Така! Сега вече няма начин да не разберат!

— Дааа… — проточва татко. — Разбирам разочарованието ти.

— Ето, точно това исках! — отсичам колкото ми е възможно по-убедително. — Да разбера какво мисли и Джош. Да си поговорим, да обсъдим ситуацията. Да общуваме като две цивилизовани човешки същества!

„И отново да се съберем — допълва нещо в мен, безкомпромисно към истината. — Защото аз си знам, че Джош все още ме обича, макар че никой друг не мисли така!“

Ала няма никакъв смисъл да го обяснявам на родителите си. И без това няма да ме разберат. И как биха могли?! Те нямат никаква представа каква възхитителна двойка бяхме с Джош, как перфектно си пасвахме! И изобщо не схващат, че той безсъмнено взе едно прибързано, паникьосано, типично момчешко решение, базиращо се на несъществуваща причина, и че ако аз можех да поговоря с него, със сигурност ще оправя всичко и ние отново ще бъдем заедно!

Понякога се чувствам на светлинни години далече от родителите си. Точно както се е чувствал Айнщайн, когато приятелите му са настоявали: „Вселената е права, Алберт, повярвай ни!“, а той дълбоко в себе си е знаел, че тя е изкривена и си е казвал: „Знам, че е крива! Ще ви покажа аз някой ден!“.

Мама и татко отново си правят някакви тайнствени знаци. Като че ли е крайно време да ги избавя от притесненията им. Затова побързвам да изрека:

— Както и да е. Важното е, че няма смисъл да се притеснявате за мен! Защото отдавна продължих напред! Така де, може би не напълно — поправям се, забелязала съмнението в погледите им, — но все пак приех, че Джош не желае да разговаря с мен! Дадох си сметка, че така е трябвало да стане. Научих много за себе си и… сега съм добре. Наистина!

Лепвам на лицето си сладка усмивка. Чувствам се така, сякаш напявам главната мантра в някой откачен култ. Би трябвало да съм облечена в роба и да удрям дайре.

Чуйте, чуйте!… Аз продължих напред… Чуйте, чуйте!… Аз се чувствам добре!…

Татко и мама отново си разменят погледи. Нямам престава дали ми вярват или не, но важното е, че най-сетне успях да измъкна всички ни от този крайно труден разговор.

— Това се казва дух! — обажда се най-сетне татко с видимо облекчение. — Браво на теб, Лара! Знаех си, че ще успееш! И сега си имаш бизнеса с Натали, върху който да се фокусираш и който очевидно върви изключително добре.

Усмивката ми става още по-маниакално култова, когато възкликвам:

— Абсолютно!

Чуйте, чуйте!… Бизнесът ми върви добре!… Чуйте, чуйте! Изобщо не съм пред фалит!…

— Толкова се радвам, че най-сетне си успяла да узрееш за това решение! — намесва се и мама и целува връхчето на главата ми. — А сега мисля, че е крайно време да тръгваме! Хайде, скокни в някакви черни обувки и да потегляме!

С нещастна въздишка се изправям на крака и се завличам обратно в спалнята си. Навън е прекрасен слънчев ден. А аз трябва да го прекарам на едно отвратително семейно събиране, включващо мъртва особа на сто и пет години. Да, понякога животът наистина не е справедлив!

* * *

Докато колата ни маневрира в рахитичния паркинг на погребалния център в Потърс Бар, пред страничната врата забелязвам малка тълпа. След това зървам проблясък на телевизионна камера и пухкав микрофон, който се носи над главите на хората.

— Но какво става тук, за бога? — възкликвам и надниквам през прозореца. — Нещо с чичо Бил ли?

— Вероятно — кимва татко.

— Като че ли чух, че са започнали да снимат документален филм за него — вметва и мама. — Труди го спомена веднъж. Заради книгата му.

Така става, когато някой от роднините ти се окаже знаменитост. Свикваш с присъствието на телевизионни камери. Както и с факта, че когато се представяш, хората автоматично питат: „Лингтън ли? Да не би да сте роднина на онзи от «Кафе Лингтън»?“, а после ги гледаш как остават с отворена уста, когато им отговориш простичко: „Да“.

Моят чичо Бил е същият онзи Бил Лингтън, който е основал „Кафе Лингтън“ от нищото, когато е бил само на двайсет и шест, и го е превърнал в световна верига кафенета. Физиономията му се мъдри на всяка чашка за кафе, което го превръща в по-популярен дори от „Бийтълс“. Човек не може да не го познае, когато го види. А точно сега е още по-известен от всякога, защото автобиографията му, наречена „Две малки монети“, излезе едва миналия месец, а вече е бестселър. Говори се, че главната роля във филма по тази книга щяла да се играе от Пиърс Броснан.

Аз, разбира се, вече изгълтах книгата от корица до корица. Всичко се върти около това как той бил останал само с някакви си двайсет пенса и си купил кафе, а то имал толкова гаден вкус, че му дало идеята да си отвори собствени кафенета. И така, започнал с първото, а после то се превърнало във верига, а сега си има буквално световна империя. Прякорът му е „Алхимикът“, а според една статия от миналата година целият свят на бизнеса се надпреварва да узнае тайната на неговия успех.

Точно затова той започна да води и едни семинари, наречени „Две малки монети“. Преди няколко месеца аз съвсем тайничко се отбих на един такъв. Просто в случай, че може да ми даде някои насоки за това как да ръководя един съвсем нов бизнес. В залата имаше най-малко двеста души, всички до един поглъщащи всяка дума на чичо ми, а накрая трябваше задружно да вдигнем в ръка две монети и да кажем: „Това е моето начало!“. Беше адски мелодраматично и смущаващо, обаче не знам защо всички около мен изглеждаха много вдъхновени. Лично моето мнение е, че макар да слушах изключително внимателно, така и не разбрах как се прави бизнес.

Така де, нали е бил на двайсет и шест, когато е натрупал първия си милион! Само на двайсет и шест! Започнал си той един бизнес и моментално взел, че успял! Докато аз започнах своя бизнес преди шест месеца и моментално взех, че се провалих!

— Може и вие с Натали някой ден да напишете книга за вашия бизнес — обажда се мама, като че ли разчела мислите ми.

— О, да! Глобалното господство ви дебне зад всеки ъгъл! — добавя весело татко.

— Хей, я вижте — катеричка! — побързвам да посоча през прозореца.

Родителите ми са толкова ентусиазирани заради моя бизнес, че сърце не ми дава да им кажа истината. Затова всеки път, когато заговорят за него, гледам да сменя темата.

Но ако трябва да бъда съвсем точна, длъжна съм да призная, че в самото начало мама не беше особено ентусиазирана. Всъщност бих могла да кажа, че когато за първи път споменах пред тях, че се отказвам от работата си в маркетинга и изтеглям всичките си спестявания, за да основа бюро за набиране на управленски персонал, без никога преди да съм набирала какъвто и да било персонал и без да имам и най-смътна престава за това, тя едва не получи апоплектичен удар.

Обаче после се успокои, когато добавих, че влизам в този бизнес заедно с най-добрата си приятелка Натали. И че Натали е буквално богиня в търсенето на управленски персонал и в началото именно тя ще ръководи бизнеса, докато аз ще се занимавам с административната част и маркетинга и ще се уча от нея. По-нататък допълних, че вече имаме няколко заявки и че за броени месеци ще успеем да се издължим на банката.

Звучеше толкова хубаво! Като най-брилянтния план на света! Всъщност действително си беше брилянтен. Но само допреди месец, когато Натали замина на почивка в индийския щат Гоа, влюби се в някакъв местен гоански гларус и седмица по-късно ми изпрати есемес, за да ме уведоми, че нямала представа кога ще се върне, обаче всички подробности по работата ни били в компютъра и аз ще се оправя, и че сърфингът там бил буквално приказен, и че аз трябвало да отскоча на гости някой ден и т.н., и т.н. Натали XXX.

Никога повече няма да подхващам какъвто и да било бизнес с Натали. Никога!

— Това чудо изключено ли е, а? — съзерцава неуверено мама мобилния си телефон. — Не мога да го оставя да ми звъни по време на службата!

— Дай да погледна! — Татко най-сетне избира място на паркинга и спира, а после поема телефона. — Искаш да изключиш само звука му, нали?

— Неее! — изписква ужасено мама. — Искам да изключа целия телефон! Защото онази работа със звука може и нещо да не стане!

— Добре. Ето! — кимва татко и натиска продължително бутона за затваряне. — Всичко е изключено. — И го подава обратно на мама, която го съзерцава уплашено.

— Ами ако внезапно вземе, че се включи, докато е в чантата ми? — пита и ни поглежда умоляващо. — Защото точно така стана с Мери в яхтклуба! Проклетото чудо направо оживя в чантата й и започна да звъни, при това, докато беше член на журито! Казват, че може би по някакъв начин го е натиснала или кой знае какво там…

Гласът на мама става все по-писклив и отчаян и тя буквално остава без дъх. Точно на този етап сестра ми Тоня би изгубила търпение и би я срязала с думите: „Не се дръж като последната глупачка, мамо! Разбира се, че телефонът ти няма да се включи от само себе си!“.

— Мамо — обръщам се търпеливо към нея и поемам страховитото нещо от ръката й, — какво ще кажеш да го оставим в колата?

— Да! — въздъхва с облекчение тя. — Мисля, че това е добра идея! Ще го пъхна в жабката!

Поглеждам към татко и той ми се усмихва горчиво. Горката мама! Как ли издържа всичките тези ужасии, които се редят в главата й?! Крайно време е да погледне по-реално на нещата!

* * *

Когато приближаваме към погребалния център, до ушите ни достига непогрешимият провлачен говор на чичо Бил. И наистина — в мига, в който разбутваме тълпата, зърваме и самия него — с кожено яке, изкуствен тен и буйна коса. Всички знаят, че чичо Бил е вманиачен на тема коса. Неговата е гъста и блестяща и винаги гарвановочерна и ако някой нещастен вестник се осмели да предположи, че той се боядисва, чичо автоматично заплашва, че ще го съди до дупка.

— Семейството е най-важното нещо! — тъкмо казва той на една репортерка в дънки. — Семейството е скалата, върху която стоим! И ако трябва да наруша графика си, за да отида на погребение на роднина, ще го наруша!

Виждам как сред тълпата се разнася вълна на възхищение. Едно момиче, хванало здраво чаша кафе „Лингтън“, очевидно не е на себе си от щастие и непрекъснато шепне на приятелката си: „Наистина е той!“.

— Ако нямате нищо против, трябва да свършваме — обажда се зад чичо Бил един от асистентите му. — Бил вече трябва да влиза в погребалния дом. Благодаря ви, колеги! Само няколко автографа — допълва по посока на тълпата.

Ние изчакваме търпеливо встрани, докато чичо Бил се заема с ентусиазирано раздаване на автографи върху кафени чашки и погребални програми. И през всичкото това време камерата жужи и го снима от всички ъгли. Накрая всички се разотиват и чичо Бил благоволява да се насочи към нас.

— Здрасти, Майкъл! Радвам се да те видя! — възкликва, разтърсва ръката на татко и непосредствено след това се обръща към асистента си с въпроса: — Успя ли най-сетне да заковеш Стив?

— Да, заповядай! — отговаря асистентът и побързва да подаде телефон на чичо Бил.

— Здравей, Бил! — обажда се и татко с неизменната си, запазена специално за брат му учтивост. — Отдавна не сме се виждали! Как си? Поздравления за книгата ти!

— Благодаря, че ни изпрати и на нас една! При това с автограф! — припява мама.

Чичо ми кимва неопределено към нас тримата и започва да говори по телефона:

— Стив, получих имейла ти!

Мама и татко се споглеждат сконфузено. Очевидно с това се сложи край на милото ни семейно събиране.

— Хайде да видим къде точно трябва да отидем — промърморва мама на татко. — Лара, идваш ли?

— Всъщност мисля да поостана за малко тук — отвръщам аз, внезапно озарена от една идея. — Ще се видим вътре!

Изчаквам родителите ми да се отдалечат, а после се присламчвам към чичо Бил. Току-що измислих демоничен план! Нали на онзи семинар чичо ми каза, че ключът към успеха на един предприемач бил да грабваш всяка предоставила ти се възможност! А аз съм предприемчив човек, нали така? И това ако не е внезапно предоставила ми се възможност, няма накъде повече!

Изчаквам го да приключи с разговора си, а после колебливо изричам:

— Здравей, чичо Бил! Може ли да поговорим за малко?

— Почакай! — вдига ръка той и отново лепва своето блекбъри до ухото си. — Здрасти, Паоло! Как е? — Очите му се насочват към мен и той ми прави знак с ръка, което като че ли означава, че е мой ред да говоря.