се в тротоара.

Изтръгна се от унеса едва когато вратата внезапно се отвори и някакъв плешив човек излезе на мъничката веранда. Беше с подплатени домакински ръкавици и носеше тава, в която се мъдреше почти овъглена пуйка. Непознатият запрати тавата в снега, където се образува димяща дупка.

Нисичка жена на шейсетина години с гащеризон и високи червени ботуши застана на вратата и поклати глава:

— Казах ти, че нещо гори, ама ти не ми повярва.

— Следвах указанията! — извика мъжът.

— Да, бе. Включил си фурната на най-високата степен!

Почти едновременно двамата се обърнаха, забелязвайки, че някой стои на тротоара и ги наблюдава.

— Здравейте! — провикна се непознатият и размаха кухненската ръкавица. — Да не ви е зле?

— Не, нищо ми няма. Извинете, че ви зяпах така.

— Изглежда, отдавна стърчите там — усмихна се той. — Отначало ви помислих за снежен човек.

— Колата ми се повреди на магистралата и си тръгнах пеш към къщи. Жалко за пуйката — добави тя и понечи да продължи пътя си. Краката й се бяха схванали от продължителното стоене на едно място, чувстваше ги тежки като олово.

— Вървели сте дотук чак от магистралата ли? — възкликна жената. — Джордж, помогни й да изкачи стъпалата.

Мъжът веднага се подчини, въпреки че не носеше ботуши, а дървено сабо.

— Не, няма нужда. — Клоуи му махна да се върне. — Живея на няколко преки оттук.

— Ще ти замръзнат краката, миличка — извика жената, преминавайки на „ти“. — Пък и снегът се усили. Джордж изглежда така, сякаш му е поникнала коса.

Клоуи беше прекалено уморена и премръзнала, за да спори, затова позволи на симпатягата да я въведе в къщата.

— Аз съм Зелда Крамдън, а това е съпругът ми Джордж — добави жената и затвори външната врата. Тримата едва се побираха в малкото антре.

— Зная. — Клоуи се насили да се усмихне, но устните й бяха вкочанени. — Запознах се с вас на един оглед на къщата.

— Ами да! Като те видях отблизо, си помислих, че ми изглеждаш позната — забърбори Зелда, взе подгизналата плетена шапка на Клоуи, после й помогна да си свали якето. — Такава червена коса не може да се забрави.

Джордж захвърли сабото и смъкна мокрите си чорапи:

— Как се казваш, скъпа?

— Клоуи Финли — отвърна тя, опита се да си свали ботушите, но се наложи Зелда да й помогне.

— Ела да ти дам някакви сухи дрехи — нареди възрастната дама и я поведе по коридора. — За бога, Джордж, отвори някой прозорец! Димът е толкова гъст, че като нищо ще се задушим!

— Неблагодарница. Ругаеш ме, вместо да ме поздравиш за кулинарните ми изненади. — Както си беше бос, той забърза към кухнята.

— Ще те поздравя, когато сготвиш нещо, което става за ядене.

— Да не прекъснах приготовленията ви за Деня на благодарността? — попита Клоуи.

— Не, не. Щяхме да празнуваме заедно с дъщеря ни, зетя и внучетата, обаче се обадиха, че са стигнали само до Ашвил и не могат да продължат. — Зелда я покани в стая, която явно беше приготвена за очакваните гости. На нощното шкафче бяха поставени кана с вода, чаши и купичка с ментови бонбони, на леглото имаше купчина сгънати хавлиени кърпи. Зелда грабна една и й я подаде. — Казах си, че е безсмислено да готвя, след като ще бъдем само двамата с Джордж, и седнах до прозореца да почета и да се полюбувам на снега. Какво по-приятно от това, а? Тъкмо тогава скъпият ми съпруг решил за пръв път в живота си да приготви празничната вечеря. Ти видя резултата — овъглената птица на двора. Тази година май няма да празнуваме с дъщеря си. Вероятно службите ще разчистят пътищата едва вдругиден, а тогава скъпите ми хора ще трябва да потеглят обратно към къщи. — Тя прерови чекмеджетата и извади къси чорапи, розов анцуг и тениска с емблемата на Йейлския университет.

Клоуи предположи, че това е стаята на дъщерята.

— Съжалявам, че няма да сте с близките си — промълви, след като домакинята сложи дрехите на леглото.

Зелда сви рамене, макар да си личеше колко е разочарована:

— Взели са си стая в луксозен хотел, имало и закрит басейн. Внучетата са на седмото небе. — Тя впери в Клоуи проницателните си очи. — Може ли да споделя нещо с теб?

— Разбира се — отвърна Клоуи, докато подсушаваше косата си с хавлиената кърпа.

— Миналата година дъщерята ни купи къща близо до дома й в Орландо. Сложи на входната врата табелка с имената ни и каза: „Когато решите, елате да живеете близо до внучетата си.“ С Джордж им отидохме на гости, убедихме се колко е красива къщата и че климатът е чудесен за стари хора, и си казахме: „Чудесна идея.“ Щяхме да се преместим там. Старите ни кокали вече не издържат студовете и снега. Обявихме за продажба тази къща, но знаехме, че никой няма да я купи на толкова висока цена. Решихме, че ще е поличба, ако една година не се намери купувач, и ще останем тук. Разбираш ли, още не бяхме подготвени да напуснем този дом. Измина една година, не можахме да отидем при дъщерята, когато роди още едно дете, а сега няма да бъдем заедно на Деня на благодарността. Днес следобед с Джордж си казахме, че трябва да сме по-близо до единствените си роднини и че е крайно време да се преселим. Ще свалим цената на къщата.

Клоуи се сепна и престана да си подсушава косата. Насили се да каже нещо, а не само да се взира в Зелда:

— Сигурно е било трудно решение.

— Така е. Но след като го взехме, зачакахме знамение, че постъпваме правилно. Тъкмо тогава се включи противопожарната аларма. Отворихме вратата и те видяхме. — Жената тръгна да излиза, но се обърна и добави: — Преоблечи се и просни на радиатора мокрите дрехи.

Щом остана сама, Клоуи побърза да се съблече. Трепереше като лист, но не само от студ.

Намаляваха цената на къщата! На нейната къща!

Преоблече се и излезе от стаята. Откри домакините в кухнята, която приличаше на бакалница, нападната от вандали. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше отворени пакети и разкъсани опаковки, плотовете бяха отрупани със зеленчуци, които някой беше започнал да реже, но в крайна сметка се беше отказал. Подът беше посипан с брашно, умивалникът — пълен с тенджери и тигани.

Съпрузите разговаряха за нещо, израженията им бяха много сериозни. Щом видяха Клоуи, Зелда каза:

— Джордж, разведи гостенката ни.

Той хвана под ръка Клоуи и я поведе по коридора:

— Каза, че вече си разглеждала нашата къща. Била ли си и на други огледи?

— Не, само на тази къща.

— Имаш ли си любима стая? — поинтересува се Джордж.

— Да.

— Толкова бърз отговор? Коя е, мила моя?

— Библиотеката — промълви тя.

Старецът се усмихна:

— Това е любимото помещение и на жена ми. След теб, красавице.

В камината гореше огън и под отблясъците му полиците от тъмно дърво, стигащи до тавана, сякаш грееха и излъчваха мека топлина. На стените нямаше местенце, което да не е заето от лавици, отрупани с книги. Помещението бе толкова уютно, толкова съвършено. След като го видя на огледа, седмици наред Клоуи го сънуваше.

Джордж седна на канапенцето до еркерния прозорец и кръстоса крак върху крак. Беше се преобул с удобни домашни пантофи.

— Какво би променила в тази стая, ако къщата беше твоя? — попита тихо.

— Нищо — промърмори Клоуи, докато обикаляше помещението и като омагьосана се взираше в безкрайните лавици. — Вече е съвършена. Притежавам много книги. Стотици кашони с книги. Вероятно ще се поберат тук.

— Обичаш да четеш, а?

Тя престана да се движи и гальовно прокара длан по гърбовете на няколко томчета:

— Аз… имам особени взаимоотношения с книгите.

— Доста са своенравни и дори властни, нали? Обикаляш някоя книжарница и ненадейно някоя изскача пред теб, сякаш се е придвижила сама, за да привлече вниманието ти. Понякога съдържанието й може да промени живота ти, друг път изобщо не си струва да я прочетеш. В определени моменти се успокояваш, ако имаш под ръка някоя книга. Много от томчетата в тази библиотека изобщо не са разгръщани. „Защо купувате книги, които не четете?“ — често пита дъщеря ни. Все едно да попиташ човек, който живее сам, защо си взема котка. За компания, разбира се. Ела да ти покажа нещо. — Джордж се изправи, изведе я в коридора и отвори гардероба, който също беше претъпкан с книги. — Хауард, който е агент по недвижими имоти, ни нареди да преместим всички книги в стаите и в коридора. Твърди, че тези боклуци отблъскват потенциалните купувачи. Представяш ли си, нарече книгите боклуци!

Зелда излезе от кухнята, последвана от миризмата на овъглено пуешко месо. Подаде на Клоуи чаша кафе и скастри мъжа си:

— Джордж, Хауард изрично ни предупреди да не водим купувачите в библиотеката!

— Нашата гостенка е страстна читателка, Зелда.

— Така ли? — Тя замислено изгледа Клоуи. — Хубаво. Още по-хубаво е, че не си успял да съсипеш всички продукти, Джордж. Вечерята ще бъде готова след малко. Ще хапнем и ще си поговорим за книги, миличка. Съгласна ли си?

— С най-голямо удоволствие.

— Знаеш ли, още като чух името ти, реших, че ми е познато. Сега се сетих откъде. Роднина ли си на Финли, дето имаха ферма недалеч от магистралата?

— Да! Там израснах.

— Какво стана с имота?

— Отгледана съм от моите прабаба и прадядо. После те се разболяха и се наложи да продам фермата, за да покрия разходите за лечението им.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Винаги е трудно да се разделиш с къща, която обичаш.

— Тъкмо отговора, който очаквах — усмихна се Зелда.

* * *

Джоузи изгаси всички лампи в стаята си. Искаше да застане в тъмното до прозореца и да се любува на падащия сняг, но Дела Лий й каза да не изключва осветлението в дрешника, защото била заета с изрязване на снимки от туристическите списания, намерени в тайния склад. Заяви, че прави колаж. Това беше нещо ново. Джоузи се беше отказала от опитите си да проумее постъпките на неканената си гостенка, пък и вече не беше толкова важно. Щом пристигнеше писмото от господин Ламар, Дела Лий най-сетне щеше да си отиде.

Странно, но тази мисъл не я радваше. Защото след заминаването на жената, която се представяше за нейна сестра, тя, Джоузи, нямаше да си има никого. Адам бе намекнал, че се бои от промените, но те вече се бяха случили. Усещаха се.

Така или иначе, след като нямаше кой да я разсейва, вниманието й отново щеше да се съсредоточи само върху майка й и Маргарет щеше да е доволна. Следобед, след като Роули я докара с таксито и сред падащия сняг я съпроводи до вратата, тя отиде направо в стаята си. Не проговори на Джоузи, само нареди на Хелена да й занесе там вечерята.

Поведението й беше като плесница за Джоузи. Мъчно й беше, че не е угодила на майка си, същевременно не разбираше как е възможно тя — да я обвинява заради лошото време. Питаше се колко ли време Маргарет ще й трие сол на главата заради днешната случка. Вероятно години наред при всеки силен снеговалеж щеше да изтъква как дъщеря й я е зарязала във фризьорския салон.

Очакваха я щастливи времена.

— На мобилния имаш съобщение от Клоуи — провикна се Дела Лий, седнала под лампата в дрешника.

Джоузи се обърна към нея:

— Откъде знаеш?

Дела само сви рамене и продължи внимателно да изрязва снимка на Айфеловата кула с ножичката, която беше извадила от чекмеджето на бюрото.

Джоузи въздъхна:

— Щях да се вбеся, че използваш мобилния ми телефон, но този път ще ти простя, защото никой не ми оставя съобщения на гласовата поща и нямаше да я прослушам. — Взе си чантата от кушетката и извади телефона, после се приближи до дрешника, където беше светло, за да натисне съответните бутони. — На кого си се обаждала?