Всичко около нея първо бе принадлежало на Джейк. Апартаментът — стилно жилище в реновирана сграда в центъра на града, където в далечното минало се е помещавала противопожарната команда — му беше подарен от родителите му по случай завършването на правния факултет. Клоуи държеше в склад под наем мебелите, взети от фермерската къща, и десетките кашони с книги, които ненадейно се бяха появявали през изминалите години. Така и не попита може ли да пренесе в апартамента някои свои вещи. И досега не знаеше защо не го стори. Може би усещаше, че няма да се впишат в обстановката. А тя искаше да се впише в живота на Джейк, желаеше го толкова силно, че накрая се обезличи.

Адам пристъпи до нея и я хвана за раменете. Приведе се леко, за да я погледне в очите:

— Не губиш никого, най-малко мен. Джейк е имал забежка — само веднъж, и то преди три месеца. Постъпил е тъпо. Хората правят глупости… Не, не се отнася за теб. Не е било тъпо да го изгониш. Мисълта ми е, че…

Тя отново му се усмихна:

— Адам?

— Да?

— Не си убедителен.

Той явно изпита облекчение, че го е освободила от неприятното задължение да защитава приятеля си.

— Знам — промърмори и пусна раменете й. — Е, аз ще си вървя. — Върна се до леглото и затвори куфарите, после забеляза книгата на нощното шкафче и я взе. — Ти ли я четеш?

Клоуи погледна заглавието, очаквайки да е проклетата книга, която я преследваше през целия ден.

Само че не беше.

Тази се наричаше „Стара любов, нов път“.

— Браво, Кло. — Той държеше книгата в дланта си като на кантар, сякаш думите имаха тегло. — Хубаво е да четеш такива книги.

Тя съвсем се обърка. Надникна в дневната и видя „Научи се да прощаваш“ върху възглавниците на канапето.

Проклетницата беше повикала подкрепление.

— Тръгвам си. — Адам остави книгата и грабна куфарите, Клоуи го изпрати до външната врата. — Да предам ли нещо на Джейк? — попита той.

Тя му отвори вратата и подхвърли:

— Например, че изглеждам много щастлива?

— Кло…

— Не желая да му казваш каквото и да било. Лека нощ, Адам.

Тя заключи и се обърна. „Стара любов, нов път“ се беше настанила на дивана до „Научи се да прощанаш“, сякаш я чакаха, за да й четат конско. Върхът! Преследваха я наръчници за самопомощ!

Гневно изтича в банята, за да вземе душ. Книгите никога не се появяваха там. Като котките и те мразеха да се мокрят. Клоуи стоя под душа, докато водата стана ледена. Тъкмо реши, че е отмила от съзнанието си всички мисли за Джейк или поне достатъчно, за да заспи, отвори вратата на банята и видя книгите — стояха една върху друга на пода пред нея.

— Ако ви видя още веднъж тази вечер, ще ви пусна в тоалетната! — закана се тя, прекрачи ги и се приближи до нощното си шкафче да навие будилника.

След миг се обърна, но те бяха изчезнали.

Четвърта глава

Захарни целувки

На другия ден, докато чакаше клиенти, Клоуи запълваше времето си с четене на списания. Отчаяно се нуждаеше от някакво развлечение — каквото и да било, стига да й помогне да забрави колко тих бе апартаментът през нощта, колко самотна и излишна се чувстваше самата тя. За жалост „Научи се да прощаваш“ я беше последвала на работното й място, перчеше се на щанда и от време на време я побутваше, за да й напомни за себе си. За щастие поне „Стара любов, нов път“ беше решила да остане вкъщи, въпреки че сутринта изпадна от кутията с мюсли и те се разхвърчаха навсякъде. Клоуи за пореден път блъсна от щанда „Научи се да прощаваш“ и в същия момент видя как някой прекоси фоайето и тръгна към закусвалнята.

— Пак сте вие! — възкликна; необяснимо защо се зарадва на повторната среща с тази жена.

Джоузи Чирини се обърна да види на кого говори Клоуи. Не видя никого и озадачено попита:

— Аз ли?

— Да, вие — засмя се Клоуи. — Още един печен сандвич за вкъщи ли?

Джоузи се приближи до щанда:

— Запомнили сте.

— Помня какво поръчва всеки клиент. Наследих тази способност от прадядо си. — Тя се обърна, сложи си ръкавици за еднократна употреба и се захвана да приготвя сандвича. — Наследих закусвалнята от него. Пък и много рядко клиентите искат печен сандвич с домати и сирене. Само една жена редовно го поръчваше, обаче отдавна не съм я виждала. — Чу как Джоузи възкликна „Така ли?“, сякаш това я беше заинтригувало. Сви рамене и добави: — Красива жена, малко попрезряла, малко грубовата. Русокоса, силно гримирана. Всеки път идваше от съдебната зала. Всеки път бе обвинена в нарушаване на обществения ред, само веднъж — в проституиране. — Клоуи млъкна и се обърна към клиентката. — Не злословя по неин адрес. Самата тя ми каза. Каза и на Ханк. — Посочи охранителя до бариерата пред главния вход. — Не се срамуваше. Смяташе го за съвсем естествено. Така живеят някои хора.

Щом хлябът стана златист и трите вида сирене се разтопиха и зацвърчаха върху грила, Клоуи отлепи с дървена лопатка сандвича и го уви в специална хартия. Джоузи й подаде точната сума.

Днес носеше дълго сиво палто, закопчано догоре, изпод яката му надничаше червен пуловер. Беше много красива, въпреки че хубостта й не се набиваше на очи. Гладката й бяла кожа контрастираше с тъмните й очи и коса, както черният мрамор контрастира със снега. Ефектът беше много драматичен, човек би си помислил, че при допир тя е студена като камък. Обаче от нея лъхаше приятен аромат на бонбони. „Не точно на бонбони — каза си Клоуи. — Тя ухае на Коледа.“ Сложи на тезгяха плика със сандвича и отбеляза:

— Адам имаше право. Наистина ухаете на мента.

— Адам е казал, че ухая на мента? — Гласът на Джоузи леко затрепери.

— Ами да. Снощи се видяхме и поговорихме.

— Това комплимент ли е или обида?

— Според мен е комплимент. — Клоуи едва сдържа усмивката си, като видя как жената се изчерви от смущение. Беше трогателно. Помежду им с Джейк нямаше онзи трепет, онзи тревожен въпрос: „Дали той ме харесва?“ От първия миг страстта им беше като снаряд. Така и не им остана време за „традиционно“ ухажване.

Взе парите, оставени от Джоузи, и маркира поръчката; в този момент вратите на асансьора в дъното на просторната ротонда се отвориха, във фоайето се изсипаха костюмирани мъже. Съдебното заседание беше приключило.

Клоуи вдигна поглед и веднага видя Джейк, сякаш се бе появил, привлечен от мислите й.

Не беше забелязал, че вратовръзката му е развързана. Преди миг някой му беше казал, че от куфарчето му се подават някакви документи. Явно се чувстваше неловко. И той като нея не знаеше как да се държи, което, колкото и да е странно, й подейства успокояващо.

Джейк тръгна към малката закусвалня. Косата му беше тъмна, но в сравнение с косата на Джоузи цветът й беше като на шоколадов кейк. Дори от разстояние Клоуи виждаше необикновените му зелени очи. Беше толкова страстен и емоционален. Дали и другата жена бе усетила стихийността му? Дали се беше взирал в съперницата й, както сега се взираше в нея? Дали онази е била неспособна да му устои? Внезапно й се прииска да изтича при него. Да зареже Джоузи, закусвалнята и всичко друго и да се хвърли в прегръдките на Джейк. Щяха да се целунат, водата в кафемашината щеше да заври и нещата отново щяха да са постарому. Животът й пак щеше да се превърне в поредица от ограничения, но какво от това? Не беше ли за предпочитане, отколкото да го изгуби напълно и завинаги?

Обаче се спря. Не биваше така. Не прощаваш само защото нямаш избор. Нямаше да е прошка, а акт на отчаяние. От първия миг отчаяно се влюби в Джейк. От първия миг.

Пък и как да му прости, след като отказваше дори да издаде с коя е спал?

— Извинете — промърмори на Джоузи и понечи да се шмугне в задната стаичка.

— Зле ли ви е?

Клоуи отново погледна към вратата. Джейк се приближаваше.

— Нищо ми няма, но искам да избегна срещата с един човек.

Джоузи се извърна:

— С Джейк Ярдли?

— Познавате ли го?

— Бегло. — Младата Чирини се обърна към щанда.

Клоуи не беше изненадана. През лятото Джейк почти всяка вечер присъстваше в местните телевизионни новини, защото бе прокурор по делото на Уейд Бийзли, обвинен в убийството на икономката си. В провинциалните градчета подобни сензационни дела напомнят увивно растение, чиито пипалца постепенно обхващат всички местни жители. Хората още спираха Джейк на улицата, интересуваха се какво е останало скрито от широката публика и дали Уейд Бийзли ще остане зад решетките до края на живота си.

— Той ми изневери — изтърси тя и осъзна, че за пръв път го изрича на глас.

— А! — промърмори Джоузи.

Клоуи изтича в складовото помещение. След като се отказа от следването заради заболяването на старците, които я бяха отгледали, тя продаде фермата, за да ги настани в клиника. Нямаше къде да живее, затова тайно се нанесе в задната стаичка и спа там в продължение на шест месеца. Всичките й пари отиваха за таксата в клиниката. Само Ханк я разкри, но не я издаде. Двамата старци починаха през няколко месеца. Седмици преди смъртта на прабаба си Клоуи се запозна с Джейк и се вкопчи за него. Беше изгубила почти всичко, а той й предлагаше толкова много. Чу го да я вика да излезе. После Джоузи подхвърли:

— Съмнявам се, че ще иска.

— Клоуи, ако не излезеш, ще дойда при теб! — провикна се той, без да обръща внимание на Джоузи.

Всеки миг щеше да се озове до нея. Тя се насили да запази самообладание. Джейк можеше да я накара да забрави, че постъпва отчаяно. Можеше да я накара да забрави всичко. И малкото помещение щеше да е тясно за онова, което се случваше при близостта им.

Температурата щеше да се повиши. Ледът щеше да се стопи, яйцата — да се изпържат в опаковките си. След като се случи няколко пъти, тя го помоли да не я доближава, когато е на работа, защото съсипваха продуктите.

Изминаха няколко секунди.

— Влизам! — провикна се той.

— Не! — отсече Джоузи. — Нямате работа там.

— Вие пък коя сте — попита той с „прокурорския“ си глас и сърцето на Клоуи се сви — младата Чирини не можеше да се мери с Джейк, когато влезеше в ролята на адвокат.

Само че за нейна изненада младата жена раздразнено изрече:

— Аз съм Джоузи Чирини, Джейк. Като бях шестгодишна, на коледното празненство на баба ти изядох и твоето парче торта, а ти се разциври.

— Джоузи! — възкликна той, сякаш едва сега паметта му се беше задействала. — Къде е майка ти? Какво търсиш тук?

— Помагам на една приятелка.

— Познавам всички приятелки на Кло.

— Може би само си въобразяваш. — Настъпи тишина, след няколко секунди Джоузи извика: — Той си отиде.

Клоуи излезе от склада. Чувстваше се като кръгла глупачка, упрекваше се, че е постъпила детински, а не като зряла жена.

— Благодаря — измънка.

— Дано не сгафих… — Джоузи махна към Джейк, който вече прекосяваше фоайето на път към изхода на съдебната палата. Ръкавът й се вдигна, тя погледна часовника си и възкликна: — Божичко! Закъснявам!

— Ще ви изпратя. — Клоуи й подаде сандвича и тръгна с нея. Излязоха от сградата, лъхна ги студен въздух. Паркът пред Съдебната палата гъмжеше от хора, занимаващи се с последните приготовления за фестивала, който започваше тази вечер. При издигането на големите палатки се получаваше въздушен вихър, под чийто напор сухите листа се разпръскваха по тревата. От небето надвисваха светлосиви искрящи облаци. — Чакайте! — извика тя. Позадъхваше се, защото Джоузи почти тичаше. — Ще бъдете ли на откриването на фестивала довечера?

Джоузи намръщено се загледа в парка и отсече:

— Не! А вие?

— Винаги ходя. Тоест винаги ходех с Джейк. Ще отида, ако ми правите компания.

Погледите им се срещнаха. Бяха почти еднакви на ръст, очите и на двете бяха тъмнокафяви.

— Сигурно имате приятели, които да ви придружат.

— Всички ще ме разпитват за Джейк. Нещо ми подсказва, че вие няма да повдигнете въпроса.