Седна зад волана и се обърна към Клоуи, която беше облегнала глава на страничното стъкло:

— Ще те закарам у вас, става ли?

Приятелката й кимна.

* * *

Клоуи притискаше чело до стъклото. Всяко мускулче я болеше, повдигаше й се. Казваше си, че ако не помръдва и стиска зъби, може би няма да повърне. Но едва изчака Джоузи да спре пред жилищната сграда, слезе от колата и се втурна нагоре по стълбището към апартамента си. Знаеше, че приятелката й ще я последва, затова остави вратата отворена и се спусна към банята. Коленичи пред тоалетната чиния и заповръща.

Десетина минути остана на студения под, облицован с плочки. Затворила беше очи, в съзнанието й пробягваха откъслечни епизоди от случилото се тази вечер. Отчаяние. Поведението й беше предизвикано от отчаяние. Животът й с Джейк беше безнадежден. Животът й без него — още по-безнадежден.

Дали някога щеше да намери покой?

Ненадейно усети, че не е сама. Беше оставила отворена вратата на банята, затова реши, че Джоузи е застанала зад нея. С усилие се изправи на крака и се обърна, но не видя никого.

Случайно погледна надолу и зърна на пода в коридора купчина книги. Най-отдолу беше старата й познайница „Научи се да прощаваш“. Въпреки че книгите никога не влизаха в банята, „Научи се да прощаваш“ се беше прехвърлила през прага и сякаш дърпаше към себе си другите томчета.

— Ще се намокрите — промърмори Клоуи и тръгна към умивалника. Пусна чешмата, наплиска си лицето, после си изплакна устата. Избърса се с хавлиената кърпа и върза косата си на опашка. Обърна се да излезе и видя, че книгите са влезли още по-навътре; по плочите около тях проблясваха капчици вода от умивалника.

Тя се наведе и ги взе — „Научи се да прощаваш“, „Стара любов, нов път“, „Как всяко момиче да задържи гаджето си“, „Мадам Бовари“ и „Подробен справочник за всеки притежател на къща“. Занесе ги в спалнята и ги сложи на нощното шкафче. Загледа се в тях — бяха синтез на живота й през последния месец, географска карта на преживелиците й. След няколко секунди не издържа и извърна поглед. Захвърли дрехите си, облече анцуг и се върна в дневната. Джоузи крачеше напред-назад, но спря, като я видя.

— Добре ли си? — попита я тихо.

Клоуи беше благодарна на съдбата, задето я беше срещнала с Джоузи и така й бе дарила вярна приятелка в най-трудния момент от живота й.

— Не съм сигурна — отвърна. — Вече не съм сигурна в абсолютно нищо. А ти как разбра къде живее Джулиан?

Джоузи се поколеба:

— Дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Той причини ли ти нещо лошо?

— Не. — Клоуи седна на канапето и прегърна една възглавница. — Но аз знаех какво иска. Знаех от самото начало. — Погледа Джоузи, която седна до нея, и продължи: — Мислех, че мога да го направя. Така или иначе с Джейк сме разделени, затова и купувам къща, в която ще живея сама. Само че не можах да го направя. Прекалено много обичам Джейк. Съжалявам, че той не ме обичаше достатъчно и ми изневери.

— Грешиш, Кло — обади се Джейк, който бе застанал на прага на дневната. Косата му беше разрошена, палтото му — закопчано накриво. Адам стоеше зад него. — Обичам те повече от живота си.

Тя погледна приятелката си.

Джоузи се изправи:

— Обадих се на Адам, докато ти беше в банята. Не се сърди, не знаех какво друго да направя. Обаче не му казах да дойде, кълна се.

Джейк влезе в дневната, Адам го последва и хвана ръката на Джоузи:

— Да тръгваме.

— Не! — Тя се опита да го отблъсне.

— Тръгвайте — намеси се Клоуи.

— Мога да остана.

— Не. — Повече не можеше да отлага този разговор. — Всичко ще е наред, повярвай. — Клоуи ги проследи с поглед. Очевидно приятелката й беше сърдита на Адам, задето се беше намесил.

Щом външната врата се хлопна, Джейк коленичи пред нея и промълви:

— Клоуи, погледни ме.

Тя го погледна в очите. Тези загадъчни светлозелени очи.

— Беше Ив Бийзли.

— Зная.

— Така ли? Кой ти каза? — изуми се той.

— Няма значение.

— Не знам как се случи. Не го исках, нито пък тя. Веднага съжалихме и оттогава не сме се виждали. Не се оправдавам с напрежението около делото. Знам, че вината е изцяло моя. И ако можех, щях да поправя стореното. Прости ми. — Опита се да я хване за ръцете, но тя ги пъхна под възглавницата от канапето. — Не мога без теб, Клоуи.

— Ами вашите? Баща ти те предупреди да не припарваш до мен, майка ти ми донесе прощален подарък. — Кимна към кошницата на масичката.

— Татко ме убеждаваше да стоя настрани от теб, докато решиш да ми простиш. Каза, че не бива да те притискам. А майка ми е донесла кошницата, защото иска да присъства в живота ти, дори с теб да се разделим. По своите си идиотски начини двамата показват, че те обичат. — Той поклати глава. — Шантаво семейство сме ние. Но ти осмисляш живота ни. Да, без теб животът ми е празен и пуст.

Чу се шум като от пляскане на криле и книгата, която стоеше на страничната облегалка на дивана, падна на пода пред тях. Беше „Научи се да прощаваш“. Клоуи се загледа в нея и стисна устни, за да не заплаче.

Хартия, конци и лепило.

Поотделно бяха предмети, очакващи да бъдат използвани. Заедно представляваха едно цяло — значимо и солидно.

Също като връзката между мъжа и жената.

— Да започнем отново, Кло — прошепна Джейк и тя извърна поглед към него. — Позволи ми да ти се обадя и да те поканя на среща. Ще почукам на вратата на къщата ти, ще ти поднеса цветя. Ще те целуна чак на третата среща, въпреки че всяка секунда ще копнея за това. А когато най-после ми позволиш да остана при теб, цяла нощ ще ти нашепвам обещания, които няма да наруша. Ще ти обещая, че никога, ама никога няма да ти причиня страдание. Ще ти кажа, че по-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Първия път не им остана време за обичайното ухажване. Възможно ли беше наистина да започнат отново и да наваксат пропуснатото?

— Никога вече не ми го причинявай, Джейк. — Тя искаше тонът й да е заповеднически, но гласът й затрепери.

— Няма.

Клоуи вирна брадичка:

— Имам книги.

— Зная.

— Много книги. И отсега нататък ще бъдат около мен. Налага се да се примириш.

— Никога не съм бил против книгите ти, Кло. Приемам ги като част от теб. — Той бавно се приведе към нея. С всеки сантиметър все повече жадуваше за нея, както гладният жадува за храна и умореният — за легло. Отмести възглавницата и прегърна Клоуи. Тя машинално отпусна глава на рамото му, зацелува го по шията. Винаги щеше да е отчаяно влюбена в него, същевременно нещо се беше променило. Не се чувстваше объркана, не изпитваше паника. Усещаше, че сега е здраво стъпила на земята и вече няма да се изгуби.

Извърна глава, за да погледне още веднъж „Научи се да прощаваш“.

Книгата обаче я нямаше.

* * *

Докато с Адам слизаха по стълбището, Джоузи няколко пъти се обърна, сякаш се изкушаваше да се върне.

— Всичко ще е наред — успокой я той. — Явно осъзнаваш, че двамата трябва да си поговорят откровено, иначе нямаше да ми се обадиш.

— Повиках те, защото ми се стори, че тя е много зле. Не съм те молила да доведеш Джейк.

— Не беше необходимо да ме молиш. Беше очевидно какво трябва да се направи.

Джоузи пусна ръката му и отвори външната врата, продължавайки да мърмори:

— Предупредих те! Предупредих те от самото начало, че не бива да се намесваме във взаимоотношенията им.

— Така беше — спокойно отвърна Адам и я последва на улицата, където беше оставил джипа си. — И доколкото си спомням, аз не се съгласих. Тази вечер с теб извършихме едно добро дело. Ако не бяхме ние, двамата влюбени глупаци нямаше да се сдобрят.

— Откъде знаеш, че не сме сгрешили? Нямаш представа какво преживя тя тази вечер.

— Ами разкажи ми.

Джоузи осъзна, че в гнева си се е изпуснала, и промърмори:

— Имаше си неприятности.

— С други думи, не искаш да ми кажеш.

Тя обгърна с ръце раменете си, опитвайки да се стопли.

— Нямам право да разкрия тайната й.

Адам се намръщи:

— Къде ти е палтото?

— Вкъщи. Излязох набързо.

Той свали жълтото си яке и й го подаде:

— Облечи го, че ще премръзнеш. И не се тревожи за тях. Всичко ще е наред, повярвай ми. Искаш ли да отидем някъде? Да хапнем нещо? — Адам се взираше в нея, беше сложил ръце на раменете й. Тя машинално понечи да изчисти трохичките, полепнали по устните й, въпреки че от часове не беше хапвала нито залък. Трудно бе да отвикне от старите навици. — Сетих се — каня те на гости у дома. С Джейк си бяхме поръчали пица, но ти се обади и я зарязахме. Предполагам, че още не е изстинала.

Сърцето й запърха, тя потрепери. През изминалата седмица ласките им бяха станали по-интимни. Само че никога не им оставаше достатъчно време. Срещаха се на верандата или сядаха в джипа на Адам, но само късно вечер, когато тя успяваше за малко да се прокрадне навън. Никой не биваше да я види. Никой не биваше да знае. Това беше тайна като почти всичко друго в живота й. Много по-лесно беше да се крие от майка си, вместо да й каже истината. Сега Адам намекваше, че иска да му стане любовница, което означаваше всички да разберат за връзката им. Въпреки че го желаеше с цялото си сърце, въпреки че го обичаше повече от себе си, тя се поколеба.

— Не знам… — промълви.

Той отпусна ръце:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Но ще го използваш като извинение да не дойдеш с мен у дома.

Джоузи обърна глава и се загледа в тухлената жилищна сграда, украсена с малки бели коледни лампички.

— Не е честно — измънка.

— Истината е, че се страхуваш.

— Ти също.

— Но все пак те поканих.

Тя затвори очи:

— Какво очакваш да отговоря, Адам?

— Само едно да.

— И какво ще се промени? Нищо. Ще продължим да живеем постарому. Ако тази нощ остана при теб, утре целият град ще знае.

Той озадачено я изгледа:

— Какво от това?

— Май наистина не разбираш. Още се крия, още излизам тайно, защото се страхувам от упреците на мама. Още се притеснявам какво ще кажат хората по мой адрес.

— Тогава да заминем някъде — тихо каза Адам.

За миг Джоузи си глътна езика, после възкликна:

— Шегуваш се!

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Запознах се с майка ти и разбирам защо постъпваш така. Само че не е честно да те принуждава да се криеш, не е честно и спрямо мен. И двамата искаме да се махнем от тук. Да заминем.

— Би избягал от Балд Слоуп, така ли? — скептично попита тя.

— Да. — Адам дълбоко си пое дъх. — Обаче само с теб.

Джоузи направи нещо, за което след секунди съжали.

Наистина избяга.

Но от Адам.

* * *

Хелена я посрещна на вратата.

— Олдси, лошо нещо тръгна си тая вечер! — възкликна развълнувано. — Тръгна, кога ти тръгна! Обаче пак тук!

„Слава богу, че Дела Лий се е върнала“ — помисли си Джоузи и уморено промърмори:

— Знам. Скоро ще си отиде завинаги, обещавам. Лека нощ.

— Чакай! Олдгрет вика те. — Прислужницата направи кисела физиономия и посочи към дневната. — Тя тебе чака.

„Да му се не види!“ Джоузи стисна клепачи. Тревожеше се, че ще я хванат, и страховете й се бяха оправдали. Както се случваше през целия й живот.

— Олдси?

Тя отвори очи и се насили да се усмихне:

— Всичко е наред. Благодаря, Хелена. — После неохотно затътри крака към дневната. Чувстваше се като човек, който върви към електрическия стол.

Маргарет беше по нощница и седеше на любимото си кресло. Вдигна глава и остави настрани любимото си списание.