Странна работа.

— Къде ми е огърлицата? — Сега гласът звучи право в ухото ми. Трепвам и се озъртам озадачено.

Още по-странното е, че очевидно никой нищо не е забелязал.

— Мамо — привеждам се към нея. — Чу ли нещо току-що? Например глас?

— Глас ли? — поглежда ме смутено майка ми. — Не, скъпа. Какъв глас по-точно?

— Момичешки, само преди секунди…

Спирам, защото забелязвам познатия тревожен поглед по лицето на мама. И почти чувам мислите й: „Господи, дъщеря ми вече чува гласове!“.

— Сигурно съм се объркала нещо — побързвам да замажа положението и връщам телефона в чантата си.

Точно в този момент се появява и викарият.

— Моля, станете! — изрича напевно тя. — И нека всички сведем глави. Милостиви Боже, предаваме в ръцете ти душата на нашата сестра Сейди…

* * *

Не че имам предразсъдъци, обаче тази свещенослужителка има най-монотонният глас в историята на човечеството. Изминали са едва пет минути от началото на службата, а аз вече се отказах да следя приказките й. Все едно съм на училищно мероприятие — мозъкът просто изключва. Отпускам се назад в стола си, вторачвам се в тавана и се изключвам. Очите ми тъкмо се канят да се затворят, когато отново чувам гласа право в ухото ми:

— Къде ми е огърлицата?

Това вече ме стряска. Започвам да въртя глава наляво-надясно, обаче пак нищо. Какво ми става днес, за бога?!

— Лара! — шепне настойчиво мама. — Добре ли си?

— Имам леко главоболие — прошепвам в отговор. — Мисля да отида да приседна до прозореца, да подишам малко чист въздух…

Размахвайки извинително ръце, аз се изправям и се насочвам към един стол в задния край на залата. Викарият дотолкова се е отплеснала в речта си, че изобщо не ме забелязва.

— Краят на живота е началото на живота, защото както сме дошли от земята, така и ще се върнем в нея…

— Къде ми е огърлицата? Имам нужда от нея!

Обръщам рязко глава с надеждата този път да зърна притежателя на този глас. И после я забелязвам. Една ръка.

Елегантна ръка с изящен маникюр, поставена върху облегалката на стола пред мен.

Придвижвам невярващо поглед нагоре по ръката. Тя принадлежи на фино момиче с изящни рамене, приблизително на моята възраст. Което се е отпуснало на стола пред мен и нетърпеливо потропва с пръсти. Има тъмна коса, вдигната на кокче, копринена бледозелена рокля без ръкави и някъде по-нагоре зървам бледа брадичка.

Прекалено съм ошашавена, за да сторя нещо друго, освен да зяпна.

Коя, по дяволите, е тази особа?

Докато я наблюдавам, тя скача от стола си, сякаш не може да седи на едно място, и започва да крачи нагоре-надолу. Роклята й пада до коленете й, а плисетата в долната част издават лек свистящ звук.

— Трябва ми! — промърморва притеснено тя. — Къде е? Къде е?!

Звучи завалено, пискливо и леко изкуствено, като в старите черно-бели филми. Поглеждам притеснено към останалата част от семейството, но като че ли никой от тях не е забелязал момичето. Никой дори не е чул гласа й. Всички си седят тихо и кротко.

Внезапно, като че ли усетила погледа ми върху себе си, непознатата се обръща и впива очи в моите. Очите й са толкова тъмни и блестящи, че не мога да определя цвета им. Виждам ги само как постепенно се разширяват от изумление.

Добре де. Обаче точно тук започвам да се паникьосвам. Май имам халюцинации. Имам си една пълнокръвна, ходеща и говореща халюцинация пред мен! И тя настъпва все по-близо и по-близо към моя стол!

— Ти ме виждаш! — насочва тя пръст към мен и аз се отдръпвам уплашено. — Ти можеш да ме видиш!

— Не мога — смотолевям ужасено.

— И даже ме чуваш!

— Нищо подобно!

С периферното си зрение виждам как мама се обръща към мен и ме гледа смръщено. Побързвам да се изкашлям и й посочвам гърдите си. Когато се обръщам, момичето е изчезнало. Изпарило се е.

Слава на бога! Тъкмо бях решила, че започвам да се побърквам. Така де, знам, че напоследък съм под огромен стрес, ама чак пък видения…

— Коя си ти? — Едва не изскачам от кожата си, когато отново чувам гласа на момичето. Не щеш ли, този път тя върви по пътеката точно към мен. — Коя си? — пита настойчиво. — Кое е това място? Какви са тези хора?

„Не отговаряй на халюцинацията! — заповядвам си аз. — Това само ще я поощри!“ Извръщам глава и се опитвам да се концентрирам върху речта на викария.

— Коя си ти? — Момичето внезапно се оказва точно пред мен. — Истинска ли си? — Вдига ръка, като че иска да пипне рамото ми и аз се отдръпвам лекичко, обаче ръката й минава право през мен и излиза от другата ми страна.

Ахвам, изпълнена с ужас. Момичето се вторачва неразбиращо в ръката си, а после ме поглежда и пита:

— Какво си ти? Сън ли си?

— Кой, аз ли?! — не се сдържам и прошепвам възмутено. — Разбира се, че не съм сън! Ти си сън!

— Аз не съм никакъв сън! — отговаря момичето, не по-малко възмутено от мен.

— Тогава коя си? — изстрелвам, без да мога да се овладея.

И автоматично съжалявам за реакцията си, защото този път мама и татко едновременно се обръщат и ме поглеждат смръщено. Ако им кажа, че разговарям с халюцинация, ще превъртят. И сигурно още утре ще бъда настанена в най-близката лудница.

Момичето вирва гордо брадичка и отговаря:

— Аз съм Сейди. Сейди Ланкастър.

Сейди ли?…

А, не! Няма начин!

Не мога да помръдна. Очите ми се стрелкат диво от момичето пред мен към сбръчканата старица със захарния памук на главата, която ме гледа от снимката, а после се връщат обратно върху момичето. Възможно ли е да халюцинирам моята покойна, сто и пет годишна пралеля?

Обаче халюцинацията изглежда не по-малко уплашена и от мен. Обръща се и започва да оглежда залата, сякаш я вижда за първи път. Със зашеметена глава я наблюдавам как през следващите няколко секунди тя се появява и изчезва от стаята, оглежда всеки ъгъл и всеки прозорец — подобно на насекомо, затворено в стъклен буркан.

Никога досега не съм имала въображаем приятел. Никога не съм вземала наркотици. Тогава какво ми става? Казвам си, че трябва да игнорирам момичето, да се изключа от нея, да се концентрирам единствено върху викария. Ала безуспешно — не съм в състояние да откъсна поглед от нея.

— Какво е това място? — Сега вече кръжи над мен. Свила подозрително очи, тя се обръща към ковчега в предната част на залата и допълва: — Какво е това там?

Боже господи!

— Нищо, нищо — побързвам да я успокоя. — Абсолютно нищичко! Само… така де… не бих се заглеждала отблизо, ако бях на твое място…

Ала твърде късно! Тя вече се е изправила до ковчега и го гледа вторачено. Виждам я как си разчита името „Сейди Ланкастър“ на пластмасовата табелка. Виждам я и как подскача уплашено. След няколко секунди се обръща към викария, която продължава да каканиже монотонно.

— Сейди намери пристан в брака, който се превръща във вдъхновение за всички нас…

Момичето приближава лицето си до това на викария и я оглежда презрително, след което отсича:

— Глупачка!

— Тя беше жена, доживяла преклонна възраст — продължава свещенослужителката, в пълно неведение за присъствието на духа на покойницата до себе си. — Поглеждаме тази снимка… — посочва старата полароидна снимка — и виждаме жена, която въпреки своята немощ е водила красив живот. Която е намирала утеха в малките неща. Например в плетенето.

— Плетенето ли?! — повтаря невярващо момичето.

— И така. — Викарият очевидно бе привършила с речта си. — Нека сведем глави и да замълчим, преди да си вземем последно сбогом с нея. — Слиза от подиума и от високоговорителите отново се разнася музика на орган.

— Сега какво следва? — оглежда се момичето, внезапно застанало нащрек. И само миг по-късно е отново до мен. — Какво следва сега? Кажи ми! Кажи ми!

— Ами… ковчегът се плъзва зад завесата — промърморвам тихо, — а после… хммм… — не довършвам, изпълнена с огромно неудобство. Как се казва тактично подобно нещо? — Намираме се в крематориум. Което ще рече, че… — И размахвам неопределено ръце.

Момичето пребледнява от ужас и аз смутено виждам как постепенно преминава в странно млечно, полупрозрачно състояние. Изглежда точно като припадаща, но — ако изобщо съществува подобно нещо — в максимална степен. За момент успявам буквално да надникна през нея. А после, сякаш внезапно взела твърдо решение, тя се уплътнява и отсича глава:

— Не! Не мога да го допусна! Нуждая се от моята огърлица! Трябва ми!

— Извинявай! — свивам объркано рамене. — Обаче аз нищо не мога да сторя.

— Трябва да спреш погребението! — провиква се тя със светнали очи.

— Какво? — опулвам се срещу нея аз. — Невъзможно!

— Напротив! Твърде възможно е! Кажи им да спрат! — Аз се обръщам настрани, като се опитвам да я изключа, обаче тя се материализира от другата ми страна и заповядва: — Стани! Изправи се! Кажи нещо!

Гласът й е настойчив и пронизителен като на разглезено малко дете. Аз отчаяно въртя глава във всички посоки, опитвайки се да й избягам.

— Спри погребението! Спри го! Трябва да си взема огърлицата! — Момичето се намира само на сантиметър от лицето ми и барабани с юмруци по гърдите ми. Не усещам ударите, но движенията й ме карат все пак да се отдръпна уплашено. В отчаянието си скачам на крака, за да се преместя на задната редица, обаче се препъвам в един стол и той се сгромолясва с трясък на пода.

— Лара, добре ли си? — обажда се ужасено мама от предните редове.

— Няма проблеми — смотолевям, отпускам се на първия попаднал ми стол и се опитвам да се абстрахирам от писъците в ухото ми.

— Ще се обадя да докарат колата — тъкмо казва чичо Бил на леля Труди. — Така, като гледам, след пет минути всичко ще е свършило.

— Спри го! Спри го! Спри го! — кънти гласът на момичето в ухото ми, постепенно достигайки нивата на най-пронизителния писък, който някога съм чувала.

Усещам, че се превръщам в шизофреничка. И сега вече разбирам хората, които се втурват да убиват президенти. Няма никакъв начин да игнорираш подобно същество в ухото си. Тя е като банши2. Не съм в състояние да издържам повече. Стискам глава с две ръце, но всичките ми усилия са напразни.

— Спри, спри, спри го! Погребението трябва да спре! Сприии гооо!

— Добре де, добре! Само млъкни! — простенвам отчаяно, скачам на крака и се провиквам: — Почакайте! Никой да не мърда! Трябва да спрете погребението! Спрете погребението!

И за мое огромно облекчение писъците на момичето в ухото ми престават.

Обаче ситуацията си има и отрицателна страна. Вече цялото ми семейство се е извърнало към мен и всички ме гледат така, сякаш съм лунатичка. Викарият натиска някакъв бутон в дървения панел на стената и музиката рязко спира.

— Да спрем погребението ли? — обажда се първа мама.

Аз кимвам мълчаливо. Ако трябва да бъда честна, не се чувствам като господарка на себе си.

— Но защо?

— Аз… хммм — прочиствам си гърлото. — Аз не мисля, че това е подходящият момент. Тя да си отиде, де.

— Лара — въздиша татко. — Знам, че в момента си под огромно напрежение, но всъщност… — Обръща се към свещенослужителката и допълва: — Много се извинявам! Напоследък дъщеря ми не е съвсем добре. Любовни проблеми! — Последното, изречено почти шепнешком.

— Това няма нищо общо с настоящия момент! — провиквам се възмутено, обаче никой не ми обръща внимание.

— О, разбирам — кимва съчувствено викарият. — Лара, сега ще довършим погребението — заговорва ми тя така, сякаш съм тригодишна, — а после може би двете ще изпием по чаша чай и ще си побъбрим. Става ли?

И отново натиска онзи бутон и музиката отново гръмва. Миг по-късно ковчегът започва да се придвижва със скърцане по релсите, върху които е поставен, и да изчезва зад завесата. Зад себе си долавям ахване, а после…