— Страната на маврите беше наистина съвсем малка страна накрая — отбеляза тя. — Баща ми винаги казваше, че маврите са като болест. Може и да не създаваха големи проблеми, но винаги присъстваха.

— Шотландците са нашата чума — съгласи се той. — Веднъж на всеки три години приблизително, те нахлуват и повеждат малка война, а ние изгубваме някой акър земя или го отвоюваме отново. А всяко лято те опустошават граничните области и отмъкват онова, което не могат сами да отглеждат или изработват. Никой земевладелец от севера не е в безопасност от тях. Кралят е твърдо решен да въдвори мир.

— Ще се отнасят ли добре с принцеса Маргарет?

— По своя собствен недодялан начин. — Той се усмихна. — Не както бяхте посрещната вие, инфанта.

Каталина се усмихна лъчезарно в отговор. Знаеше, че бе топло посрещната в Англия. Лондончани бяха приели испанската принцеса в сърцата си, харесваха натруфения блясък на нейната свита, чудатото ѝ облекло, харесваха и как принцесата винаги намираше усмивка за чакащата тълпа. Каталина бе научила от майка си, че народът е по-голяма сила от една армия от наемници, и никога не извръщаше глава, когато я приветстваха. Винаги махаше, винаги се усмихваше, а ако нададяха силен одобрителен рев, тя дори им правеше изящен малък реверанс.

Хвърли поглед към принцеса Маргарет — суетно, преждевременно съзряло момиче — която приглаждаше роклята си и побутваше диадемата си назад, преди да влезе в залата.

— Скоро ще се омъжите и ще заминете, както стана с мен — отбеляза Каталина любезно на френски. — Наистина се надявам това да ви донесе щастие.

По-младото момиче я погледна дръзко:

— Не както стана с вас, защото вие дойдохте в най-прекрасното кралство в Европа, докато аз трябва да замина надалече в изгнание — каза тя.

— За вас Англия може и да е прекрасна; но за мен тя все още е странна и непозната — каза Каталина, като се опитваше да не избухне гневно поради грубостта на момичето. — А ако бяхте видели дома ми в Испания, щяхте да се изненадате колко прекрасен е дворецът ни там.

— Няма по-хубаво място от Англия — каза Маргарет със спокойната убеденост на разглезено дете на Тюдорите. — Но ще бъде хубаво да бъда кралица. Докато вие сте все още само принцеса, аз ще бъда кралица. Ще бъда равна на майка си. — Тя се замисли за миг. — Всъщност, ще бъда равна на вашата майка.

В лицето на Каталина нахлу руменина.

— Никога няма да бъдете равна на майка ми — процеди тя. — Глупачка сте, щом дори можете да изречете такова нещо.

Маргарет ахна.

— Хайде, хайде, ваши кралски височества — намеси се бързо херцогът. — Баща ви е готов да заеме мястото си. Ще бъдете ли така любезни да го последвате в залата?

Маргарет се обърна и разгневено се отдалечи от Каталина.

— Тя е много млада — каза херцогът успокоително. — И макар че никога не би го признала, се страхува да напусне майка си и баща си и да замине толкова надалече.

— Тя има много да учи — каза Каталина през стиснати зъби. — Би трябвало да усвои обноски на кралица, ако ще бъде такава.

Тя се обърна и откри до себе си Артур, готов да я въведе в залата след родителите си.

Кралското семейство зае местата си. Кралят и двамата му сина седнаха на високата маса под брокатения балдахин, откъдето виждаха цялата зала, от дясната им страна седнаха кралицата и принцесите. Нейна светлост, майката на краля, Маргарет Боуфорт, беше настанена до краля, между него и съпругата му.

— Маргарет и Каталина си размениха доста остри думи, преди да влязат — отбеляза тя пред него с мрачно задоволство. — Помислих си, че инфантата ще разгневи нашата принцеса Маргарет. Тя не може да търпи към някой друг да се проявява твърде много внимание, а всички вдигат такъв шум около Каталина.

— Маргарет скоро ще замине — каза кратко Хенри. — Тогава тя ще може да има свой собствен двор, и собствен меден месец.

— Каталина се е превърнала в истински център на двора — оплака се майка му. — Дворецът е претъпкан с хора, дошли да я гледат как се храни. Всички искат да я видят.

— Тя е още съвсем нова тук, всяко чудо е за три дни. А освен това аз искам хората да я виждат.

— Тя притежава някакво обаяние — отбеляза по-възрастната жена. Слугата, който имаше задължението да им полива, поднесе златна купа с благоуханна вода, в която лейди Маргарет потопи връхчетата на пръстите си, а после ги избърса в кърпата.

— Смятам я за много привлекателна — каза Хенри, докато подсушаваше ръцете си. — Тя премина през сватбената церемония без нито една погрешна стъпка, а хората я харесват.

Майка му направи лек пренебрежителен жест.

— Тя се е поболяла от собствената си суета, не е възпитана така, както аз бих възпитала едно свое дете. Волята ѝ не е пречупена, не е научена на покорство. Смята се за нещо по-особено.

Хенри хвърли поглед към принцесата в отсрещния край на залата. Тя беше свела глава да чуе нещо, което ѝ казваше по-младата принцеса Тюдор, принцеса Мери, и той я видя как се усмихва и отвръща.

— Знаете ли какво? И аз мисля, че тя е нещо по-особено — каза той.



Празненствата продължиха много дни, а после дворът се премести в новопостроения, бляскав дворец Ричмънд, разположен в голям и красив парк. На Каталина, сред вихър от непознати лица и срещи с нови хора, ѝ се струваше, че един великолепен турнир и празник се сливаха със следващия, а в самия център на всичко това беше тя — кралица, обсипвана с почести като съпругата на някой султан, чиято страна се е посветила на нейното забавление. Но след седмица празненството приключи с посещението на краля при принцесата, при което той ѝ каза, че е време испанските ѝ придружители да си отидат у дома.

Каталина винаги беше знаела, че свитата, която я бе придружила през бури и на косъм от корабокрушение, за да я представи на нейния жених, ще я остави, след като сватбата се състоеше и първата половина от зестрата бъдеше изплатена; но двата дни, в които те опаковаха багажа си и се сбогуваха с принцесата, бяха мрачни. Щеше да ѝ остане малка свита от домашни слуги, дамите ѝ, нейният шамбелан, ковчежникът ѝ, и онези, които служеха пряко на нея, но останалите от антуража ѝ трябваше да си тръгнат. Макар да знаеше, че така върви светът, че сватбената свита винаги си отиваше след венчавката, това не я караше да се чувства по-малко опечалена. Изпрати ги със съобщения до всички в Испания и с писмо за майка си.

* * *

От дъщеря ѝ Каталина, Принцеса на Уелс, до Нейно Величество Кралицата на Кастилия и Арагон, и най-скъпата майка.

О, Madre!

Както тези дами и господа ще ви кажат, принцът и аз имаме хубава къща близо до реката. Нарича се „замъкът Бейнардс“, макар да не е замък, а дворец, и то новопостроен. Няма бани, нито за дамите, нито за мъжете. Зная какво си мислиш. Не можеш да си го представиш.

Доня Елвира заръча на ковача да изработи голям котел, който затоплят на огъня в кухнята и шестима слуги го домъкват до стаята ми, за да се изкъпя. Освен това няма градини с цветя за приятни разходки, няма ручеи, няма водоскоци, много е странно. Всичко изглежда така, сякаш още не е построено докрай. В най-добрия случай имат миниатюрен двор, който наричат „фигурална градина“, където можеш да обикаляш безспир, докато ти се завие свят. Храната не е хубава, а виното е много кисело. Ядат само консервирани плодове и мисля, че никога не са чували за зеленчуци.

Не трябва да мислиш, че се оплаквам. Исках да знаеш, че въпреки тези дребни трудности съм доволна от положението си на принцеса. Принц Артур е мил и внимателен към мен, когато се срещаме, което обикновено става по време на хранене. Той ми подари много красива кобила, смесица от северноафриканска и английска порода, и аз я яздя всеки ден. Господата от двора (но не и принцовете) участват в турнири; мой рицар-защитник често е Бъкингамският херцог, който е много мил към мен, дава ми съвети, свързани с порядките в двора, и ми казва как да се държа. Всички често се храним по английски маниер, мъже и жени заедно. Жените си имат собствени покои, но мъжете и слугите влизат и излизат от тях така, сякаш те са отворени за всички, изобщо не съществува право на усамотение и уединение за жените. Единственото място, където със сигурност мога да остана насаме със себе си, е нужникът, ако се заключа вътре — иначе навсякъде има хора.

Кралица Елизабет, макар и доста мълчалива и тиха, е много мила към мен, когато се срещаме, и ми харесва да бъда в нейната компания. Нейна светлост майката на краля е много студена, но мисля, че тя е такава с всички, освен с краля и принцовете. Душа дава за сина и внуците си. Управлява двора, сякаш самата тя е кралица. Много е набожна и сериозна. Сигурна съм, че е истински достойна за възхищение във всяко отношение.

Сигурно искаш да узнаеш дали чакам дете. Все още няма признаци. Сигурно ще искаш да знаеш, че чета Библията си или свещените книги по два часа всеки ден, както ми заръча, и че ходя на служба по три пъти на ден и освен това вземам причастие всяка неделя. Отец Алесандро Джералдини е добре и е също такъв прекрасен духовен наставник и съветник в Англия, какъвто беше и в Испания, и аз се уповавам на него и на Бог да поддържат силната ми вяра, за да върша богоугодни дела в Англия, както ги вършиш ти в Испания. Доня Елвира поддържа добър ред сред дамите ми, а аз ѝ се подчинявам, както бих се подчинявала на теб. Мария де Салинас е моя най-добра приятелка тук, както беше и у дома, макар че нищо тук не е като в Испания, и изобщо не мога да понеса тя да говори за вкъщи.

Ще бъда принцесата, която ти искаш да бъда. Няма да изменя на теб или на Бог. Ще бъда кралица и ще защитавам Англия от маврите.

Моля те, пиши ми скоро и ми кажи как си. Изглеждаше толкова тъжна и потисната, когато заминах. Надявам се, че сега си по-добре. Сигурна съм, че мрачността, която си виждала у майка си, ще те подмине, и няма да се настани в живота ти като в нейния. Нима Бог би причинил тъга на теб, която винаги си била Негова любимка? Моля се за теб и за баща ми всеки ден. Чувам мислено гласа ти, който ме съветва през цялото време. Моля те, пиши скоро на дъщеря си, която те обича толкова много.

Каталина

P. S. Макар да се радвам, че съм омъжена и че бях призвана да изпълня дълга си към Испания и Бог, много ми липсваш. Зная, че си преди всичко кралица, а след това — майка, но толкова ще се радвам да получа писмо от теб. К.

 * * *

Дворът се сбогува бодро и приповдигнато с испанците, но на Каталина ѝ беше трудно да се усмихва и да маха. След като те заминаха, тя слезе до реката, за да види как и последните баржи се смаляват, а после изчезват в далечината, и крал Хенри я откри там — самотна фигура на кея, загледана надолу по течението, сякаш ѝ се искаше да замине и тя.

Той бе твърде умел и опитен с жените, за да я попита какво има. Знаеше много добре какво има: самота и тъга по родината, съвсем естествени у една млада жена на почти шестнайсет години. Самият той бе прекарал почти целия си живот като изгнаник извън Англия; познаваше много добре приливите и отливите на копнежа, който идва с някой неочакван аромат, със смяната на сезоните, с едно сбогуване. Подканеше ли я да обясни, това щеше само да предизвика порой от сълзи и нямаше да доведе до нищо. Вместо това пъхна студената ѝ малка длан под ръката си и каза, че тя трябва да види библиотеката му, която току-що беше събрал в двореца, и че може да си заема книги за четене по всяко време. Подхвърли през рамо някаква заповед на един от пажовете си, докато водеше принцесата към библиотеката и я развеждаше пред красивите лавици, показвайки ѝ не само класическите автори и историческите летописи, от които се интересуваше самият той, но също и историите за романтика и героични дела, за които смяташе, че е по-вероятно да ѝ доставят удоволствие.

С удоволствие забеляза, че тя не се оплакваше и усърдно бе избърсала очите си веднага щом го беше видяла да идва към нея. Беше възпитана сурово. Изабела Испанска беше съпруга на воин и самата тя воин; не беше учила никоя от дъщерите си да дава воля на собствените си желания. Той си помисли, че в Англия нямаше млада жена, която можеше да се мери с това момиче по кураж и твърдост. Но под сините очи на принцесата имаше сенки и макар да прие предложените томове с благодарствена дума, тя все така не се усмихваше.

— А обичате ли географски карти? — попита я той.

Тя кимна и каза:

— Разбира се. В библиотеката на баща ми имаме карти на целия свят, а Кристобал Колон му направи карта, за да му покаже Америките.

— Баща ви голяма библиотека ли има? — попита той с ревнив копнеж да запази репутацията си на учен.