Тя хвърли поглед към него с неприветливо изражение и каза:

— Ще трябва да си прочета молитвите.

Отиде до молитвения стол и коленичи пред него. Той я загледа как сведе глава над сключените си ръце и зашепна. За първи път раздразнението го напусна, и той си помисли колко ли трябва да ѝ е трудно. Със сигурност неговото смущение и страх бяха нищо в сравнение с нейните: сама в чужда страна, изцяло на разположение на едно момче, с няколко месеца по-малко от нея, без истински приятели и без семейство, далече от всичко и всички, които познаваше.

Леглото беше топло. Виното, което беше изпил за кураж, сега го караше да се чувства сънлив. Облегна се назад на възглавницата. Молитвите ѝ отнемаха дълго време, но за един мъж беше добре да има набожна съпруга. Затвори очи при тази мисъл. Помисли си, че когато тя дойдеше в леглото, той щеше да я вземе уверено, но внимателно. Беше Коледа, трябваше да бъде мил с нея. Тя вероятно беше самотна и се страхуваше. Трябваше да бъде великодушен. С топлота си помисли колко любящ щеше да бъде към нея, и колко признателна щеше да бъде тя. Може би щяха да се научат да си доставят взаимно удоволствие, може би той щеше да я направи щастлива. Той задиша по-дълбоко, издаде лекичко сърдито хъркане. Заспа.

Каталина вдигна глава от молитвите си, огледа се и се усмихна с чувство на неподправен триумф. После, съвсем безмълвно, се промъкна в леглото до него и като се намести внимателно, така че дори крайчецът на нощницата ѝ да не може да го докосне, се приготви за сън.

* * *

Смяташе да ме поставиш в неловко положение пред дамите ми, пред целия двор. Мислеше си, че можеш да ме посрамиш и да възтържествуваш над мен. Но аз съм принцеса на Испания и съм познала и видяла неща, които ти, в тази безопасна малка страна, в това самодоволна малко убежище, никога не би и сънувал. Аз съм инфантата, аз съм дъщеря на двамата най-могъщи монарси в целия християнски свят, които единствени победиха най-голямата заплаха, изправяла се срещу него. В продължение на седемстотин години маврите — империя, по-могъща от тази на римляните — владееха Испания, и кой ги прогони? Майка ми! Баща ми! Затова не трябва да си мислиш, че се страхувам от теб — от теб, принцът като розово цветче, или както там те наричат. Никога няма да се принизя да сторя нещо, което една испанска принцеса не бива да прави. Никога няма да бъда дребнава или злобна. Но ако ме предизвикаш, ще те победя.

* * *

На сутринта Артур не ѝ говореше: буйната му момчешка гордост беше напълно потъпкана. Тя го беше посрамила в бащиния му двор, като отказа да го допусне в покоите си, а сега го беше посрамила и насаме. Той имаше чувството, че тя му бе заложила капан, беше го направила на глупак, и че дори сега му се присмива. Надигна се и излезе, нацупен и мълчалив. Отиде на литургия и не погледна Каталина в очите, отиде на лов и отсъства цял ден. Вечерта не ѝ говореше. Гледаха пиеса, седнали един до друг, и цяла вечер не си размениха нито дума. Останаха в Оксфорд цяла седмица, а не разменяха повече от дузина думи всеки ден. Той тайно даде горчива клетва пред себе си, че няма да ѝ проговори никога, никога повече. Щеше да ѝ направи дете, ако можеше, щеше да я унижава по всеки възможен начин, но никога, никога, никога повече нямаше да спи в леглото ѝ.

Когато настъпи сутринта, в която трябваше да продължат към Лъдлоу, небето бе посивяло от облаци, подобни на тлъсти издути кореми, пълни със сняг. Каталина излезе от входната врата на колежа и се присви, когато леденият, влажен въздух я удари в лицето. Артур не ѝ обърна внимание.

Тя излезе в двора, където свитата ѝ беше готова и я чакаше. Поколеба се пред носилката. Осени го мисълта, че тя приличаше на затворник, който се колебае, преди да се качи в каруцата. Нямаше право на избор.

— Няма ли да е много студено? — попита тя.

Той се обърна към нея със сурово изражение.

— Ще трябва да свикнете със студа, вече не сте в Испания.

— И сама виждам.

Тя отметна завесите на носилката. Вътре имаше завивки, с които да се загърне, и възглавници, на които да се облегне, но не изглеждаше много уютно.

— Става още по-лошо — каза той жизнерадостно. — Далеч по-студено, вали дъжд, суграшица или сняг, и става по-тъмно. През февруари имаме само два часа дневна светлина в най-добрия случай, а после има мразовити мъгли, които превръщат деня в нощ, така че е вечно сиво.

Тя се обърна и вдигна поглед към него:

— Не можем ли да тръгнем в друг ден?

— Вие се съгласихте да дойдете — отвърна той заядливо. — Щях с радост да ви оставя в Гринич.

— Направих, каквото ми казаха.

— Така че ето ни тук. Пътуваме, както ни е заповядано.

— Вие поне можете да се движите и да се топлите — каза тя жално. — Не може ли да яздя?

— Нейна светлост майката на краля каза, че не можете.

Тя направи лека гримаса, но не възрази.

— Изборът е ваш. Да ви оставя ли тук? — попита той рязко, сякаш нямаше много време за тези колебания.

— Не — каза тя. — Разбира се, че не.

Качи се в носилката и придърпа завивките върху краката и около раменете си.

Артур яздеше начело на излизане от Оксфорд, като кимаше и се усмихваше на хората, излезли да го приветстват. Каталина затвори завесите на носилката си, за да се предпази от студения вятър и любопитните погледи, отказвайки да покаже лицето си.

Спряха за вечеря в голяма къща по пътя, и Артур влезе да се храни, без дори да изчака, за да помогне на Каталина да слезе от носилката. Стопанката на къщата, разтревожена, излезе навън при носилката и намери Каталина да излиза, препъвайки се, с побеляло лице и зачервени очи.

— Принцесо, добре ли сте? — попита я жената.

— Студено ми е — каза Каталина измъчено. — Замръзвам от студ. Мисля, че никога не ми е било толкова студено.

Тя не вечеря почти нищо, не можаха да я накарат изобщо да пийне вино. Изглеждаше готова да падне от изтощение; но щом се нахраниха, Артур настоя да продължат: имаха да пропътуват още двайсет мили преди падането на ранния зимен здрач.

— Не може ли да откажете? — попита я Мария де Салинас с бърз шепот.

— Не — каза принцесата. Надигна се от мястото си, без да каже и дума повече. Но когато отвориха голямата дървена врата, за да излязат във вътрешния двор, около тях кръжаха малки снежинки.

— Не можем да пътуваме в това време, скоро ще се стъмни и ще изгубим пътя! — възкликна Каталина.

— Няма да изгубя пътя — каза Артур и отиде с решителни крачки при коня си. — Вие ще ме следвате.

Стопанката на къщата прати един слуга да изтича за затоплен камък, който да сложат в носилката в краката на Каталина. Принцесата се качи вътре, уви завивките около раменете си, и мушна ръцете си дълбоко под тях.

— Сигурна съм, че той няма търпение да ви отведе в Лъдлоу, за да ви покаже замъка си — каза жената, като се опитваше да погледне от най-добрата страна на едно окаяно положение.

Напуснаха топлината и светлините на голямата къща и чуха как вратите се захлопнаха зад тях, когато обърнаха конете на запад, към бялото слънце, което се спускаше ниско на хоризонта. Беше само два часа след пладне, но небето бе така изпълнено със снежни облаци, че над хълмистия пейзаж бе легнало зловещо сиво сияние. Пътят се виеше като змия пред тях, кафяви коловози на фона на кафяви ниви, и двете — избледнели до бяло под мъглата на снежната вихрушка. Артур яздеше напред, пеейки весело. Носилката на Каталина се тътреше с усилие отзад. При всяка стъпка мулетата подхвърляха носилката на една страна, а после — на друга: тя трябваше да се подпира с ръка на ръба, за да се задържи на мястото си и пръстите ѝ премръзнаха, а след това изтръпнаха, посинели от студ. Завесите отблъскваха най-едрите снежинки, но не и упоритите, пронизващи течения. Ако отметнеше някое ъгълче, за да погледне навън към околността, виждаше бяла вихрушка; снежинките танцуваха и кръжаха над пътя, а небето сякаш ставаше все по-сиво с всеки изминал миг.

Слънцето залезе, бяло в бялото небе, и светът стана по-сенчест. Сняг и облаци обгърнаха малката кавалкада, която си проправяше с криволичене път през бяла земя под сиво небе.

Конят на Артур препускаше в лек галоп напред, принцът седеше с лекота на седлото, едната му облечена в ръкавица ръка беше върху повода на коня, другата — върху камшика. Носеше дебело вълнено бельо под дебелото си кожено палто, и меки, топли кожени ботуши. Каталина го гледаше как язди напред. Беше ѝ твърде студено и бе твърде нещастна, за да може дори да го ненавижда. Повече от всичко друго ѝ се искаше той да се върне назад, за да ѝ каже, че пътуването е почти свършило, че са пристигнали.

Мина един час: мулетата вървяха надолу по пътя, с глави, сведени ниско, за да се предпазят от вятъра, който въртеше и запращаше снежинки около ушите им и в носилката. Сега снегът ставаше по-гъст, изпълваше въздуха и се стелеше, навяван от вятъра, в коловозите на пътя. Каталина се беше прегърбила под завивките, лежейки като дете, с бързо изстиващия камък върху корема, с вдигнати нагоре прибрани колене, с подпъхнати под тялото студени ръце, свела лице, заравяйки го в кожите. Краката ѝ замръзваха от студ, в завивките на гърба ѝ имаше пролука и от време на време тя потреперваше, щом оттам нахлуеше нова струя леден въздух.

Навсякъде наоколо, пред носилката, се чуваше как мъжете бъбрят за студа и се смеят, заричайки се, че ще си хапнат добре, когато керванът стигнеше в Бърфорд. После гласовете сякаш вече идваха от много далече; от студ и изтощение Каталина се унесе в сън.

Замаяна, тя се събуди, когато носилката се тръсна и спря, а завесите бяха отметнати назад. Заля я вълна от леденостуден въздух, тя сведе глава и изхлипа от неприятното усещане.

— Инфанта? — попита доня Елвира. Дуенята беше яздила мулето си и движението я беше сгрявало. — Инфанта? Слава на Бога, най-после пристигнахме.

Каталина не вдигаше глава.

— Инфанта, чакат ви, за да ви поздравят.

Каталина все така не вдигаше поглед.

— Какво е това?

Беше гласът на Артур: той беше видял как оставят носилката на земята и дуенята се навежда над нея. Видя, че купчината завивки не се раздвижи. За миг, прободен от остра тръпка на удивление, си помисли, че принцесата може да се е разболяла. Мария де Салинас го изгледа укорително.

— Какво има?

— Нищо. — Доня Елвира изправи гръб и застана между принца и младата му съпруга, закривайки Каталина с тялото си като щит, когато той скочи от коня си и се отправи към нея. — Принцесата беше заспала, сега се съвзема.

— Ще я видя — каза той. Отмести жената настрани с уверена ръка и коленичи до носилката.

— Каталина? — попита тихо.

— Премръзнала съм от студ — изрече тих, едва доловим глас. Тя повдигна глава и той видя, че беше бяла като самия сняг, а устните ѝ бяха сини. — Т-толкова ми е студено, че ще умра и тогава ти ще бъдеш щастлив. Можеш да ме п-погребеш в тази ужасна страна и да се ож-ожениш за някоя дебела, глупава англичанка. А аз никога няма да видя… — тя млъкна рязко и се задави от ридания.

— Каталина?

Той беше напълно изумен.

— Никога повече няма да видя м-майка си. Но тя ще узнае, че си ме убил с твоята ужасна страна и жестокостта си.

— Не съм бил жесток! — рязко отвърна той веднага, напълно сляп за събиращата се около тях тълпа от придворни. — За Бога, Каталина, не бях виновен аз!

— Ти си жесток — тя повдигна лице от завивките. — Жесток си, защото…

Именно тъжното ѝ, бяло, покрито със следи от сълзи лице му каза далеч повече, отколкото думите ѝ някога биха могли да сторят. Изглеждаше като някоя от сестрите му, когато баба им ги гълчеше. Не приличаше на всяваща страх, сипеща оскърбления испанска принцеса: приличаше на момиче, което са тормозили, докато са го докарали до сълзи — и той осъзна, че именно той я беше измъчил, той я беше разплакал, и я беше оставил в студената носилка през целия следобед, докато самият той бе яздил напред и се беше наслаждавал на мисълта за неудобството ѝ.

Артур посегна към завивките и измъкна леденостудената ѝ ръка. Пръстите ѝ бяха вкочанени от студ. Разбра, че беше сгрешил. Поднесе посинелите връхчета на пръстите ѝ към устата си и ги целуна, после ги притисна към устните си и духна върху тях с топлия си дъх.

— Да ми прости Господ — каза той. — Забравих, че съм съпруг. Не знаех как да бъда съпруг. Не си давах сметка, че мога да те разплача. Няма да го сторя никога повече.

Тя примигна: сините ѝ очи плуваха в неизплакани сълзи.

— Какво?

— Сгреших. Бях разгневен, но постъпих съвсем неправилно. Нека те заведа вътре, там ще се стоплим и ще ти кажа колко съжалявам, и никога повече няма да бъда невнимателен към теб.