Филипа Грегъри - Вярната принцеса

* * *

Хенри замина за параклиса на света Богородица в Уолсингам, както бе обещал, и Катерина го помоли да каже на монахините, които държаха параклиса, че тя ще дойде лично следващия път, когато разбере, че очаква дете. Когато следващото бебе започнеше да расте в утробата на кралицата, тя щеше да въздаде благодарност за благополучното раждане на първото и да се помоли за благополучното раждане на второ дете. Помоли краля да каже на монахините, че тя ще идва при тях всеки път, когато очаква дете, и че се надява да ги посети много пъти.

Даде му тежка кесия със злато.

— Ще им предадеш ли това от мое име, за да се молят за мен?

Хенри взе кесията.

— Те се молят за кралицата на Англия, защото това е техен дълг — каза той.

— Искам да им го напомня.

Хенри се върна в двора за най-пищния турнир, който Англия беше виждала, и Катерина се надигна от леглото си, за да го организира за него. Преди да замине, той си беше поръчал нови доспехи, и тя нареди на своя фаворит, Едуард Хауард, талантливия по-малък син на рода Хауард, да се погрижи доспехите да отговарят точно на мерките на слабия и строен млад крал, а изработката да бъде съвършена. Тя заръча да ушият флагове и да окачат гоблени, да подготвят поетични драми, в които да се разказва за славни събития, и да има злато навсякъде: флагове и завеси от златен брокат, бродирани със злато драперии, златни блюда и златни чаши, златни върхове на украсените с орнаменти копия, позлатени щитове, злато дори по седлото на кралския кон.

— Това ще бъде най-пищният турнир, който Англия е виждала някога — каза ѝ Едуард Хауард. — Английско рицарство и испанска елегантност. Ще бъде нещо прекрасно.

— Това е най-голямото празненство, което сме имали — каза тя, като се усмихваше. — По най-големия повод.

* * *

Зная, че подготвих изключително зрелище за Хенри, но когато той излиза на арената за турнири, дъхът ми секва. Модно е рицарите, които са дошли да участват в турнира, да си изберат мото; понякога дори съчиняват поема или играят роля в жива картина, преди да излязат на арената. Хенри запази своето мото в тайна и не ми каза какво ще бъде. Сам поръча флага си, жените постоянно се смеят и се крият от мен, докато бродират думите върху флага от коприна в зеления цвят на Тюдорите. Наистина нямам представа какво ще гласи девизът до мига, когато той се покланя пред мен в кралската ложа, знамето се раздипля и неговият херолд високо оповестява титлата му за турнира „Рицарят Вярно Сърце“.

Изправям се на крака и сключвам ръце пред лицето си, за да скрия треперещата си уста. Не успявам да се сдържа, и очите ми се изпълват със сълзи. Той се е нарекъл „Рицарят Вярно Сърце“ — обявил е пред света възвръщането на предаността и любовта си към мен. Жените от моята свита отстъпват назад, за да мога да видя балдахина, който той е наредил да окачат около цялата кралска ложа. Поръчал е да забодат навсякъде по него малки гербове с преплетени инициали „Х“ и „К“. Накъдето и да погледна, на всеки ъгъл на арената за турнири, върху всяко знаме, върху всяка колона, има инициали „Х“ и „К“, изписани заедно. Той е използвал този голям турнир, най-хубавият и най-пищният, който Англия някога е виждала, за да покаже на света, че ме обича, че е мой, че сърцето му ми принадлежи, и че това сърце е вярно.

Оглеждам се наоколо, към придворните си дами, изживявайки пълния си триумф. Ако можех да говоря свободно, щях да им кажа: „Ето! Приемете това като предупреждение. Той не е мъжът, за когото го смятахте. Той не е мъж, който би се отвърнал от законната си съпруга. Не е мъж, когото можете да съблазните, независимо колко умели са хитрините ви, колко лукаво шушукате против мен. Той ми даде сърцето си, и сърце му е вярно.“ Обхождам ги бързо с очи, тях, най-хубавите момичета от най-изтъкнатите фамилии в Англия, и знам, че всяка от тях тайно си мисли, че може да получи мястото ми. Ако извади късмет, ако кралят бъде съблазнен, ако аз умра, тя би могла да заеме мястото ми на престола.

Но неговото знаме им казва: „Не е така.“ Неговият флаг им го казва, златните букви „Х“ и „К“ им го казват, викът на херолда им казва, че той е изцяло мой, завинаги. Волята на майка ми, думата, която дадох на Артур, съдбата, отредена от Бог на Англия, най-сетне ме доведоха до това: син и наследник в люлката на Англия, кралят на Англия, оповестяващ пред всички любовта си към мен, и моят инициал, преплетен с неговия в златно, накъдето и да погледна.

Докосвам устните си с ръка и я протягам към него. Наличникът на шлема му е вдигнат, сините му очи пламтят от страст към мен. Любовта му към мен ме топли като горещото слънце на детството ми. Аз съм жена, благословена от Бог, всъщност — ползваща се със специалното Му благоволение. Преживях вдовството и отчаянието си от загубата на Артур. Ухажването на стария крал не ме съблазни, враждебността му не ме победи, омразата на майка му не ме унищожи. Любовта на Хенри ми доставя наслада, но не ме спасява. С особеното Божие благоволение, аз спасих сама себе си. Сама излязох от мрака на бедността и влязох в блясъка на светлината. Сама се преборих с онова ужасно потъване в пълното отчаяние. Сама превърнах себе си в жена, която може да се изправи пред смъртта, може да се изправи и пред живота, и да понесе и двете.

Спомням си как веднъж, когато бях малко момиче, майка ми се молеше преди битка, а после се надигна от мястото, където беше коленичила, целуна кръста от слонова кост, върна го на поставката му, и направи знак на придворната си дама да донесе предницата на бронята ѝ и да ѝ я закопчае.

Изтичах напред, замолих я да не отива, попитах я защо трябва да потегли в битка, щом Бог ни дава благословията Си? Ако сме благословени от Бог, защо трябва и да се сражаваме? Няма ли Той просто да прогони маврите заради нас?

— Благословена съм, защото съм избрана да върша Неговото дело — тя коленичи и обви ръка около мен. — Може би ще кажеш: защо да не оставим това на Бог, да изпрати гръмотевична буря над злите маври?

Кимнах.

— Аз съм гръмотевичната буря — каза тя, като се усмихна. — Аз съм гръмотевичната буря, изпратена от Бог да ги прогони. Днес Той не избра гръмотевична буря. Избра мен. И нито аз, нито тъмните облаци можем да откажем да изпълним своя дълг.

Усмихвам се на Хенри, когато спуска наличника на шлема си и отдалечава коня си от кралската ложа. Сега разбирам какво имаше предвид майка ми с това, че е Божията гръмотевица. Бог ме е призовал да бъда неговата слънчева светлина в Англия. Мой вменен от Бога дълг е да донеса щастие, благоденствие и сигурност на Англия. Правя това, като водя краля към правилните избори, като осигурявам наследяването на трона, и като защитавам безопасността на границите. Аз съм богоизбраната кралица на Англия и се усмихвам на Хенри, когато едрият му черен кон с лъскав косъм отива в бавен тръс до края на манежа, усмихвам се и на лондончаните, които викат името ми и крещят: „Бог да благослови кралица Катерина!“, усмихвам се и на себе си, защото постъпвам така, както желаеше майка ми, както Бог повели, а Артур ме чака в градината Ал Яна.

Десет дни по-късно, когато кралица Катерина беше на върха на щастието си, ѝ съобщиха най-лошата вест в живота ѝ.

* * *

По-лошо е дори от смъртта на съпруга ми, Артур. Не мислех, че може да има нещо по-ужасно от това; но така се оказва. По-лошо е от годините ми на вдовство и чакане. По-ужасно е, отколкото когато получих вест от Испания, че майка ми е мъртва, че е умряла в деня, когато ѝ писах, умолявайки я да ми изпрати една дума. По-лошо е от най-лошите дни, които съм имала.

Моето бебе е мъртво. Не мога да кажа нищо повече от това, не мога дори да чувам какво ми говорят. Струва ми се, че Хенри е тук през част от времето; а също и Мария де Салинас. Струва ми се, че и Маргарет Поул е тук, виждам и покрусеното лице на Томас Хауард до рамото на Хенри; виждам как Уилям Комптън отчаяно стиска рамото на Хенри; но всички лица се размиват пред очите ми и не мога да бъда сигурна в нищо.

Отивам в стаята си и нареждам да затворят капаците и да залостят вратите. Но е твърде късно. Вече ми съобщиха най-лошата вест в живота ми; затварянето на вратата няма да ѝ попречи да влезе. Не мога да понасям светлината. Не мога да понасям шумовете от продължаващия обикновен живот. Чувам един паж да се смее в градината близо до прозореца ми и не мога да разбера как в света може да е останала радост или щастие, сега, когато моето бебе го няма.

Сега вече куражът, на който съм се уповавала през целия си живот, се оказва просто тънка нишка, мрежа на паяк, невеществен. Ведрата ми увереност, че вървя по Божия път и че Той ще ме закриля, не е нищо повече от заблуда, детска вълшебна приказка. В сенките на стаята си се потапям дълбоко в тъмнината, която майка ми позна, когато изгуби сина си, от която Хуана не можа да се спаси, когато изгуби съпруга си, която беше проклятието на баба ми, която е надвиснала над жените от семейството ми като тъмна сянка. В края на краищата се оказва, че не съм по-различна от тях. Не съм жена, която може да надживее любовта и загубата, както мислех досега. Просто до този момент никога не бях губила някой, който да ми е бил по-скъп от самия живот. Когато Артур умря, сърцето ми беше сломено. Но сега, когато бебето ми е мъртво, не искам нищо, освен сърцето ми да престане да бие.

Не ми хрумва никаква причина, поради която би трябвало аз да продължа да живея, а това невинно, безгрешно бебе да ми бъде отнето. Не мога да намеря никаква причина за това. Не мога да разбера един Бог, който може да ми го отнеме. Не мога да разбера един свят, който може да бъде толкова жесток. В мига, когато ми казаха: „Ваша светлост, бъдете смела, имаме лоши новини за принца“, аз изгубих вярата си в Бог. Изгубих желанието си да живея. Изгубих дори амбицията си да управлявам Англия и да осигуря безопасността на страната си.

Той имаше сини очи и най-малките, най-съвършени ръце. Ноктите на пръстите на ръцете му приличаха на мънички мидени черупки. Малките му крачета… малките му крачета…

* * *

Лейди Маргарет Поул, която бе отговаряла за детската стая на мъртвото дете, влезе в стаята, без да почука, без покана, и коленичи пред кралица Катерина, която седеше на стола си край огъня, сред дамите си, без да вижда и да чува нищо.

— Дойдох да ви помоля за прошка, макар да не съм сторила нищо лошо — каза тя въздържано.

Катерина повдигна глава от ръката си.

— Какво?

— Вашето бебе умря, докато беше поверено на моите грижи. Дойдох да ви помоля за прошка. Кълна се, че не съм проявила небрежност. Но той е мъртъв. Принцесо, съжалявам.

— Вие винаги сте тук — каза Катерина със сдържана неприязън. — В най-мрачните ми мигове винаги сте до мен, като лош късмет.

По-възрастната жена трепна.

— Наистина, но не по свое желание.

— И не ме наричайте „принцесо“.

— Забравих.

За първи път от седмици Катерина се изправи на стола си и погледна в лицето друг човек, видя очите на Маргарет, видя новите бръчки около устата ѝ, осъзна, че не е единствената, която скърби за загубата на бебето си.

— О, Господи, Маргарет — каза тя и залитна напред.

Маргарет Поул я хвана и я прегърна.

— О, Господи, Катерина — промълви тя в косата на кралицата.

— Как можахме да го изгубим?

— Божия воля. Божия воля. Трябва да го повярваме. Трябва да склоним глава под Него.

— Но защо?

— Принцесо, никой не знае защо един бива погубен, а друг — пощаден. Помните ли?

По потръпването тя почувства, че сега, при загубата на сина си жената си спомня загубата на своя съпруг.

— Никога не забравям. Помня всеки ден. Но защо?

— Такава е Божията воля — повтори лейди Маргарет.

— Не мисля, че мога да го понеса — промълви Катерина толкова тихо, че никоя от дамите ѝ не можеше да чуе. Вдигна покритото си със следи от сълзи лице от рамото на приятелката си. — Да изгубя Артур ми се струваше като истинско мъчение, но да изгубя бебето си е като самата смърт. Не мисля, че мога да го понеса, Маргарет.

Усмивката на по-възрастната жена беше безкрайно търпелива.

— О, Катерина. Ще се научите да го понасяте. Никой не може да направи нищо друго освен да понася. Можете да се гневите или да плачете, но в крайна сметка ще се научите да понасяте.

Катерина бавно седна отново на стола си; Маргарет, непринудено елегантна, остана коленичила на пода в краката ѝ, сключила пръсти с тези на приятелката си.