— Урочаса ли ме? — попита той след малко.

— Само три оранжеви камъчета. Размина ти се.

Той хвана дланта й и се наведе да разгледа странните талисмани. След онази нощ в снега я докосваше много често. Дали означаваше нещо?

— Какво символизират трите камъчета? — попита.

— Че Хелена държи на мен.

Адам се засмя и я накара да свие шепата си:

— В такъв случай я харесвам. Да тръгваме. — Поведе я към джипа и й помогна да се качи, после седна зад волана и потегли. И двамата мълчаха, сякаш се чувстваха неловко. Тя често го поглеждаше; искаше й се да запомни всеки миг от тази вечер, същевременно се питаше кога ще е най-подходящият момент да го попита защо я покани на среща. Може би трябваше да изчака до края на вечерта. Може би дотогава щеше да разбере причината. Най-сетне Адам се покашля и каза: — Разкажи ми за майка си.

Тя притеснено се размърда на седалката:

— Какво те интересува?

— Винаги ли се държи така?

— Не отричай, че те предупредих.

— По-възрастна е, отколкото си мислех. Повече й подхожда да ти е баба.

— Ако те чуе, ще те намрази още повече. Родила ме е на четирийсет и седем години. Баща ми е бил на шейсет и девет.

Той подсвирна:

— Или си ги изненадала, или дълго време не са могли да имат деца.

— Още не знам отговора.

— И аз — замислено промърмори Адам. — Признавам, че „любезното“ посрещане ме извади от релси. Споменах ли, че тази вечер си много красива? Открай време харесвам този пуловер.

Джоузи се извърна към него:

— Позна ли го?

Адам кимна:

— Беше с него, когато те видях за пръв път.

Дори да беше имала някакви съмнения, те бързо се разсеяха. Пуловерът наистина притежаваше магическа сила.

— Само не ме карай да го свалям.

— Моля?

— Уф, глупаво се получи — побърза да каже тя. — Мисълта ми беше, че отдолу съм по много впита блузка. Доста е вулгарна.

Той я погледна и се усмихна:

— Възбуди любопитството ми.

Джоузи извърна глава:

— Не знам как ми се изплъзна. Беше едно от нещата, които не биваше да казвам.

— Списък ли си изготвила? Между другото, харесвам вулгарни жени.

— Тази вечер и ти изглеждаш прекрасно — подхвърли тя, за да смени темата.

— Стига да искаш, аз ще си сваля пуловера. Не предлагам нищо вулгарно, но имам много интересни белези.

— Да прекратим този разговор, става ли? — Джоузи въздъхна.

Адам се засмя:

— Виж, може да пропусна да ти го кажа по-късно, затова го чуй сега — изкарвам си страхотно.

* * *

Началникът на пощата бе поканил гостите си в Клуба на ветераните от войните. Залата беше украсена със серпентини и гирлянди, масите бяха отрупани с печени меса и десерти с глазура. А най-много изобилстваше смехът, който отекваше в просторното помещение.

Адам беше намерил тази работа съвсем случайно. От пристигането му в Балд Слоуп и злополуката бяха изминали само няколко месеца, по препоръка на рехабилитатора той още ходеше на фитнес. Там срещна кварталния пощальон, който му съобщи, че се пенсионира и си търси заместник. Адам си каза, че ходенето пеш ще е полезно за възстановяването му и се яви на изпита. След пробния период го назначиха за постоянно.

Не след дълго научи, че клонът, обслужващ центъра на града, е наричан от пощальоните „Инвалиден рай“. Повечето служители в него бяха запалени скиори, които бяха дошли в Балд Слоуп само заради снежните писти, но поради една или друга причина бяха останали в градчето. Половината от тях бяха пострадали при злополуки на шанцата. Не се оплакваха — напротив, обръщаха всичко на шега и пак се качваха на ските. Знаеха за тежките травми на Адам и сигурно се питаха защо не е напуснал градчето, след като вече не припарваше до пистата. Обаче никой не му зададе този въпрос. Изглежда, усещаха нежеланието му да говори за нещастието си.

Щом двамата с Джоузи влязоха в залата, веднага станаха център на вниманието. Адам го очакваше. Не предполагаше обаче, че след секунди няколко от присъстващите жени ще се втурнат към нея и ще я обсебят. Едната беше Сабрина — пощенска служителка, която се гордееше, че знае всичко за колегите си. Само той се беше оказал костелив орех и още не се беше добрала до тайните му. Джоузи се обърна и го погледна, сякаш питаше: „Нормално ли е? Така ли правят с всички?“ Адам се усмихна и понечи да я последва, в същия момент Сабрина й каза нещо и тя се засмя.

Той спря като ударен от гръм.

Досега не я беше чувал да се смее… не и толкова невъздържано и без капчица притеснение. Смехът й беше звънлив като камбанка, чист като изворна вода.

Адам се облегна на стената и продължи да я наблюдава от разстояние. Изненада се, като видя, че за разлика от него тя общува с колегите му много свободно. Личеше, че се забавлява. Без него.

Вярно, че отдавна не беше излизал с момиче, но нали смисълът да отидеш на среща с някого беше да сте заедно. Тогава защо стърчеше до стената?

Едва когато гостите започнаха да се разотиват, той прекоси залата и се приближи до Джоузи, която седеше заедно със Сабрина и още няколко жени:

— Готова ли си да тръгваме?

Сабрина я сръга с лакът, сякаш тъкмо бяха клюкарствали по негов адрес.

Двамата се сбогуваха с познатите си и излязоха. Небето вече беше обсипано със звезди, напомнящи дупчици от топлийка в черно кадифе.

— Искаш ли да пием кафе? Може и да се поразходим в парка, става ли? — подхвърли Адам.

Тя беше поруменяла от радостна възбуда и още се усмихваше. Изведнъж Адам разбра, че много рядко й се случва да бъде естествена и да общува с хора, които не я познават. Затаи дъх, очаквайки отговора й, очаквайки да му каже, че наистина иска да остане насаме с него.

— С удоволствие — промълви Джоузи.

— Чудесно. — Той й отвори вратата на джипа и за миг усети аромата на мента.

Взеха си кафе от заведението, наречено „Брей! Бива го!“, което се помещаваше в голямата книжарница в центъра на града. Тази сграда, наскоро ремонтираният хотел „Даунтаун“ и няколко магазина бяха построени така, че заобикаляха Съдебната палата и големия парк. Магазините вече бяха с коледна украса — мигащи разноцветни лампички, варак и лъскави гирлянди. Дори голите клони на дърветата в парка бяха окичени с лампички. Обществената библиотека, която се намираше през една улица, се извисяваше като грамада, посребрена от лунните лъчи. Приличаше на многоетажна торта, от която Бог можеше да си отреже голямо парче.

Двамата бавно вървяха през парка и отпиваха от картонените чаши с кафе.

— Погледни! — Той посочи библиотеката.

— Красива е, нали? Цяла вечност не съм стъпвала там. Навремето една моя частна преподавателка на име Холи измоли от майка ми разрешение няколко пъти седмично да провеждахме занятия в обществената библиотека. С нея по цял ден висяхме в интернет и много се забавлявахме. От всичките ми частни учители само Холи не се страхуваше от мама. За съжаление беше дошла в Балд Слоуп само за сезона. — Докато говореше, тя се взираше в мрака, после се обърна към Адам: — Не съм ходила на училище, преподавателите идваха у дома.

— Знам. Съседката ти госпожа Фъргюсън вече ме осведоми.

Джоузи се сгуши в яката на палтото си:

— Подозирам, че мнозина са ти говорили за мен.

Той се приведе към нея и шеговито подхвърли:

— Защото си дъщеря на блаженопочившия и велик Марко Чирини.

Джоузи вдигна глава и го погледна:

— А ти кой си, Адам Босуел? Дори колежките ти знаят много малко за теб. Май искаха да изтръгнат информация от мен, но нямаше какво да им кажа. Дори да знаех, пак щях да си мълча, защото сигурно не искаш да се занимават с теб.

— Ще споделя с теб всичко, което те интересува, Джоузи. Само попитай.

Тя се поколеба, после промълви:

— Виж, няма да се обидя, ако признаеш, че си искал да те придружа само на това празненство. Не очаквам бог знае какво. Онази вечер в снега… благодаря, че сподели с мен тайната си. Обаче не си длъжен да ми разказваш повече…

— Това ли било! — Изпита толкова силно облекчение, че му идваше да заподскача. — Джоузи, не ми трябваше придружителка за тържеството на шефа. Поканих те на среща, за да бъда с теб. С теб, чуваш ли? Питай каквото искаш и ще ти отговоря.

Тя се поколеба:

— Май си изгубих мисълта.

— Тогава слушай. — Разказа й, че е израснал в Калифорния, че още като юноша участвал в състезания по ски и как се озовал в Балд Слоуп, след като научил за опасните писти. Сподели, че след злополуката вече не се вижда с приятелите, с които се е спускал по стръмните планински склонове. Разказа й как е започнал работа в пощенската станция и как Брет, доведеният му брат, с когото много се обичали, всяка седмица се обаждал по телефона да го увещава да се върне в Чикаго.

— Ти обаче смяташ да останеш тук, нали? — промълви Джоузи.

— И преди ме попита същото. Защо? Нима мечтаеш да напуснеш родния си град?

— Искам го толкова силно, че понякога чак ме боли! — разпалено възкликна тя. — Прекалено много хора, особено онези от висшето общество на майка ми, още ме смятат за противното и зло момиченце, каквото бях навремето. Прекалено много злобни клюки се носят по мой адрес. Не се преструвай, че не си ги чувал.

Адам спря под една старомодна улична лампа и изхвърли в контейнера за смет чашите от кафето.

Втренчи се в Джоузи и усети как в гърдите му се надига паника.

— Какво ще сториш, ако напуснеш града? — попита със свито сърце.

— Ще пътувам, ще видя градове и страни, за които само съм чела.

— Ами майка ти?

— Понякога ми се струва, че само чакам тя да ми прости за всичко, което й причиних; чакам да ми каже: „Вече си свободна. Живей си живота.“

— Не бива да чакаш разрешение, Джоузи. Отдавна е трябвало да го направиш. Виждам, че можеш. Животът е пред теб. Трудно ми е да обясня какво изпитвам, като си помисля за това. Усещането е като физическа болка. Иска ми се да взема мъничко от онова, което имаш, и да го погълна. Иска ми се отново да очаквам с нетърпение бъдещето.

— Наистина ли? — промълви тя. — Не ме ли лъжеш?

Луната бе изтъкала паяжина от светлина около косата й. Той пристъпи към нея.

— Не. — Наведе се бавно, взирайки се в лицето й, сякаш не беше сигурен в реакцията й.

— Адам? — прошепна Джоузи миг преди устните им да се докоснат.

Той леко се отдръпна.

— Не го прави, ако не е продиктувано от сърцето ти. Не го прави, защото аз го искам или от съжаление.

— Аз го желая, Джоузи.

— Добре тогава. — Тя въздъхна, сякаш се подготвяше за тежко изпитание.

Досмеша го. Побърза да извърне глава, докато се овладее.

— Не ме разсмивай — промърмори. — Не мога да те целуна, докато се усмихвам.

— Извинявай.

Адам я погледна в очите и бавно, много бавно притисна устни до нейните. Не бе подготвен за онова, което последва. Паниката и напрежението изведнъж го напуснаха и целият се изпълни с нея — откритата, емоционална и оптимистично настроена Джоузи. Хвана я за раменете, като че ли се страхуваше да не му се изплъзне, устните му сякаш й задаваха най-съдбовния въпрос. Разбра ли го тя? Да, ако се съдеше по реакцията й.

Зацелува я още по-страстно. Хвана ръцете й и ги обви около шията си, после пъхна длани под палтото й и я придърпа към себе си. Повдигна пуловера й. Джоузи неволно ахна, когато ледените му пръсти докоснаха гърба й под тясната блузка.

Той леко се отдръпна:

— Студено ли ти е?

— Не.

Без да откъсва очи от лицето й, Адам плъзна ръце около кръста й и усети как тя потръпва в очакване на ледената милувка.

Отново я зацелува, дори по-пламенно отпреди. Измъкна едната си ръка изпод пуловера й и притисна Джоузи до себе си, сякаш искаше да се слеят. Тя гърлено изстена, отдавайки се на ласките му, трепереща от желание и от боязън.