Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Тя е кралицата — повтаря Мария. — Не може да бъде докосвана. Нейното тяло е миропомазано.

Мавърът се усмихва, сякаш в тази свята истина има нещо забавно.

— Е, надявам се, че някой я е докосвал, иначе изобщо не може да има налице дете — отбелязва.

— Съпругът ѝ. Миропомазан крал — казва Мария кратко. — И внимавайте какво говорите. Тези неща са свещени.

— Ако не мога да я прегледам, тогава ще трябва да кажа само онова, което мисля, като я гледам. Щом не може да се подложи на преглед, тогава ще трябва да се задоволи с догадки. — Той се обръща към мен. — Ако бяхте обикновена жена, а не кралица, сега щях да взема ръцете ви в своите.

— Защо?

— Защото трябва да ви съобщя печална вест.

Бавно протягам ръце с пръсти, окичени със скъпоценни пръстени. Той ги поема нежно, тъмните му ръце са нежни като детско докосване. Тъмните му очи се вглеждат в моите без страх, лицето му е угрижено и развълнувано.

— Щом кървите, най-вероятно е утробата ви да е празна — казва той. — В нея няма дете. Ако гърдите ви не са налети, значи не се пълнят с мляко, тялото ви не се подготвя да храни дете. Ако в шестия месец не усещате в утробата ви да се движи дете, то или детето е мъртво, или там няма дете. Ако не чувствате нищо, то причината вероятно е, че няма какво да почувствате.

— Коремът ми все още е подут — отмятам назад пелерината си и му показвам извивката на корема си под долната дреха. — Твърд е, не съм дебела, изглеждам така, както преди да изгубя първото бебе.

— Възможно е да е инфекция — казва той замислено. — Или — да се помолим на Аллах да не е така — може да е израстък, вредно образувание. Или може да е помятане, от което още да не сте изхвърлили плода.

Отдръпвам ръцете си.

— Урочасвате ме!

— Никога — казва той. — За мен, в този момент, вие не сте Каталина, инфанта на Испания, а просто жена, която е помолила за помощта ми. Съжалявам за вас.

— Голяма помощ, няма що! — прекъсва го Мария де Салинас троснато. — От голяма помощ ни бяхте!

— Както и да е, не вярвам в това — казвам аз. — Вашето мнение е едно, доктор Филдинг смята друго. Защо би трябвало да вярвам на вас, вместо на един добър християнин?

Той ме гледа дълго, с нежно изражение.

— Иска ми се да можех да ви дам по-добро мнение — казва. — Но предполагам, че има мнозина, които ще ви кажат удобни лъжи. Аз вярвам в казването на истината. Ще се моля за вас.

— Не искам вашите невернически молитви — казвам грубо. — Можете да си вървите, и да вземете със себе си лошото си мнение и своите ереси.

— Вървете с Бог, инфанта — казва той с достойнство, сякаш не съм го оскърбила. Покланя се. — А след като не желаете молитвите ми към моя Бог (хвала на святото Му име), вместо това ще се надявам, когато изпаднете в беда, вашият лекар да се окаже прав, и собственият ви Бог да е с вас.

Оставям го да си тръгне по тайното стълбище, безмълвен като черна котка, и не казвам нищо. Чувам как сандалите му шляпат надолу по каменните стъпала, точно като приглушените стъпки на слугите в родния ми дом. Долавям шумоленето на дългата му роба, толкова различно от скованото шумолене на английското сукно. Чувствам как от въздуха постепенно се изпарява мирисът му, топлото, ароматно ухание на родината ми.

А когато той си отива, когато вече го няма, когато вратата на долния етаж е затворена и чувам Мария де Салинас да завърта ключа в ключалката, откривам, че искам да заплача — не защото ми съобщи такива лоши новини, а защото един от малкото хора на този свят, които някога са ми казвали истината, си е отишъл.

Катерина не каза на младия си съпруг за посещението на мавърския лекар, нито за лошото заключение, което така открито бе споделил с нея. Не спомена за посещението му пред никого, дори пред лейди Маргарет Поул. Уповаваше се на чувството си за предопределение, на гордостта си и на вярата си, че все още се ползва със специалното Божие благоволение, и продължи да поддържа идеята, че е бременна, без дори да си позволи да се съмнява.

Имаше всички основания. Английският лекар, доктор Филдинг, бе все така уверен, акушерките не му противоречаха, придворните се държаха така, сякаш на Катерина ѝ предстоеше да роди през март или април, и тя преминаваше през пролетта, през раззеленяващите се градини, под разцъфващите дървета, със спокойна усмивка и с ръка, леко обгърнала закръгления ѝ корем.

Хенри беше развълнуван от предстоящото раждане на детето си; планираше в Гринич да се проведе голям турнир, веднага щом се роди бебето. Загубата на момичето не го беше научила на предпазливост, той се хвалеше из целия двор, че скоро ще се роди здраво бебе. Внимаваше само да не предрича раждането на момче. Казваше на всички, че за него няма значение дали това първо дете ще е принц или принцеса — той щеше да обича това бебе, задето е първородното, затова, че бе дошло при него и кралицата в този пръв прилив на тяхното щастие.

Катерина потисна съмненията си, и нито веднъж не каза на Мария де Салинас, че не беше почувствала бебето си да рита, че се чувстваше малко по-студена, малко по-отдалечена от всичко, с всеки изминал ден. Прекарваше все по-дълго и по-дълго време на колене в параклиса си, но Бог не ѝ говореше, а сякаш дори и гласът на майка ѝ беше замлъкнал. Откри, че тъгуваше за Артур — не с пламенния копнеж на млада вдовица, а защото той беше най-скъпият ѝ приятел в Англия, и единственият, на когото можеше сега да довери съмненията си.

През февруари тя присъства на голямото празненство за последния ден преди началото на постите, сияеше пред целия двор и се смееше. Те видяха широката извивка на корема ѝ, видяха увереността ѝ, докато отбелязваха началото на Великите пости. Преместиха се в Гринич, сигурни, че бебето ще се роди точно след Великден.

* * *

Отиваме в Гринич за раждането на моето дете, покоите са подготвени за мен, както е изложено в Кралската книга на Нейна светлост бабата на краля — украсени с гоблени с приятни и насърчителни сцени, застлани с килими и посипани със свежи билки. Поколебавам се на вратата, зад мен приятелите ми вдигат чашите си с вино с подправки. Това е мястото, където ще извърша най-важното си дело за Англия, това е моят съдбовен миг. Това е делото, за което съм родена и отгледана. Поемам си дълбоко дъх и влизам вътре. Вратата се затваря зад мен. Няма да виждам приятелите си, Бъкингамския херцог, скъпия си рицар Едуард Хауард, изповедника си, испанския посланик, докато не се роди бебето ми.

Жените от свитата ми ме придружават. Лейди Елизабет Болейн поставя благоуханна топка с ароматни вещества на масичката до леглото ми, лейди Елизабет и лейди Ан, сестри на Бъкингамския херцог, опъват един гоблен, като всяка държи по един ъгъл, и се смеят, когато той се изкривява на едната или на другата страна. Мария де Салинас се усмихва, застанала до голямото легло, около което току-що са окачени тъмни завеси. Лейди Маргарет Поул подготвя люлката за бебето в долния край на леглото. Вдига поглед и ми се усмихва, когато влизам, и аз си спомням, че тя е майка, сигурно знае какво трябва да се прави.

— Искам вие да отговаряте за кралската детска стая — заявявам ѝ внезапно: привързаността ми към нея и чувството ми, че се нуждая от съветите и утехата на по-възрастна жена, ме надвиват.

Сред жените от свитата ми се разнася лек развеселен смях. Те знаят, че обикновено много държа на формалностите: подобно назначение би трябвало да дойде чрез управителя на домакинството ми след допитване до десетки хора.

Лейди Маргарет ми се усмихва:

— Знаех, че ще искате — казва тя, като ми отговаря също така непринудено, както съм говорила аз. — Разчитах на това.

— Без кралска покана? — подмята лейди Елизабет Болейн. — Срамота, лейди Маргарет! Така да се самоизтъквате!

Това кара всички ни да се разсмеем при представата за лейди Маргарет, тази най-достойна сред жените, като личност, бореща се за кралското предпочитание.

— Знам, че ще се грижите за него като за роден син — прошепвам ѝ.

Тя взема ръката ми и ми помага да си легна. Тежка и тромава съм, усещам в утробата си онази постоянна болка, която се опитвам да скрия.

— Ако е рекъл Господ — казва тя тихо.

Хенри влиза да се сбогува с мен. Лицето му е поруменяло от вълнение и устата му трепери, той прилича повече на момче, отколкото на крал. Улавям ръцете му и го целувам нежно по устата.

— Любов моя — казвам. — Моли се за мен. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за нас.

— Ще отида до параклиса на Светата Дева от Уолсингам да въздам благодарност — казва ми той отново. — Писах до тамошния женски манастир и им обещах богата отплата, ако се застъпят за теб пред Нашата Повелителка. Те се молят за теб сега, любов моя. Уверяват ме, че се молят непрекъснато.

— Бог е добър — казвам аз. За миг си спомням за лекаря-мавър, който ми каза, че не чакам дете, и отблъсквам от ума си езическата му глупост. — Това е съдбата ми, и желанието на майка ми, и Божията воля — казвам.

— Толкова ми се иска майка ти да можеше да е тук — казва неловко Хенри. Не го оставям да види как трепвам.

— Разбира се — казвам тихо. — И съм сигурна, че тя ме гледа от Ал-Ян… — прекъсвам думите, преди да съм успяла да ги изрека. — От рая — казвам гладко. — От небето.

— Мога ли да ти донеса нещо? — пита той. — Преди да си тръгна, мога ли да ти донеса нещо?

Не се разсмивам при мисълта Хенри — който никога не знае къде се намира нещо — да изпълнява мои поръчки сега, когато е вече късно.

— Имам всичко, което ми е нужно — уверявам го. — А дамите ми ще се грижат за мен.

Той се изправя, много царствено, и ги оглежда.

— Служете на господарката си добре — нарежда твърдо. На лейди Маргарет казва: — Моля ви, повикайте ме веднага, ако има новини, по всяко време, независимо дали е ден или нощ — после ме целува много нежно за „довиждане“, а когато излиза, затварят вратата след него и аз оставам сама с дамите си, в предписаното усамотение преди раждането.

Радвам се, че съм в усамотение. Сенчестата, изпълнена с покой спалня ще бъде моето убежище, мога да си почина за малко в познатата компания на жени. Мога да престана да играя ролята на плодовита и уверена кралица, и да бъда себе си. Оставям настрана всички съмнения. Няма да мисля и няма да се тревожа. Ще чакам търпеливо, докато бебето ми се роди, а после ще го въведа в света без страх, без писъци. Твърдо съм решена да вярвам, че това дете, преживяло загубата на своя близнак, ще бъде силно бебе. А аз, която преживях загубата на първото си дете, ще бъда смела майка. Може би може да се окаже вярно, че ние — това бебе и аз — сме превъзмогнали заедно скръбта и загубата.

Чакам. Чакам през целия март, и моля да махнат гоблена, който закрива прозореца, за да мога да усетя уханието на пролетта във въздуха и да чуя чайките, които крякат над приливите по реката.

Сякаш нищо не се случва: нито за бебето ми, нито за мен. Акушерките ме питат дали чувствам болка, а аз не изпитвам такава. Нищо повече от тъпата болка, която изпитвам отдавна. Питат дали бебето се е раздвижило, дали го усещам да ме рита, но, честно казано, не разбирам какво имат предвид. Те се споглеждат и казват твърде високо, твърде енергично, че това е много добър знак, това, че бебето е спокойно, означава, че е силно; той сигурно си почива.

Решително отблъсквам от себе си безпокойството, което чувствам още от началото на тази втора бременност. Няма да мисля за предупреждението на мавърския лекар, нито за съчувственото му изражение. Твърдо съм решена да не търся страха, да не тичам към провала. Но идва април и чувам потропването на дъжд по прозореца, после и топлината на слънцето, а все още не се случва нищо.

Роклите ми, които така се изопваха и ме стягаха през корема през зимата, ми се струват по-хлабави през април, а после стават още по-свободни. Нареждам на всичките си жени, освен Мария, да излязат, развързвам роклята си, показвам ѝ корема си и питам дали съм започнала да отслабвам около талията.

— Не знам — казва тя; но от ужасеното ѝ лице се досещам, че коремът ми е по-малък, че е очевидно, че там няма бебе, готово да се роди.

След още седмица е очевидно за всички, че коремът ми се смалява, че отново отслабвам. Акушерките се опитват да ми кажат, че понякога коремът на жената се смалява точно преди бебето да се роди, когато бебето слиза надолу, за да се роди, споделят всякакви подобни тайни познания. Гледам ги студено и ми се иска да можех да повикам истински лекар, който да ми каже истината.