Но целувката, която й даде, я накара да забрави как да се кара, как да говори, как да диша. А може би я накара да забрави защо изобщо е нужно да прави друго, освен да му отвърне с целувка.

Когато той вдигна глава, тя лежеше в скута му със затворени очи, с усмивка на лицето. Но искаше да му покаже, че не се е разтопила от целувката му. Или най-малкото… не само от целувката му.

— Ще се омъжа за теб заради Мия — информира го тя.

— Заради кого?

Тя отвори очи.

— Кухнята на Джордан. Мия. Специалистката по сосовете.

Той продължаваше да изглежда объркан.

Макар да беше готова да се обзаложи, че си спомня. Помнеше всеки свой служител.

— Ако не беше извършил поне едно благородно дело в живота си, щях да знам, че си безнадежден случай, но ти помогна на онази жена.

— Помогнал съм й?

— Назначи я, когато тя отчаяно се нуждаеше от работа.

Той спря да се преструва, че не знае за какво става дума и със спокоен глас изтъкна една прагматична причина:

— Трябваше ми някой местен в кухнята. Дадох й мястото, защото отговаряше на изискванията.

— Даде й мястото и хубава заплата. Това е повече, отколкото някой друг в този град би поискал да направи.

— Работи добре, иначе досега да съм я изхвърлил през вратата, независимо дали е разведена или не, дали има семейство или не. — Блясъкът в шоколадовите му очи беше студен, сякаш тя го обвиняваше в семейственост.

— Даде й шанс, а после още един. Повечето работодатели биха я уволнили, когато имаше проблеми със сина си, а ти й помогна. — Медоу го погали по бузата. — Тя те боготвори.

— Мили боже. — Устата му, неговата прекрасна уста се изви надолу в израз на отчаяние. — Ще ми дойде в повече. Мога да се справя само с една жена, която ме боготвори.

— И коя ли ще е тя? — Медоу невинно му намигна.

Той я целуна отново.

— О, да. Спомням си. — Тя седна и отметна косата от очите си.

— Така че ще се оженим веднага. — Той не беше човек, който почива на лаврите си. — В Майорка. На плажа, където за първи път си дадохме клетви, под бриза, който разхлаждаше горещите ни лица и…

Тя го прекъсна, преди да я е изкушил.

— Добър опит. Но ще се оженим във Вашингтон, в къщата на родителите ми. На баба ми щеше да й хареса. — Тя погледна към портрета на Изабел и видя в ъгълчето на платното, че боята се рони. Наведе се да погледне по-отблизо и се намръщи. — Баба сигурно не е знаела какво прави. Това не е подходящият вид боя. Погледни. — Тя докосна люспата и един петсантиметров участък от боята се превърна в прах.

Медоу сдържа дъх невярващо.

— О, не! — Боята около него започна да се бели, разпадайки се. Платното отдолу заблестя в златиста светлина.

Тя го гледаше, завладяна от една абсурдна мисъл. Вълнението стегна гърлото й. Възможно ли беше…? Наистина ли баба й е била толкова изобретателна? Почука с пръст оголеното място. Падна още боя.

— Какво правиш? — Той я хвана за китката. — Внимавай. Това е картината, която търсеше!

— Мисля, че си прав. Мисля, че е точно така. — От този ъгъл, от другия, от челото на баба й, отвсякъде боята се лющеше. Медоу се наведе по-близо, носът й почти докосна платното. — Отдолу има друга картина с маслени бои!

— Друга картина? Защо й е било да рисува върху маслена картина друга, с акварел? В това няма смисъл.

— Има, ако се е опитвала да скрие нещо много ценно… на съвсем видно място. — Медоу внимателно освободи китката си от хватката му. Докато изстъргваше люспите, пред очите им постепенно се разкриваше обикновена семейна сцена — майка-холандка, която държи дете, бащата чете на синовете си, в огнището гори огън и от чайника се вдига пара.

— Ами… автопортретът на Изабел? — Той звучеше ужасено.

— Рисувала е и други автопортрети, и те уверявам, че са по-добри. Не е губила време за този. Не е бил предназначен да остане. — Медоу вдигна ръката си. — Дай ми кърпичката си.

Той я извади от джоба си и й я подаде.

Тя изтърка с нея картината и накрая целият под се покри с разноцветни люспи боя.

Сцената се разкри в целия си блясък. Мазките изглеждаха толкова свежи и възхитителни, като в деня, в който са били нанесени от ръката на майстор.

— Рембранд — прошепна тя благоговейно.

— Рембранд? Не е възможно… — Той млъкна. Впери поглед. Също като нея преди малко се наведе близко, почти залепи нос в картината.

Тя се усмихна, докато гледаше изумлението по лицето му.

— Това наистина е Рембранд!

— Изгубената картина на Рембранд. От години се носят слухове за нея. Баба ми я намерила закачена тук, в една от спалните за гости в Уолдемър Хауз. Опитала се да каже на Брадли, но той й се присмял. Тогава се опитала да убеди Бьорн, но и той не й хванал вяра. По онова време тя вече започвала да става известна в света на изкуството, но все пак били петдесетте години на миналия век. Никой не повярвал, че една жена може да намери изгубения Рембранд.

— Със сигурност е можела да убеди някого!

— По времето, когато е намерила картината, била в последните месеци на бременността.

— Жените не се самоизтъкват, когато очакват дете. — Той разбираше.

Беше сигурна, че ще разбере, все пак беше син на Юга.

— След раждането на майка ми Изабел се чувствала още по-нещастна. Свекърва й я карала да си стои вкъщи. Брадли не й давал повече да рисува. Те наели някаква ужасна бавачка, която почти не й позволявала да се доближи до бебето. — Внезапно разтревожена, Медоу избърса длани в джинсите си.

— На майка ми няма и да й хрумне да се меси в отглеждането на нашето бебе. Ще се радваме, ако благоволи да му заговори, преди да е навършило осемнайсет. — Той прегърна Медоу. — А аз ще ти позволявам да го държиш, когато аз не го правя.

Медоу се засмя и се отпусна. Облегна глава върху него и отново загледа картината. Беше красива. Беше чудо. За пръв път след обаждането на майка си тя повярва, че е възможно да бъде излекувана, че костният мозък на Брадли Бенджамин ще се окаже съвместим, че Шарън Зарвас отново ще е здрава и пълна с живот.

Връщайки се към историята, тя каза:

— Баба ми е знаела, че ще напусне Брадли. Гордостта не й е позволила да вземе нищо от него, но същевременно не е искала картината да бъде захвърлена някъде. Гледала е на нея като на наследство за дъщеря си. Когато пораснах достатъчно, тя ми разказа за нея. Бях развълнувана. Исках да отида и да я взема веднага. Но когато казах на майка ми, тя ми забрани. Не искаше да има нищо общо с баща си, освен това смяташе, че вземането на картината от къщата му би било равносилно на кражба.

— Ааа… Ето защо значи не си казала на майка си къде отиваш.

— Точно така.

— Питам се обаче как ли ще премине срещата й с Брадли Бенджамин.

Отговорът беше лесен.

— Провидението ме доведе тук в този момент, за да го намеря и да го изпратя при нея.

— Случайно съвпадение. Всъщност, провидението те е довело тук сега, за да бъдеш моя. — Той я целуна по косата и когато тя вдигна очи към него, устните му опариха нейните. — Колко, мислиш, ще струва картината?

— Най-малко двайсет и пет милиона — произнесе непознат женски глас.

Те вдигнаха очи нагоре, объркани.

Зад един висок шкаф, близо до вратата, стоеше Джудит.

— Джудит! — Медоу понечи да се изправи. — Притеснявах се за теб. Не съм те чувала от… — Неотдавнашен спомен, потиснат, но сега изплувал отново, се раздвижи в съзнанието й и я накара да изстине от ужас.

Девлин сложи ръка на бедрото й.

— Медоу. Коя е тази жена?

Тя не го погледна. Не откъсваше очи от Джудит.

— Тази жена беше стара семейна приятелка. Жената, която трябваше да е при майка ми. — Тя закова очи в тези на Джудит. — Това е жената, която ме блъсна по стълбите.

Тридесет и девет

Когато Девлин погледна непозната на прага, видя в нея заплаха, която трябва да бъде премахната. Видя също ширналия се под тях под, безпорядъка от разхвърляни старинни сандъци, изкорубени шкафове и безброй счупени съдове, вази — свидетелства от отдавна отминали дни — както и студените, неподвижни, преценяващи очи на Джудит.

Не се изненада изобщо, когато тя извади пистолет изпод черното си сако.

Погледът му обходи за миг голямото помещение и се спря върху близката ракла; само че тя не представляваше надеждно укритие.

С подигравателен тон, имитиращ огорчението на Медоу, Джудит каза:

— Освен това съм жената, която иска да й донесеш картината. — Тя насочи черното око на пистолета към Медоу. — Веднага!

Девлин си спомни лицето на Джудит. Беше я виждал преди. Но къде?

— Майка ми сама ли е била през цялото време, докато ме нямаше?

Както винаги, Медоу го изненада. Тази жена със студени, немигащи очи на змия държеше оръжие срещу тях, а Медоу я разпитваше за майка си.

Джудит сви рамене раздразнено.

Девлин се учуди на реакцията й. Тя изпитваше вина.

— Баща ти беше с нея. — Дрезгавият й нюйоркски акцент му припомни.

— Работите като охрана тук — каза той. Беше виждал неясното й лице на малкия екран на уоки-токито си. Огледа я. Беше ниска и яка, облечена в униформа, каквато всички жени от охраната носеха — тъмна права пола, обикновена бяла блуза, тъмно сако и обувки с ниски токчета. Щеше да прилича на домакиня от петдесетте, ако домакините от онова време носеха Глок 26, направен от свръхлек пластмасов полимер с метален пълнител, зареден с шестнайсет патрона.

Тя искаше тази картина и щеше да убие него и Медоу, и да избяга, без дори да се обърне назад.

Погледът й се спря върху него.

— Имах най-добрите препоръки — от господин Хопкинс.

— Току-що го взеха в болницата със сърдечна криза. — А Девлин беше обвинил Четири напълно несправедливо.

— Е, в такъв случай за мен остават и признанието, и картината. — Джудит се усмихна като изопачен вариант на Мона Лиза.

Той отново огледа мебелите. Прозорците на капандурите. Нощната масичка със счупен мраморен плот. Високия старинен гардероб, който се беше килнал на единия си счупен крак. Гардеробът имаше потенциал да се използва като оръжие.

— Тихо, Девлин! — каза Медоу. Тя се обърна отново към Джудит. — Баща ми може да обработва глина, да надува стъкло, но не може да пълни чекова книжка, и ти го знаеш много добре! — Тя отметна с гневен жест косата от челото си. — Как можа да ги оставиш сами?

— Когато излезеше с картината, трябваше да съм тук, за да я измъкна от ръцете ти. — Гласът на Джудит беше тих, лишен от емоции. Зениците й се разшириха и погълнаха цвета от очите й, придавайки им змийско изражение.

— Искала си да откраднеш картината от мен? Картината, която би спасила живота на майка ми? Но защо? Защо? — Медоу почти заекваше. — Ти имаш пари. Защо?

— Това е Рембранд, все пак! — изсъска Джудит. — Знаеш ли колко е престижно човек да открие изгубена картина на Рембранд? За бога, може и да нямам дарбата да правя грънци и стъкларии като баща ти, или да рисувам като майка ти и баба ти, но ще остана в историята като жената, която е открила шедьовър на Рембранд. — Тя погледна картината и очите й блеснаха алчно. — Господин Фицуилям, донесете ми картината — оръжието се фокусира върху Медоу — иначе ще я застрелям.

Тя явно го беше наблюдавала или беше чула слуховете, а може би и двете — защото знаеше точно как да го принуди.

И той щеше да й даде Рембранд. Картината не означаваше нищо за него, като се изключи фактът, че беше негова, а той не се разделяше с притежанията си току-така — но знаеше много добре, че дадеше ли й веднъж платното, тя можеше да избяга само ако го убие — него, Медоу и детето му. Това той нямаше да позволи.