Поглеждам скришом към мама. Тя е изгубила ума и дума от потрес. Дотолкова, че едва не избухвам в смях.

— Здравейте!

Всички вдигаме очи. Към нас по пътеката върви жена в сиви панталони и кучешка каишка на врата.

— Хиляди извинения! — изрича тя, като разперва ръце. — Надявам се, че не съм се забавила много. — Жената е късо подстригана, посребрена коса, очила с дебели, тъмни рамки и дълбок, почти мъжки глас. — Моите съболезнования за вашата загуба! — Поглежда към голия ковчег и отбелязва: — Не знам дали сте били информирани, но традицията е да излагаме снимки на блаженопочившите ни близки…

Всички се споглеждаме неловко. А после леля Труди щраква с пръсти и се провиква:

— Има една снимка! Изпратиха ни я от старческия дом!

Бръква в чантата си и вади оттам кафяв плик, от който измъква разръфана стара снимка от полароид. Докато снимката минава през нас, аз не пропускам да надникна. На нея се вижда миниатюрна, сбръчкана старица, отпусната в обикновен дървен стол, прегърбена под безформената си, светлокафява жилетка. По лицето й се редят минимум милион бръчки. Бялата й коса прилича на прозрачна топка захарен памук. Очите й са мътни, като че ли изобщо не вижда света.

Значи такава е била моята пралеля Сейди. А аз дори не я познавах.

Викарият оглежда несигурно снимката, а след това кимва и я забожда на близката дъска, където тя изглежда още по-тъжна и смущаваща в самотата си.

— Някой от вас ще желае ли да каже няколко думи за покойницата?

Всички поклащаме беззвучно глави.

— Разбирам. Често подобни събития са твърде болезнени за най-близките роднини. — Викарият вади от джоба си бележник и молив и продължава: — В такъв случай аз ще говоря от ваше име. Бихте ли ми дали някакви подробности от живота й? Нещо интересно? Разкажете ми за Сейди всичко, което би трябвало да почетем!

Отново гробна тишина.

— Всъщност ние не я познавахме особено — обажда се по едно време татко. — Тя беше много стара.

— На сто и пет — запява мама вечния си рефрен. — Беше на сто и пет години.

— Била ли е омъжена някога? — пита викарият.

— Хммм — сбърчва чело татко. — Бил, имало ли е някакъв съпруг там?

— Кой да ти каже?! Но пък… май, да. Обаче не мога да се сетя как се е казвал — отговаря чичо Бил, без дори да вдигне очи от своето блекбъри. — Не можем ли да побързаме с процедурата?

— Разбира се — кимва викарият, обаче съчувствената й усмивка замръзва. — В такъв случай може би някакъв малък анекдот от последния път, когато сте я посетили в старческия дом… някакво хоби…

Поредната доза мълчание, натежало от вина.

— На снимката е с плетена жилетка — обажда се по едно време мама. — Може би тя си я е плела… Може би е обичала да плете!

— Вие ходили ли сте изобщо при нея? — пита викарият, полагаща неистови усилия да остане любезна.

— Ама, разбира се! — отвръща отбранително мама. — Отскочихме да я видим през… — Мисли. — Май беше през 1982 година. Лара беше бебе.

— 1982?! — Викарият е вече скандализирана.

— Но тя не ни познаваше! — опитва се да ни оправдае татко. — Изобщо не беше с всичкия си!

— А нещо от предишния й живот? — Викарият вече звучи възмутено. — Някакви постижения? Някакви истории от младостта й?

— Брей, ама вие изобщо не се отказвате! — провиква се Диаманте, като изтръгва слушалките от ушите си. — Не можете ли да схванете, че сме тук само защото трябва да бъдем тук?! Тя не е направила нищо особено! Не е постигнала нищо! Била е никой! Просто една старица на милиард години!

— Диаманте! — изрича с мил укор майка й. — Не е никак любезно от твоя страна!

— Ама е вярно, нали?! Така де, вижте само! — Обгръща презрително с жест празната зала. — Ако и на моето погребение дойдат само шестима, да знаете, че ще се застрелям!

— Младо момиче! — изрича викарият и прави няколко крачки към нея с лице, зачервено от гняв. — Никое човешко същество на божията земя не е никой!

— Да бе, все тая! — махва грубо с ръка братовчедка ми и аз забелязвам как викарият отваря уста, за да каже още нещо.

— Диаманте! — побързва да вдигне ръка чичо Бил. — Достатъчно! Очевидно е, че и аз самият съжалявам, задето не съм посещавал по-често горката Сейди, която, сигурен съм, е била страхотен човек! Мисля, че говоря от името на всички! — Пуснал традиционния си чар, чичо ми е неустоим. Виждам как настръхналата свещенослужителка се поуспокоява. — Но в замяна на това сега държим да я изпратим както подобава! Предполагам, че графикът ви е претоварен, също като моят! — допълва и почуква по часовника си.

— Прав сте — кимва викарият след кратка пауза. — Ей сега ще се подготвя. Моля ви да изключите мобилните си телефони.

И с един последен неодобрителен поглед към всички нас тя се насочва към вратата, а леля Труди автоматично се обръща в стола си и просъсква:

— Каква наглост! Да се държи така непочтително с нас! В крайна сметка не бяхме длъжни да идваме, нали?!

Вратата пак се отваря и всички вдигаме подплашено погледи, обаче този път не е викарият. Това е Тоня, сестра ми. Чудя се колко още може да се обърка този ден.

— Да не съм го пропуснала? — Пневматичната бормашина, наречена неин глас, изпълва залата. Тя поема с широки крачки по пътеката към нас. — Едва успях да се измъкна от бебешката зала за фитнес, преди близнаците отново да се разреват! Честно да ви кажа, тази гувернантка е по-лоша и от предишната, а това вече значи много!

Облечена е в черни панталони и черна жилетка на леопардови шарки. Гъстата й коса на кичури е вдигната на конска опашка. Едно време Тоня беше офис мениджър в „Шел“ и по цял ден юркаше хората. Сега е майка на пълен работен ден, има си две момчета — близнаците Лоркан и Деклан, и поддържа професионалните си умения, като юрка гувернантката.

— Как са момчетата? — пита мама, обаче Тоня изобщо не й обръща внимание. Концентрирана е изцяло върху чичо Бил.

— Чичо Бил, прочетох книгата ти! Удивителна е! Направо промени живота ми! Разказах на абсолютно всички за нея! Снимката също е много хубава, макар че, честно казано, не те показва в най-добрата ти светлина!

— Благодаря, скъпа! — отвръща чичо ни и я дарява със стандартната си усмивка в смисъл „Да, знам, че съм брилянтен“, обаче тя изобщо не забелязва фалша.

— Нали книгата му е фантастична? — обръща се сестра ми към всички нас. — Нали чичо Бил е истински гений?! Да започне буквално от нищото! Само с две монети и една голяма мечта! Истинско вдъхновение за човечеството!

Господи! Такава е патка, че ми идва да започна да вия! Мама и татко очевидно се чувстват по същия начин, защото нито един от тях не обелва и думица. Чичо Бил също не й обръща внимание, така че, макар и неохотно, тя е принудена да се завърти на пета и да се насочи към нас.

— О, Лара, как си? Напоследък не съм те виждала! Да не би да се криеш? — Очите й са фокусирани върху мен с онова особено изражение, което ме кара да се отдръпвам ужасено. Божичко! Познавам този поглед!

Моята сестра Тоня има три основни изражения на лицето:

1. Напълно безизразно и кравешко.

2. Зачервено, с престорен смях, все едно казва: „Чичо Бил, ти направо ме убиваш!“.

3. Жестоко злорадство, маскирано като съчувствие, докато дълбае нечия душевна рана. Пристрастена е към риалити каналите и към книги с трагично изглеждащи, неугледни деца и заглавия от рода на „Моля те, бабче, не ме прекарвай през пресата за пране!“.

— Не съм те виждала, откакто се разделихте с Джош! Срамота! Двамата бяхте такава перфектна двойка! — Тоня привежда скръбно глава и се обръща към мама: — Мамо, нали изглеждаха идеално заедно?

— Обаче не се получи — обаждам се аз, като се опитвам да звуча спокойно. — Затова…

— Какво се обърка? — Сестра ми ме дарява с онзи неин престорено загрижен, ококорен поглед, с който се сдобива, когато разбере, че на някого се е случило нещо много лошо, а тя се наслаждава на болката му.

— Стават всякакви неща — свивам рамене аз.

— Но не стават току-така, нали? Винаги си има причина! — продължава безмилостно Тоня. — Да не би той да ти е казал нещо?

— Тоня — намесва се тихо татко, — това надали е подходящият момент за подобни разговори!

— Татко, та аз искам само да помогна на Лара! — вирва обидено нос сестра ми. — Човек се отърсва от подобни неща само като говори за тях! Е, да не би да се е появила друга? — обръща се тя отново към мен.

— Не мисля.

— Разбирахте ли се?

— Да.

— Тогава защо? — Тя скръства ръце и ме поглежда озадачено, едва ли не с обвинителен поглед. — Защо?

„И аз не знам защо! — идва ми да се разпищя. — Не мислиш ли, че и аз не съм си задавала този въпрос милион пъти?!“

— Просто едно от онези неща в живота! — отсичам, като се насилвам да се усмихна. — Но за мен няма проблем. Вече осъзнах, че така е трябвало да стане, продължих напред и се чувствам добре. Наистина съм щастлива!

— Ама не изглеждаш щастлива! — обажда се внезапно Диаманте, като надниква от другата страна на пътеката. — Нали не изглежда, мамо?

Леля Труди ме оглежда критично в продължение на няколко секунди, след това отсича с категоричен тон:

— Абсолютно вярно! Не изглежда щастлива!

— Обаче съм! — натъртвам и усещам как в очите ми напират сълзи. — Просто го крия! И съм всъщност много, много, ама много щастлива!

Господи, мразя роднините си!

— Тоня, скъпа, защо не седнеш? — предлага тактично мама. — Как мина посещението в училището?

Аз започвам да мигам бързо, за да спра сълзите си, вадя си телефона и се престорвам, че си проверявам съобщенията. Само и само да ме оставят на мира. А после, преди да успея да се спра, пръстите ми набират папката със снимките.

Не гледай! Само не поглеждай там!

Обаче пръстите ми отказват да ме слушат. Това е като непреодолим импулс. Трябва да погледна! Само набързичко! Само за да се заредя… Пръстите ми играят бързо по бутоните, докато открия любимата си снимка. Джош и аз. Заедно на фона на една планина, прехвърлили ръце през раменете си, и двамата загорели по ски пистите. Русата коса на Джош се къдри над скиорските очила, вдигнати на главата му. Усмихва ми се с онази негова перфектна трапчинка на бузата — онази трапчинка, в която много обичах да пъхам пръста си — като бебе, което си играе с пластилин.

Запознахме се на едно парти в Клапам по случай Деня на Гай Фокс1, около огъня в градината на една моя колежка от университета. Джош раздаваше бенгалски огън на всички. Подаде една пръчица и на мен, попита ме как се казвам и после написа „Лара“ със своя бенгалски огън в нощния мрак. Аз се засмях и също го попитах как се казва. Започнахме да пишем имената си в мрака и писахме, докато бенгалските ни огньове не изгоряха. След това се примъкнахме по-близо до огъня, започнахме да пием вино и да си разказваме как сме празнували този ден в детството си. Всичко, което си говорехме, съвпадаше. Смеехме се на едни и същи неща. Никога досега не бях срещала толкова ведър и открит човек. Нито пък човек с такава страхотна усмивка. Не мога да си представя, че сега е с някоя друга! Просто не мога!

— Всичко наред ли е, Лара? — обажда се татко и ме поглежда.

— Разбира се! — изричам бодро и изключвам телефона, преди той да е успял да види дисплея.

От високоговорителите се разнася музика на орган и аз се отпускам в стола си с натежало сърце. Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да си измисля някакво извинение. Мразя семейството си, мразя погребенията, тук човек не може да изпие дори едно хубаво кафе, а и…

— Къде ми е огърлицата? — нечий далечен момичешки глас внезапно прекъсва мислите ми.

Озъртам се да видя кой е, обаче зад мен няма жива душа. Кой може да е?

— Къде ми е огърлицата? — отново достига до мен тихият глас. Но усещам, че звучи властно и твърде аристократично. Дали пък не идва от телефона? Да не би да не съм го изключила както трябва? Изваждам телефона от чантата си — екранът е черен.