Отдадох й дължимото. Направих каквото трябва. Или поне си мисля, че го направих. Надявам се да съм го направила.

— Скъпа! — стряска ме гласът на мама. Обръщам се и я виждам как се приближава към мен, а лентата на главата й всеки момент ще падне. Бузите й са поруменели от вълнение. От цялото й същество се излъчва задоволство. — Службата беше прекрасна! Прекрасна!

— Благодаря! — усмихвам се сконфузено.

— Много се гордея с начина, по който прегази чичо си Бил! Твоята благотворителна организация ще постигне много неща, скъпа! А коктейлите! Ах! — Пресушава чашата си. — Великолепна идея, наистина!

Вторачвам се в мама. Заинтригувана съм. Доколкото ми е известно, днес все още не се е притеснявала за нищо. Не се тревожеше, че хората могат да закъснеят или да се напият, или да счупят коктейлните си чаши, или каквото и да било друго.

— Мамо… различна си — изричам внезапно. — Изглеждаш ми не толкова стресирана, колкото беше преди. Какво се е случило?

Питам се дали пък не е ходила на лекар, който й е изписал валиум или прозак, или нещо подобно. Дали състоянието й не е плод на химията.

Настъпва тишина, през която мама оправя лилавите си ръкави. Накрая изрича:

— Всъщност беше странно преживяване. Което обаче не можех да споделя с абсолютно никого, Лара! Но истината е, че преди няколко седмици с мен се случи нещо крайно необичайно!

— Какво? — поглеждам я подозрително.

— Ами, сякаш чувах… — Поколебава се, а после завършва: — … глас в главата си!

— Глас ли? — вцепенявам се аз. — Какъв глас?

— Знаеш, че не съм религиозна жена — казва мама, оглежда се (нали все пак сме в църква), а после се привежда към мен и продължава: — Но истината е, че този глас ме преследва цял ден! Беше точно тук! — Почуква по главата си. — Отказваше да ме остави на мира! Мислех си, че полудявам!

— И какво… какво по-точно ти каза?

— Каза следното: „Всичко ще бъде наред, престани да се притесняваш!“. Само това. Часове наред. Накрая буквално ми писна да го слушам. И затова изрекох: „Добре, господин Вътрешен глас! Разбрах посланието!“. И тогава изведнъж спря, като по магия!

— Брееей! — възкликвам, но в гърлото ми пак се образува познатата буца. — Това е… истинско чудо!

— И знаеш ли, че от тогава насам установявам, че нещата вече не ме тревожат чак толкова! — Тук мама поглежда часовника си и казва: — По-добре да вървя. Татко ти всеки момент ще докара колата. Искаш ли да те откараме?

— Не още. Ще се видим там!

Мама кимва с разбиране, след което се обръща и излиза. И когато чарлстонът преминава в друга мелодия от двайсетте, аз се облягам назад и се вторачвам в красивия гипсов таван. Признанието на мама все още кънти в ушите ми. Буквално виждам Сейди как се носи след нея, как не я оставя на мира, как отказва да се предаде.

Въпреки всички неща, които Сейди беше, направи и постигна, и за които знам, дори и сега имам чувството, че почти не съм я познавала.

Органният микс най-сетне приключва. Появява се жена в дълга роба и започва да гаси всички свещи. Аз се изправям, грабвам чантата си и се оглеждам. Църквата отдавна е празна. Всички са тръгнали към галерията.

Когато излизам от църквата и се озовавам в калдъръмения й двор, сноп слънчева светлина заиграва в очите ми и аз примигвам. Няколко души от гостите все още стоят на тротоара, говорят си и се смеят. Но точно до мен няма никой. Осъзнавам, че погледът ми се насочва към небето. Както впрочем се случва често напоследък. Все още.

— Сейди? — изричам тихо, може би по-скоро по навик. — Сейди?

Никакъв отговор. Както винаги.

— Браво на теб! — От нищото до мен се материализира Ед и ме целува страстно по устните. Стряскам се. Къде е бил през цялото време? Да не би да се е криел зад колоните? — Забележително! Всичко! Не можеше и да бъде по-добре! Много се гордея с теб!

— О, благодаря! — изчервявам се от удоволствие. — Мина добре, нали? И толкова хора дойдоха…

— Повече от добре! Удивително! И всичко — благодарение на теб! — Докосва нежно бузата ми и тихо допълва: — Готова ли си да отидем в галерията? Казах на майка ти и баща ти да тръгват и че ние ще ги настигнем.

— Разбира се! — Усмихвам се. — Благодаря, че ме изчака! Просто имах нужда от няколко минути насаме.

— Няма проблеми.

Когато тръгваме към вратата от ковано желязо, отвеждаща към улицата, той преплита пръсти в моите и аз стискам лекичко ръката му. Вчера, съвсем неочаквано, докато вървяхме към църквата за репетицията на службата, Ед най-небрежно ми заяви, че удължава престоя си в Лондон с шест месеца, защото иначе щял да изгуби застраховката на колата си. А после ме погледна многозначително и ме попита дали имам нещо против да поостанел още малко на Острова.

Аз се престорих, че мисля, през което време основната ми задача бе да скрия еуфорията си. После казах „да“, защо да не се възползва от застраховката на колата си. И той се ухили. А после аз се ухилих. И през цялото време пръстите на ръката му бяха преплетени в моите.

— Та… с кого по-точно говори преди малко? — подмята той. — Имам предвид, когато излезе от църквата?

— Какво?! — слисвам се аз. — С никого, разбира се! Хммм… колата наблизо ли е?

— Защото ми прозвуча… — не се предава той, — прозвуча ми като „Сейди“!

Удар на сърцето мълчание, докато наглася чертите си в подходящото озадачено изражение.

— Счуло ти се е, че съм казала Сейди! — Засмивам се, за да му покажа колко абсурдна е тази идея. — И защо да го казвам, а?

— И аз точно това си казах — отбелязва Ед, все така спокойно. — Казах си: „И защо ще казва точно това?!“.

Добре де, ясно. Няма да се откаже толкова лесно.

— Може пък да е от британския ми акцент! — провиквам се в прилив на вдъхновение. — Може би си ме чул да казвам: „Сайдкар“, искам още един „Сайдкар“!

— „Сайдкар“, значи. — Ед се заковава на място и ме поглежда изпитателно. Събирам сили и успявам да го погледна с широки, невинни очи. Напомням си, че той не може да чете мисли. Дори и аз не мога да чета мисли! — Тук има нещо! — изрича накрая той и поклаща глава. — Нямам представа какво е точно, обаче знам, че има!

Сърцето ми претупва. Ед знае всичко за мен — и дребните, и важните неща. Може би трябва да знае и това. В крайна сметка — той беше съществена част от него.

— Да, има — кимвам аз. — Наистина има нещо. И ще ти разкажа за него. Някой ден.

По лицето на Ед се разлива усмивка. Той плъзга поглед по оригиналната ми рокля от двайсетте, огърлицата с мънистата, навитата ми на старовремски ролки коса и перата, които подскачат над главата ми. И очите му омекват.

— Хайде, ела, момиче на двайсетте! — Хваща ръката ми и ме притиска към себе си. — Ти защити достойно паметта на твоята пралеля! Жалко, че тя не видя всичко това!

— Така е — съгласявам се. — Много жалко.

Но докато вървим към колата, аз си позволявам още един, последен поглед към празното небе над главите ни. Все си мисля, че го е видяла.