Вежливото ѝ колебание, преди да отговори, му каза всичко, каза му, че неговата библиотека тук, с която толкова се гордееше, не беше нищо в сравнение с познанията на испанските маври.

— Разбира се, баща ми е наследил много книги, не всички са събрани лично от него — каза Каталина тактично. — Много от тях са написани от маври, от мавърски учени. Знаете, че арабите са превели гръцките автори, още преди те да бъдат преведени на френски, италиански или английски. Арабите са владеели всички науки и всички клонове на математиката, когато те са били забравени в християнския свят. Той има всички направени от маврите преводи на Аристотел, Софокъл и на всички останали.

Хенри почувства копнежа си за това ново познание като глад.

— Той много книги ли има?

— Хиляди томове — каза тя. — На староеврейски и арабски, на латински, а също и на всички християнски езици. Но не ги чете всичките, има арабски учени, които да ги изучават.

— А картите? — попита той.

— Съветват го главно арабски мореплаватели и картографи — каза тя. — Те пътуват много надалече по суша, умеят да чертаят пътя си по звездите. За тях плаванията по море са съвсем същите като едно пътуване през пустинята. Те казват, че водната шир е също като пясъчната равнина; използват звездите и луната, за да измерват пътя си и по море, и по суша.

— А баща ви смята ли, че от неговите открития ще произлязат големи печалби? — попита любопитно кралят. — Всички сме чували за великите пътешествия на Кристобал Колон и съкровищата, които е донесъл при завръщането си.

Възхити се на начина, по който миглите ѝ бързо се спуснаха, за да скрият искрата, проблеснала в очите ѝ.

— О, не бих могла да кажа. — Тя умело избегна въпроса. — Майка ми със сигурност смята, че там има много души, които да бъдат спасени за Иисус.

Хенри отвори голямата папка с подредената в нея сбирка от карти и ги разгърна пред нея. Красиви миниатюри с изображения на морски чудовища светлееха весело в ъглите. Той проследи заради нея по картата бреговата линия на Англия, границите на Свещената Римска Империя, шепата френски области, новите, разширяващи се граници на родната ѝ Испания, и папските земи в Италия.

— Виждате защо баща ви и аз трябва да бъдем приятели — каза ѝ той. — И двамата се сблъскваме с мощта на Франция на прага си. Не можем дори да търгуваме помежду си, освен ако не успеем да попречим на Франция да навлезе в Ламанша и Ирландско море.

— Ако синът на Хуана наследи земите на Хабсбургите, ще имаме две кралства — посочи тя. — Испания, а също и Нидерландия.

— А вашият син ще има цяла Англия, съюз с Шотландия, и всичките ни владения във Франция — каза той, като направи широк жест с разперената си длан. — Те ще бъдат двама силни братовчеди.

Тя се усмихна при мисълта за това, и Хенри видя амбицията в нея.

— Бихте искали да имате син, който ще владее половината християнски свят?

— Коя жена не би искала? — каза тя. — А нали моят син и синът на Хуана със сигурност могат да победят маврите, могат да ги изтласкат далеч назад, отвъд Средиземно море?

— А навярно бихте могли да намерите и начин да живеете в мир — предположи той. — Нима само защото едни Го наричат Аллах, а други Го наричат Бог, това може да бъде причина вярващите да бъдат врагове?

Каталина веднага поклати глава:

— Мисля, че това ще трябва да бъде вечна битка. Майка ми казва, че това е великата битка между Доброто и Злото, която ще продължи до края на времето.

— Тогава ще бъдете вечно в опасност — подхвана той, когато на голямата врата на библиотеката се потропа. Беше пажът, когото Хенри бе изпратил с поръчка, повел един смутен златар, който чакаше от дни да покаже работата си на краля, и бе доста изненадан, че го викат така припряно.

— Сега — каза Хенри на снаха си — имам един подарък за вас.

Тя вдигна поглед към него. „Мили Боже“, помисли си той, „един мъж би трябвало да е от камък, за да не пожелае това малко цвете в леглото си. Кълна се, че мога да я накарам да се усмихне, а във всеки случай ще ми достави наслада да се опитам.“

— Така ли?

Хенри направи знак на човека, който измъкна парче алено кадифе от джоба си, а после изтърси съдържанието на торбата си на аления фон. Куп накити, диаманти, смарагди, рубини, перли, верижки, медальони, обици и брошки се разстлаха бързо пред разширяващите се очи на Каталина.

— Можете да избирате — каза Хенри, с топъл и интимен тон. — Това е моят личен подарък за вас, за да върна усмивката на хубавото ви лице.

Тя едва го чу: озова се до масата в миг, докато златарят вдигаше скъпите вещи една след друга. Хенри я наблюдаваше благосклонно. Е, тя може и да беше чистокръвна принцеса, произхождаща от кастилски аристократи, докато той беше внук на работещ човек; но и тя беше момиче, което можеше да бъде купено също толкова лесно, колкото и всяко друго. А той разполагаше с нужните средства да я зарадва.

— Сребро? — попита той.

Тя обърна светнало лице към него и каза решително:

— Не сребро.

Хенри си спомни, че това момиче беше виждало съкровищата на инките, поставени в краката му.

— Тогава злато?

— Наистина предпочитам злато.

— Перли?

Тя присви уста в лека нацупена гримаса.

„Бога ми, тя има уста, създадена за целувки“, помисли си той.

— Не перли? — попита на глас.

— Не ги обичам много — призна тя. Вдигна към него усмихнатото си лице. — Кой е вашият любим камък?

„Та тя флиртува с мен“, каза си той, зашеметен от тази мисъл. „Играе си с мен, както би разигравала някой свой благосклонен чичо. Размотава ме като риба на кукичка.“

— Смарагди?

Тя се усмихна отново и каза простичко:

— Не. Това.

Беше избрала, в миг, най-скъпото нещо от кесията на бижутера — огърлица от изключително наситено сини сапфири и чифт обици в тон с тях. С очарователно движение тя притисна колието към гладките си бузи, така че той да може да погледне от скъпоценните камъни към очите ѝ. Приближи се с една стъпка до него, така че той да долови уханието на косата ѝ — вода с аромат на портокалови цветчета от градините на Алхамбра. Тя ухаеше, сякаш сама бе екзотично цвете.

— Отиват ли на очите ми? — попита го тя. — Очите ми сини като сапфири ли са?

Той леко си пое дъх, изненадан от силата на реакцията си.

— Да. Ще ги получите — каза той, почти задавен от желанието, което изпитваше към нея. — Ще получите това и всичко друго, което искате. Ще назовете своето… своето… желанието си.

Погледът, който тя хвърли нагоре към него, бе изпълнен с неподправена наслада:

— И моите дами също?

— Повикайте дамите си, ще могат да си изберат.

Тя се засмя от удоволствие и затича към вратата. Той я остави да си отиде. Не се осмеляваше да остане насаме с нея в стаята, без някой, който да следи за благоприличието. Припряно излезе в коридора и срещна майка си, която се връщаше, след като беше изслушала литургията.

Той коленичи и тя постави пръсти върху главата му в жест на благословия.

— Синко.

— Почитаема майко.

Той се изправи на крака. Тя бързо улови с поглед поруменялото му лице и почувства потиснатия прилив на енергия у него.

— Безпокои ли ви нещо?

— Не!

Тя въздъхна.

— Кралицата ли? Елизабет? — попита тя уморено. — Пак ли се оплаква заради условията на шотландците за женитбата на Маргарет?

— Не — каза той. — Не съм я виждал днес.

— Тя ще трябва да свикне — каза Маргарет. — Една принцеса не може да избира за кого да се омъжи и кога да напусне дома си. Елизабет щеше да знае това, ако беше подобаващо възпитана. Но тя не е.

Той се усмихна с кривата си усмивка:

— Вината за това едва ли е нейна.

Презрението на майка му беше очевидно:

— Нищо добро не би могло да произлезе от майка ѝ — каза тя кратко. — Семейство Удвил са от лошо потекло.

Хенри сви рамене и не каза нищо. Никога не защитаваше съпругата си пред майка си — нейната злоба бе толкова упорита и непробиваема, че беше загуба на време да се опитва да промени мнението ѝ. Никога не защитаваше майка си пред съпругата си; никога не му се налагаше. Кралица Елизабет никога не обсъждаше трудния характер на свекърва си или взискателния си съпруг. Приемаше него, майка му, деспотичното му управление, сякаш те бяха естествени природни рискове, неприятни и неизбежни като лошото време.

— Не бива да я оставяш да те разстройва — каза майка му.

— Никога не ме е разстройвала — каза той, мислейки си за принцесата, която успяваше да го смути.

* * *

Сега съм сигурна, че кралят ме харесва, повече от всичките си дъщери, и толкова се радвам за това. Свикнала съм да бъда любимата дъщеря, най-малкото и галено дете на семейството. Харесва ми да съм любимката на краля, харесва ми да се чувствам специална.

Когато видя, че съм тъжна, задето моята свита се върна в Испания и ме остави в Англия, той прекара следобеда с мен, като ми показваше библиотеката си, говореше за картите си, и накрая ми подари изящна сапфирена огърлица. Остави ме да си избера точно каквото искам от кесията на златаря, и каза, че сапфирите са с цвета на очите ми.

Отначало не го харесвах много, но започвам да свиквам с резкия му говор и бързите му движения. Той е човек, чиято дума е закон в този двор и в тази страна, и не дължи благодарност за нищо никому, освен може би на почитаемата си майка. Той няма близки приятели, нито други довереници освен нея и войниците, сражавали се с него, които сега са най-изтъкнатите мъже в неговия двор. Не е нежен към съпругата си, не се държи топло с дъщерите си, но ми харесва, че ми обръща внимание. Може би ще го обикна като дъщеря. Вече се радвам, когато проявява предпочитание към мен. В двор като този, който се върти около неговото одобрение, аз се чувствам наистина като принцеса, когато той ме хвали или отделя време за мен.

Мисля, че ако не беше той, щях да бъда още по-самотна, отколкото съм сега. Съпругът ми, принцът, се отнася с мен така, като че ли съм маса или стол. Никога не ми говори, никога не ми се усмихва, никога не започва разговор, иска само кратки отговори. Мисля си, че бях глупачка, когато ми се струваше, че прилича на трубадур. Прилича на мекушав и нерешителен младеж, и това е истината. Никога не говори с глас, по-висок от шепот, никога не казва нищо интересно. Може и да умее да говори френски и латински, и половин дузина други езици, но след като няма какво да каже, каква полза има от тях? Живеем като непознати и ако той не идваше в спалнята ми нощем, веднъж седмично, сякаш по задължение, изобщо нямаше да разбера, че съм омъжена.

Показвам сапфирите на сестра му, принцеса Маргарет, и тя се разяжда от завист. Ще трябва да изповядам греха на суетата и гордостта. Не е правилно да се перча с тях пред нея; но ако някога бе проявила добрина към мен чрез дума или дело, нямаше да ѝ ги покажа. Искам тя да знае, че баща ѝ ме цени, дори ако тя, баба ѝ и брат ѝ не ме ценят. Но сега единственото, което постигнах, е да я разстроя, извършвайки прегрешение, и ще трябва да се изповядам и да изпълня наложеното покаяние.

Най-лошото от всичко — не се държах с достойнството, което една испанска принцеса трябва винаги да демонстрира. Ако тя не беше толкова груба и заядлива, може би щях да бъда по-добра. Всички в двора се въртят угоднически около краля, сякаш нищо не е по-важно на този свят от неговото благоволение, а аз би трябвало да съм достатъчно благоразумна, за да не се присъединявам към останалите. Най-малкото, не би трябвало да се състезавам с едно момиче, по-младо от мен с четири години и само принцеса на Англия, макар да нарича себе си при всяка възможност кралица на Шотландия.

* * *

Младите принц и принцеса на Уелс приключиха гостуването си в Ричмънд и се заеха да устройват свое собствено домакинство в замъка Бейнардс. Каталина имаше собствени покои в задната част на къщата, с изглед към градините и реката, заедно със слугите си, испанските си дами, личния си испански свещеник и дуенята си, а покоите на Артур гледаха към Сити — той ги обитаваше заедно със своите слуги, свещеника си и домашния си учител. Срещаха се формално само веднъж на ден за вечеря, когато двете свити сядаха от двете срещуположни страни на залата и се взираха едни в други с взаимна подозрителност, повече като врагове по време на принудително примирие, отколкото като членове на сплотен дом.

Замъкът се управляваше в съответствие със заповедите на лейди Маргарет, майката на краля. Всичко — празничните и постните дни, забавленията и всекидневните задължения — се ръководеше от нея. Дори нощите, в които Артур трябваше да посещава съпругата си в спалнята ѝ, бяха определени от нея. Тя не искаше младите хора да се изтощават, нито пък желаеше те да пренебрегват задълженията си. Затова веднъж седмично свитата и приятелите на принца го съпровождаха тържествено до покоите на принцесата и го оставяха там за през нощта. И за двамата млади изживяването беше смущаващо изпитание. Артур не ставаше по-опитен, Каталина понасяше безмълвната му решителност възможно най-любезно. Но после, един ден в началото на декември, месечното неразположение на Каталина започна и тя съобщи на доня Елвира. Дуенята веднага съобщи на служителя, отговарящ за спалнята на принца, че принцът не може да идва в леглото на инфантата в продължение на седмица; инфантата беше неразположена. След по-малко от половин час всички — от краля в Уайтхол до момчето, което въртеше шишовете в замъка Бейнардс — знаеха, че месечният цикъл на принцесата на Уелс е започнал и следователно още не бе заченато дете; и тъй като момичето беше страстно и силно, а тъй като кървеше — очевидно и способно да ражда — всички, от краля до момчето, което въртеше шишовете в кухнята, се запитаха дали Артур беше в състояние да изпълни своята част от семейните задължения.