— Сигурно знаете какво е станало? — питам я кратко.

— Знам някои клюки — казва тя спокойно. — Нищо конкретно.

— Какво е разгневило краля толкова много? — питам. — Разстроен е заради оттеглянето ми, сърди ми се. Какво го тревожи? Едва ли е флиртът на онова момиче Стафорд с Комптън?

Лицето на лейди Маргарет е мрачно.

— Кралят е много привързан към Уилям Комптън — каза тя. — Не би приел той да бъде обиждан.

— Но всъщност друг би трябвало да бъде обиден — казвам аз. — Лейди Ан и съпругът ѝ са тези, които са опозорени. Бих предположила, че кралят се е ядосал на Уилям. Лейди Ан не е момиче, с което да се търкаля зад някоя стена. Трябва да имаме предвид семейството ѝ и семейството на съпруга ѝ. Нима кралят не е предупредил Комптън да се държи прилично?

Лейди Маргарет свива рамене.

— Не знам — казва тя — Никое от момичетата не иска дори да говори с мен. Мълчат, сякаш това е много сериозен въпрос.

— Но защо, ако не е било нищо повече от един лекомислен флирт? През пролетта, когато младостта зове младост?

Тя поклаща глава:

— Наистина не знам. Човек би си помислил така. Но ако е само флирт, защо херцогът ще е толкова засегнат? Защо би се скарал с краля? Защо момичетата не се присмиват на Ан, задето са я хванали?

— И още нещо… — казвам.

Тя чака.

— Защо кралят ще плаща за ухажването на Комптън? Таксата за певците е сред сметките на двора.

Тя се намръщи.

— Защо кралят би насърчил това? Той трябва да е знаел, че херцогът ще бъде дълбоко оскърбен.

— А Комптън продължава ли да се ползва с висше благоволение?

— Неразделни са.

Изричам мисълта, която изпълва със студ сърцето ми:

— Мислите ли в такъв случай, че Комптън е само параван, а любовната връзка е между моя съпруг, краля, и лейди Ан?

Мрачното лице на лейди Маргарет ми подсказва, че се опасява именно от това, което предполагам и аз.

— Не знам — казва тя, открито както винаги. — Както казах, момичетата не ми съобщават нищо, а не съм задавала на никого този въпрос.

— Защото мислите, че отговорът няма да ви хареса?

Тя кимва. Бавно се обръщам, и отново тръгваме мълчаливо покрай реката.

* * *

Катерина и Хенри въведоха свитата си на вечеря в голямата зала и седнаха един до друг под златния кралски балдахин, както винаги. Имаше специална група певци, пристигнали в Англия от френския кралски двор — те пееха без инструменти, съвсем вярно, изпълнявайки дузина различни партии. Изпълнението беше сложно и красиво, а Хенри беше омагьосан от музиката. Когато певците спряха, той изръкопляска и помоли да повторят песента. Те се усмихнаха на въодушевлението му и запяха отново. Той поиска да чуе още веднъж песента, а след това им изпя теноровата партия: съвършено.

Беше техен ред да го аплодират, и те го поканиха да изпее с тях частта, която беше научил толкова бързо. Катерина, седнала на трона си, се наведе напред и се усмихна, докато младият ѝ съпруг пееше с чистия си млад глас, а придворните дами ръкопляскаха одобрително.

Когато музикантите засвириха и придворните започнаха да танцуват, Катерина слезе от издигнатата платформа, където се намираше кралската маса, и затанцува с Хенри: лицето ѝ светеше от щастие, а усмивката ѝ бе топла. Хенри, насърчен от нея, танцуваше като италианец, с бързи, изящни стъпки и високи подскоци. Катерина изръкопляска възхитено и поиска нов танц, сякаш никога в живота си не се беше тревожила дори за миг. Една от дамите ѝ се наведе към придворния, който се беше обзаложил, че Катерина ще разбере.

— Мисля, че ще си задържа обиците — каза тя. — Той я заблуди. Изигра я като глупачка, и сега е лесна плячка за всяка от нас. Тя е изгубила контрол върху него.

* * *

Изчаквам да останем сами, после чакам, докато той ме обладава с нетърпелива радост, а след това се измъквам от леглото и му донасям чаша разреден ейл.

— Е, кажи ми истината, Хенри — обръщам се простичко към него. — Каква е истината за кавгата между теб и Бъкингамския херцог, и какви бяха отношенията ти със сестра му?

Бързият му кос поглед ми казва повече от всякакви думи. Готви се да ме излъже. Чувам думите, които изрича: някаква история за предрешаване, как всички били маскирани и дамите танцували с тях, а Комптън и Ан танцували заедно, и разбирам, че лъже.

Не мислех, че може да ми причини толкова болезнено изживяване. Женени сме от близо година, следващия месец ще стане една година, и той винаги ме е гледал открито, с цялата искреност на младостта в погледа си. Никога не съм долавяла в гласа му друго, освен истината: перчене, разбира се, и младежка арогантност, но никога — това неуверено, измамно потрепване. Той ме лъже и почти бих предпочела откровено признание за изневяра, отколкото да го видя как ме гледа, синеок и мил като момче, и се готви да изрече куп лъжи.

Спирам го, наистина не мога да понеса да слушам това.

— Достатъчно — казвам. — Знам достатъчно, та поне да съм наясно, че това не е вярно. Била е твоя любовница, нали? А приятелят ти Комптън е бил параван?

Лицето му е потресено.

— Катерина…

— Просто ми кажи истината.

Устата му трепери. За него е непоносимо да признае какво е извършил.

— Нямах намерение да…

— Знам — казвам. — Сигурна съм, че си бил силно изкушен.

— Нямаше те толкова дълго…

— Знам.

Възцарява се ужасна тишина. Мислех си, че ще ме излъже, а аз ще го проследя и след това ще хвърля в лицето му лъжите и прелюбодейството му, че ще бъда истинска кралица-воин в справедливия си гняв. Но изпитвам тъга и вкус на поражение. Ако Хенри не може да ми остане верен, когато съм в усамотение, за да родя детето ни, детето, от което се нуждаем толкова много, тогава как ще бъде верен до смъртта? Как ще се подчини на обета си да остави всички други, когато вниманието му може да се отклони толкова лесно? Какво трябва да сторя аз, какво може да направи която и да е жена, когато съпругът ѝ е такъв глупак, че е в състояние за миг да пожелае която и да било жена вместо жената, на която се е обрекъл завинаги?

— Скъпи съпруже, това е голям грях — казвам тъжно.

— Направих го, защото хранех такива съмнения. За миг си помислих, че не сме женени — признава той.

— Забравил си, че сме женени? — питам невярващо.

— Не! — Главата му се вдига, сините му очи са пълни с неизплакани сълзи. По лицето му е изписано разкаяние. — Помислих си, че тъй като бракът ни не е действителен, не е нужно да го зачитам.

Напълно изумена съм от думите му.

— Нашият брак? Защо да не е действителен?

Той поклаща глава. Срамува се прекалено много, за да говори. Притискам го:

— Защо не?

Той коленичи до леглото ми и скрива лице в завивките.

— Харесах я и я пожелах, и тя каза някои неща, които ме накараха да почувствам…

— Да почувстваш какво?

— Накараха ме да помисля…

— Да помислиш какво?

— Ами ако не си била девица, когато се ожених за теб?

Изведнъж заставам нащрек, като злодей близо до мястото на извършено престъпление, като убиец, когато трупът започва да кърви при вида му.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя беше девица…

— Ан ли?

— Да. Сър Джордж е импотентен. Всички знаят това.

— Така ли?

— Да. Та, тя беше девица. И беше… — той потрива лице в завивката на леглото ни. — Не беше като теб. Тя… — той заеква и трудно намира думите. — Извика от болка. Кървеше, уплаших се, като видях колко много кръв, наистина много… — той отново млъква рязко. — Първия път тя не можа да продължи. Трябваше да спра. Тя се разплака; прегърнах я. Беше девица. Това става, когато си легнеш с девица, за първи път. Бях първият ѝ любим. Разбрах го. Първият ѝ любим.

Настъпва продължително, студено мълчание.

— Заблудила те е — казвам жестоко, пренебрегвайки с един замах нейната репутация и неговата нежност към нея, превръщайки нея в блудница, а него — в глупак, в името на висшето благо.

Той вдига поглед, потресен:

— Така ли?

— Не е била толкова силно наранена, преструвала се е — поклащам глава при мисълта за порочността на младите жени. — Това е стара хитрина. Сигурно е държала мехур с кръв в ръката си и го е спукала, за да видиш кръвта. Сигурно е извикала. Предполагам, че още от самото начало се е разхленчила и е твърдяла, че не може да търпи болката.

Хенри е удивен.

— Точно това направи.

— Смятала е да те накара да изпиташ съчувствие към нея.

— Но аз наистина изпитвах съчувствие!

— Разбира се. Искала е да те накара да смяташ, че си отнел девствеността ѝ, целомъдрието ѝ, и че ѝ дължиш покровителството си.

— Точно това каза!

— Опитала се е да ти заложи капан — казвам. — Не е била девица, преструвала се е на такава. Аз бях девица, когато дойдох в леглото ти, и първата нощ, в която се любихме, беше много истинска и нежна. Спомняш ли си?

— Да — казва той.

— Нямаше вой и плач, все едно сме актьори на сцена. Всичко мина спокойно, с нежност. Нека това ти служи за сравнение — казвам. — Бях истинска девица. Всеки от нас бе първата любов на другия. Нямахме нужда от преструвки и преувеличение. Придържай се към истината за нашата любов, Хенри. Бил си заблуден от една измамница.

— Тя каза… — подхваща той.

— Какво каза? — Не се страхувам. Твърдо съм решена Ан Стафорд да не раздели онова, което Бог и майка ми са съединили.

— Каза, че сигурно си правила любов с Артур — той заеква, видял пребледнялото ми от ярост лице. — Че си лягала с него, и че…

— Не е вярно.

— Не знаех.

— Не е вярно.

— О, да.

— Бракът ми с Артур не беше консумиран. Дойдох при теб като девица. Ти беше първата ми любов. Осмелява ли се някой да твърди нещо различно?

— Не — казва той бързо. — Не. Никой няма да ти каже нещо различно.

— Нито на теб.

— Нито на мен.

— Би ли дръзнал някой да ми каже в лицето, че не си първата ми любов, че не съм дошла при теб като недокосната девица, че не съм твоя вярна законна съпруга и кралица на Англия?

— Не — казва той отново.

— Нито дори ти.

— Нито дори аз.

— Целта на това твърдение е да ме опозори — казвам ожесточено. — И къде ще спре скандалът? Може би ще намекнат, че нямаш право на трона, защото майка ти не е била девица на сватбения си ден?

Той е зашеметен.

— Майка ми ли? Какво за майка ми?

— Говори се, че е лягала с чичо си, узурпатора Ричард — казвам безцеремонно. — Помисли си за това! Говори се също и че легнала с баща ти, преди да са били женени. Говори се, че тя далеч не била девица на сватбения си ден, когато носела косата си разпусната и била облечена в бяло. Говори се, че била двукратно обезчестена, не много повече от блудница, преди да заеме трона. Нима ще позволим хората да говорят такива неща за една кралица? Нима ще допуснеш подобни клюки да те лишат от наследство? Нима ще допуснеш аз да бъда лишена от наследство? И нашият син?

Хенри е толкова потресен, че остава без дъх. Обичаше майка си и никога досега не е мислил за нея като за сексуално същество.

— Тя никога не би… тя беше изключително… как може…

— Виждаш ли? Това се случва, ако позволим на хората да клюкарстват за по-достойните от тях. — Формулирам закона, който ще ме защити. — Позволиш ли на някого да засегне честта ми, няма да можеш да спреш скандала. Това е оскърбление за мен, но и заплаха за теб. Кой знае докъде може да стигне скандалът, щом веднъж намери опора? Клюките срещу кралицата могат да разклатят самия трон. Внимавай, Хенри.

— Тя го каза! — възкликва той. — Ан каза, че не било грях да легна с нея, защото не съм истински женен!