Сара Алън - Вкусът на мечтите

Сутринта на Деня на благодарността Маргарет се втурна в стаята на Джоузи.

— На двора ни има снежен човек! — възкликна, сякаш след този ужас очакваше нашествие на пълчища скакалци.

Дъщеря й седна в леглото — беше сънена, цялото тяло я болеше от снощното приключение в снега. Въпреки че беше позамаяна, машинално погледна към вратата на дрешника, за да се увери, че е затворена.

Маргарет се приближи до прозореца:

— Ела да видиш!

Джоузи стана от леглото и застана до майка си. Снежната покривка беше като неопетнено було на монахиня, само техният двор беше като разоран от стъпки, а близо до улицата се мъдреше нескопосан снежен човек, сякаш направен от шприцована сметана.

Около „шията“ му беше омотано синьото шалче на Адам.

Тя стисна устни, за да не прихне. Явно господин пощальонът я беше изчакал да се прибере, за да доразкраси творението си.

Маргарет я изгледа изпод око:

— Имаш ли нещо общо с това безобразие?

— Никога не съм правила снежен човек. Този явно е сътворен от умела ръка.

— Кой би ни причинил подобно нещо? Обади се на градинаря! — нареди Маргарет и преди да излезе, добави: — Кажи му да дойде веднага и да заглади нашия сняг.

Джоузи занемя. „Да заглади нашия сняг?“

Майка й пак тръгна към вратата, но внезапно спря, когато се чу звук, напомнящ чуруликане. Джоузи изтръпна и крадешком погледна чантата си.

— Какво е това? — Маргарет се озърна, сякаш очакваше да я нападнат зловещите птици на Хичкок. — Какъв е този звук?

— Ами… мобилният ми телефон звъни.

— Дала си номера? На кого?

— Казва се Клоуи Финли и сме приятелки — отвърна Джоузи, взе чантата и извади телефона. Даваше си сметка, че рано или късно майка й ще научи за Клоуи, но предпочиташе да е по-късно. Поне докато позабравеше, че е била зарязана от дъщеря си във фризьорския салон.

Маргарет пребледня:

— Финли, така ли? Кой ти каза за нея?

— Не те разбирам. Какво да ми кажат?

— Нищо. — Майка й хвана по-здраво бастуна си и излезе.

Джоузи натисна бутона на телефона:

— Ало?

— Честит празник! — изчурулика приятелката й. За пръв път, откакто двете се бяха запознали, гласът й издаваше радост. — Хвани се за нещо, за да не паднеш. Ще купувам къща! Къщата на Съмъртайм Роуд!

Джоузи смаяно прокара длан по челото си:

— Какво? Наистина ли? Как…

— Вчера се запознах със собствениците. Всъщност пренощувах у тях заради бурята. Дълга история. Така или иначе те са решили да намалят цената на къщата. И се съгласиха да я продадат на мен!

— Господи, страхотна новина!

— Имам да върша толкова много неща, а в главата ми е пълна каша.

— Ако ти трябват пари, аз съм насреща.

— Благодаря. Ще се справя и сама. Имам право на голям кредит, разполагам със спестявания и вече няма да плащам наем за онзи склад.

— Много се радвам, че си щастлива.

— Пак ще ти се обадя.

— Честито — добави Джоузи, но приятелката й вече беше прекъснала връзката.

— Какво е станало? — провикна се Дела Лий.

Джоузи се приближи до дрешника и отвори вратата:

— Клоуи си купува къща.

Натрапницата беше навлякла пуловера и ботушите, с които Джоузи бе излязла да прави снежен човек.

— Много мило, че предложи да й помогнеш — отбеляза снизходително.

— Харесвам я. — Джоузи взе една рокля. — И веднага свали пуловера и ботушите ми!

— Дръжте се една за друга, чу ли?

— Защо? За какво намекваш?

Дела Лий сви рамене:

— За нищо.

Джоузи въздъхна и се обърна. Пак този влудяващ отговор!

След два дни (беше събота) Клоуи отново се обади и предложи да разведе приятелката си из къщата на Съмъртайм Роуд. Уговориха се да се срещнат там следобед. Джоузи се зарадва, че поне за малко ще се махне от къщи. Майка й беше станала нетърпима.

Цялото й същество излъчваше толкова силно неодобрение, че около нея се образуваше статично електричество. В петък и събота сутринта Джоузи нарочно не бе излязла да поздрави Адам, когато им донесе пощата, затова тези два дни й се бяха сторили още по-безкрайни.

В петък тя се беше изтегнала на леглото си и четеше книга, но усети приближаването му. Стана и отиде до прозореца. Маргарет така се беше вбесила от снежния човек, че настоя градинарят да зареже празничната трапеза и веднага да дойде, за да го събори. Адам спря пред къщата, усмихна се и поклати глава, като видя, че творението му го няма. После тръгна по каменната пътека към къщата.

Вместо да го посрещне, Джоузи пак се излегна на кревата.

— Какво е станало? — обади се натрапницата, превзела дрешника й.

— Нищо. — Тя пъхна под главата си още една възглавница и взе любовното романче, което бе заела от Клоуи.

— Защо отиде до прозореца?

— Сметка ли ми държиш какво правя в собствената си стая?

— Сетих се. Твоят пощальон е дошъл. Няма ли да излезеш да се видите? Мислех, че онази вечер се налудувахте в снега. Криеш ли нещо от мен? Да не те е обидил с нещо? Само ми кажи и ще му дам да се разбере! Ще му сритам задника! — Дела Лий запрати навън една обувка.

Джоузи стана да я прибере обратно в дрешника. Стана й забавно и дори се трогна, че Дела иска да я защити.

— Не ме е обидил — промърмори.

— Тогава защо не искаш да го видиш?

— Не ми се иска да разбера кой Адам е пред вратата — онзи, който иска да запази статуквото, или другият, който ме повика да направим снежен човек.

Дела Лий неочаквано се усмихна. Въпреки неправилните й предни зъби, усмивката й беше очарователна.

— Ти го заинтригува дотолкова, че сам да дойде при теб. Отлична тактика.

Джоузи забели очи и отново се просна на леглото:

— Не съм прилагала никаква тактика.

— Не и умишлено. Но аз самата бих постъпила точно така. Май започвам да ти въздействам. Нищо чудно да съм се вселила в мозъка ти.

Едва ли бе чудно, че Джоузи се зарадва на повода поне за малко да се изплъзне от начумерената си майка и нахалната си „квартирантка“. Снегорините бяха разчистили пътищата и движението беше доста интензивно. Гостите на ски курорта и хора, тръгнали да пазаруват за празниците, се тълпяха в магазините в центъра. Празничният сезон официално бе открит и градчето приличаше на райско кътче от коледна картичка.

Всяка зима Балд Слоуп се превръщаше в сбъдната мечта на Марко Чирини.

Зелда и Джордж радушно посрещнаха двете приятелки. Личеше си, че искрено са обикнали Клоуи. А пък ако се съдеше по количеството книги, които притежаваха, тя беше намерила сродни души. Въодушевлението й беше заразително. Докато с Джоузи влизаха от стая в стая, тя обясняваше кои мебели от къщата на прародителите й ще подхождат на всяко помещение; само от време на време лицето й помръкваше, като си спомнеше, че дадена вещ или мебел принадлежи на Джейк. Джоузи разбра, че тя жадува да покаже къщата на него, не на нея. Надяваше се Адам да го е принудил да издаде името на онази жена. Онази вечер не беше повдигнал този въпрос, пък и тогава двамата бяха прекалено заети със снежния човек. Непременно трябваше да говори с него, и то скоро.

След като обиколиха цялата къща, отидоха в кухнята и завариха двамата старци да пият кафе. Зелда побърза да налее и на гостенките.

— Сега разбирам защо сте приятелки — заяви. Интелигентните й очи сякаш виждаха скритите неща и четяха мисли. — Двете дори си приличате.

Двете млади жени изненадано се спогледаха. Джоузи така беше свикнала майка й да се обижда, когато я сравняваха с нея, че се изненада, когато Клоуи се засмя и възкликна:

— Божичко, вярно е. Даже очите ни са с еднакъв цвят. Да не говорим за косите ни, тези буйни гриви.

Изведнъж нещо жегна Джоузи.

„Не! Невъзможно! Проклета да си, Дела Лий!“ — помисли си.

Клоуи разговаряше със старците и като стана дума за задния двор, тя възторжено възкликна:

— Джоузи, ела да ти го покажа!

Взеха чашите с кафе и излязоха на остъклената веранда. Задният двор беше достатъчно голям за плувен басейн, но Клоуи заяви, че семейство Крамдън години наред са поддържали чудесна градина и тя ще се опита да продължи традицията.

— Спомняш ли си баща си? — ни в клин, ни в ръкав изтърси Джоузи.

Приятелката й повдигна вежди, изненадана от внезапната смяна на темата.

— Всъщност никога не съм го виждала и не знам кой е. Името му не фигурира в моето свидетелство за раждане. Мама забременяла с мен, когато била на осемнайсет. Три дни след раждането ми заминала нанякъде и повече не се върнала. Мисля, споменах, че съм отгледана от прабаба и прадядо.

— Не си се опитвала да разбереш кой е баща ти?

— Не. Като малка си измислях приказки за него. В най-любимата ми той беше член на европейска кралска династия. Понякога си фантазирах, че е прочут рокпевец. Или че е от друга планета. Ала отдавна осъзнах, че ако разбера кой е, много ще се разочаровам. Предпочитам да мисля, че той горчиво съжалява, задето не ме познава, и че години наред тайно е бдял над мен. Че мама е избягала при него и двамата са щастливи заедно. — Клоуи внезапно се усмихна. — Прощавай, отново започнах да си фантазирам. Защо питаш?

— Сетих се за моя баща.

— Бил е велик човек.

Джоузи разсеяно кимна.

— Момичета! — Джордж надникна през отворената задна врата. — Има ли кандидатки за пай?

— Накара ме да попитам господин Ламар за друга жена, която баща ми е подкупил. Смяташ, че е майката на Клоуи, нали? — След като късно следобед се прибра у дома, Джоузи отиде право в стаята си и отвори вратата на дрешника. Леко се задъхваше, но не защото тичешком бе изкачила стъпалата; задушаваше я пристъп на паника, предизвикан от осъзнаването на първостепенната роля, която Дела Лий бе започнала да играе в живота й. — Смяташ, че Клоуи също му е дъщеря! Още първия ден от появата ти тук заговори за нея, знаеше името й. И непрекъснато ме пращаше за нейните сандвичи, макар че не ги докосваш.

— Ама и ти си един бавен реотан! Сума време не можа да загрееш. Какво, да не си сляпа? — Дела Лий вдигна поглед от колажа, върху който се трудеше бог знае колко дни. Днес беше прибрала косата си на опашка и я беше завързала с един от чорапогащниците, които Джоузи беше взела от чекмеджетата в къщата й. — Обаче Клоуи не знае. Родителката й взела парите на Марко и се изпарила яко дим. Прочетох го в дневниците на мама. Описала е подробно любовната им връзка.

Дела Лий беше израснала с тези истории. Израснала беше с внушенията на една психично болна жена и, разбира се, им вярваше. Страшното бе, че убедеността й в нещо толкова невероятно започваше да въздейства и на Джоузи. Май натрапницата беше права, когато заяви, че е обсебила съзнанието й.

— Виж какво, не ме разбирай погрешно, но според мен си за психиатър. Ще ти помогна, ще платя за най-добрия лекар. Погледни се само, вързала си си косата с чорапогащник! Нормално ли е според теб?

Дела Лий презрително изсумтя:

— Я не отклонявай въпроса! Гризат те съмнения, нали, сестричке? Виждаш, че и трите сме наследили очите на Марко. Виждаш, че косата на Клоуи е гъста и къдрава като твоята. Започваш да ми вярваш.

— Не! — сопна се Джоузи.

— Твърдиш, че не допускаш възможността баща ти да има други деца?

— Той беше велик човек.

— Така казват всички. Интересно колко от онези, които наистина го познаваха, вярват в тази легенда.

— Аз вярвам.

— Нима? Сигурна ли си? Наистина ли вярваш, че баща ти е онзи човек, когото си спомняш? Не мислиш ли, че е имал и други лица?