Филипа Грегъри - Вярната принцеса

— Ще трябва отново да ме научите на смелост, съвсем отначало — прошепна Катерина.

По-възрастната жена поклати глава.

— Достатъчно е да го научите само веднъж — каза тя. — Знаете, научихте се на смелост в Лъдлоу; вие не сте жена, която може да бъде унищожена от скръбта. Ще скърбите, но ще оцелеете, ще излезете отново в света. Ще обичате. Ще заченете друго дете и това дете ще оживее, ще се научите отново да бъдете щастлива.

— Не мога да си го представя — каза Катерина унило.

— Ще се случи.

Битката, която Катерина очаквате от толкова отдавна, започна, докато тя още беше обладана от мрачната скръб за бебето си. Но нищо не можеше да проникне през тъгата ѝ.

„Прекрасни новини, най-добрите новини на света!“ — писа баща ѝ. Катерина уморено превеждаше от шифъра, а после — от испански на английски. „Ще поведа кръстоносен поход срещу маврите в Африка. Тяхното съществуване е опасност за християнския свят, техните набези изпълват с ужас цялото Средиземноморие и излагат на опасност корабоплаването от Гърция до Атлантическия океан. Изпратете ми най-добрите от вашите рицари — вие, които се обявявате за новия Камелот. Изпратете ми най-храбрите си пълководци начело на най-силните си мъже, а аз ще ги поведа към Африка и ще унищожим владенията на неверниците като благочестиви християнски крале.“

Катерина уморено отнесе преведеното писмо на Хенри. Той се връщаше от тенискорта, с кърпа, преметната около врата, с поруменяло лице. Засия, когато я видя, после радостното изражение в миг бе заличено от виновна гримаса, благодарение на която заприлича на момче, заловено да се наслаждава на забранено удоволствие. По това мимолетно изражение, в този кратък, издайнически миг, тя разбра — той бе забравил, че синът му е мъртъв. Играеше тенис с приятелите си, беше спечелил, виждаше съпругата, която все още обичаше, беше щастлив. Радостта спохождаше мъжете от неговото семейство така лесно, както тъгата — жените от нейното. Тя почувства как я заля вълна от омраза, толкова силна, че почти усети вкуса ѝ в устата си. Той успяваше да забрави, макар за миг, че тяхното малко момче бе умряло. Катерина си мислеше, че тя няма да забрави — никога, никога.

— Имам писмо от баща си — каза тя, като се опита да придаде някаква заинтересованост на дрезгавия си глас.

— Така ли? — Той беше олицетворение на загрижеността. Пристъпи към нея и я хвана под ръка. Тя стисна зъби, за да не изкрещи: „Не ме докосвай!“

— Каза ли ти да бъдеш смела? Написа ли ти утешителни думи?

Тромавата загриженост на младия мъж беше непоносима. Тя извика на лицето си най-търпеливата си усмивка.

— Не. Писмото не е лично. Знаеш, че той рядко ми пише така. В писмото става дума за кръстоносен поход. Той кани нашите благородници и лордове да съберат войска и да тръгнат с него срещу маврите.

— Така ли? О, наистина ли? Какъв шанс!

— Не и за теб — каза тя, потушавайки всяка евентуална идея на Хенри, че би могъл да тръгне на война, когато нямаха син. — Това е само малка експедиция. Но баща ми на драго сърце би приел в нея англичани, и мисля, че би трябвало да отидат.

— Убеден съм, че би ги приел — Хенри се обърна и повика приятелите си, които се бяха отдръпнали назад като виновни ученици, хванати да се забавляват. Беше им непоносимо да виждат Катерина, откакто беше станала толкова бледа и тиха. Харесваха я, когато тя беше кралицата на турнира, а Хенри беше Рицарят Вярно Сърце. Тя ги караше да се чувстват неудобно, когато идваше на вечеря като призрак, не хапваше нищо и си тръгваше рано.

— Хей! Някой да иска да замине на война срещу маврите?

Хор от възбудени крясъци отвърна на призива. Катерина си помисли, че най-много приличаха на куп развълнувани кученца — начело с лорд Томас Дарси и Едуард Хауард.

— Аз ще отида!

— И аз ще отида!

— Покажете им как се сражават англичаните! — подстрекаваше ги Хенри. — Аз лично ще платя разноските по експедицията.

— Ще пиша на баща си, че разполагате с доброволци, изгарящи от желание да потеглят — каза Катерина тихо. — Ще отида и ще му пиша сега. — Тя се извърна и тръгна бързо към вратата за малкото стълбище, което водеше към покоите ѝ. Не мислеше, че би могла да понесе да бъде с тях дори миг повече. Това бяха мъжете, които щяха да научат сина ѝ да язди. Това бяха мъжете, които щяха да бъдат определени за негови съветници, негов кралски съвет. Те щяха да бъдат редом с него по време на първото му причастие, те щяха да бъдат негови представители по време на годежа му, те щяха да бъдат кръстници на синовете му. А ето че сега бяха тук, смееха се, надаваха войнствени призиви, състезаваха се помежду си за гръмкото одобрение на Хенри, сякаш нейният син никога не се беше раждал, сякаш не беше умрял. Сякаш светът беше същият както винаги; но Катерина знаеше, че той беше напълно променен.

* * *

Той имаше сини очи. И най-мъничките, най-съвършени крачета.

* * *

В крайна сметка славният кръстоносен поход така и не се осъществи. Английските рицари пристигнаха в Кадис, но кръстоносците така и не отплаваха към Светите земи, така и не се изправиха пред остър ятаган, размахван от неверник с черно сърце. Катерина превеждаше писма, разменяни между Хенри и баща ѝ, в които баща ѝ обясняваше, че все още не е събрал войската си, че все още не е готов да замине, а после, един ден, тя дойде при Хенри с писмо в ръка и с лице, от което шокът беше изличил обичайната умора.

— Баща ми съобщава изключително ужасни новини.

— Какво става? — залита Хенри, объркан. — Виж, ето, току-що получих писмо от един английски търговец в Италия; не мога да схвана нищо от него. Той пише, че французите и папата са във война. — Хенри ѝ подаде писмото си. — Как е възможно това? Изобщо не го разбирам.

— Вярно е. Това писмо е от баща ми. Казва, че папата е обявил, че френските войски трябва да напуснат Италия — обясни Катерина. — Светият Отец е извел собствените си папски войски на бойното поле срещу французите. Крал Луи е обявил, че папата вече няма да бъде папа.

— Как се осмелява? — запита Хенри, потресен до дън-душа.

— Баща ми казва, че трябва да забравим кръстоносния поход и веднага да се притечем на помощ на папата. Той ще се опита да уговори съюз между нас и императора на Свещената Римска Империя. Не можем да позволим на крал Луи да завземе Рим. Той не трябва да навлиза в Италия.

— Трябва да е луд, за да смята, че бих го допуснал! — възкликна Хенри. — Нима бих позволил на французите да превземат Рим? Нима бих допуснал един папа, който да е френска марионетка? Забравил ли е какво може да направи една английска армия? Нима иска нов Азенкур?

— Да съобщя ли на баща си, че ще се обединим с него срещу Франция? — попита Катерина. — Мога да пиша веднага.

Той хвана ръката ѝ и я целуна. Поне този път тя не се отдръпна и той я притегли малко по-близо и обви ръка около талията ѝ.

— Ще дойда с теб, докато пишеш, и можем да подпишем писмото двамата — баща ти трябва да знае, че неговата дъщеря испанка и неговият син англичанин са напълно единни в подкрепата си за него. Слава Богу, че войските ни са вече в Кадис — възкликна Хенри, осъзнавайки добрия си късмет.

Катерина се поколеба: в ума ѝ бавно се оформяше една мисъл.

— Това е… рисковано.

— Това е късмет — каза Хенри весело. — Ние сме благословени от Бог.

— Баща ми сигурно ще търси някаква облага за Испания от всичко това. — Катерина спомена подозрението внимателно, докато вървяха към покоите ѝ и Хенри скъсяваше крачките си, за да ги нагоди към нейните. — Той никога не предприема ход, без да планира далече напред.

— Разбира се, но ти ще браниш интересите ни както винаги — каза той уверено. — Имам ти доверие, любов моя, както имам доверие на него. Нима сега той не е единственият ми баща?

Бавно, докато дните стават по-топли, а слънцето заприличва повече на испанското, аз също се стоплям и заприличвам повече на испанското момиче, което бях някога. Не мога да се примиря със смъртта на сина си, мисля, че никога няма да се примиря със загубата му; но виждам, че няма кого да виня за смъртта му. Не е имало недоглеждане или небрежност, той умря като птиче в топло гнездо, и трябва да проумея, че никога няма да узная защо.

Сега знам, че съм била глупава да виня себе си. Не съм извършила никакво престъпление, никакъв толкова ужасен грях, че Бог, милостивият Бог от молитвите на детството ми, да ме накаже с такава ужасна скръб. Никой добър Бог не би погубил такова сладко бебе, такова съвършено бебе с такива сини очи, само за да упражни божествената Си воля. В сърцето си знам, че такова нещо е невъзможно, не може да има такъв Бог. Макар в първите най-ужасни изблици на скръбта си да винях себе си и Бог, сега знам, че това не е било наказание за грях. Знам, че удържах обещанието си, обещанието, дадено на Артур, поради най-основателни причини; и че Бог ме е взел под закрилата Си.

Ужасният, смразяващ, мрачен факт на загубата на бебето ми сякаш отстъпва заедно с ужасния, мразовит мрак на тази английска зима. Една сутрин шутът дойде, каза ми някаква шега и аз се засмях на глас. Сякаш се беше отворила врата, която дълго е стояла здраво заключена. Осъзнавам, че мога да се смея, че е възможно да бъда щастлива, че смехът и надеждата могат да се върнат при мен и може би дори мога да забременея отново и пак да почувствам онази завладяваща нежност.

Започвам отново да чувствам, че съм жива, че отново съм жена с надежди и планове, че съм онази жена, в която се превърна момичето от Испания. Мога да усетя, че съм жива: застанала на половината път между бъдещето и миналото си.

Сякаш преглеждам основно тялото си като ездач след лошо падане от кон, потупвайки ръцете и краката си, уязвимото си тяло, сякаш търся трайни увреждания. Вярата ми в Бог се връща напълно неразклатена, по-твърда от всякога. Изглежда, че има само една голяма промяна: вярата ми в моите родители е накърнена. За първи път в живота си наистина мисля, че е възможно да са сгрешили.

Спомням си добротата на мавърския лекар към мен и ми се налага да променя възгледите си за неговия народ. Човек, който може да види врага си така сломен, както той видя мен, и въпреки това е в състояние да погледне на своята неприятелка с такова дълбоко състрадание, не може да бъде наречен варварин и дивак. Може да е неверник — може да е напълно заблуден — но със сигурност трябва да му бъде позволено да прави свои собствени заключения със собствени доводи. А от това, което знам за този човек, съм сигурна, че доводите му ще бъдат основателни.

Иска ми се да изпратя някой добър свещеник да се пребори за душата му, но не мога да кажа, както щеше да каже майка ми, че той е духовно мъртъв, негоден за нищо, освен за смърт. Той улови ръцете ми, за да ми съобщи тежките новини, и видях в очите му нежност, която ми напомни за нежността в погледа на Светата Дева. Вече не мога да отхвърлям маврите като еретици и врагове. Трябва да осъзная, че те са мъже и жени, способни на грешки като нас, изпълнени с надежди като нас, предани на вярата си, както ние на нашата.

И това на свой ред ме кара да се усъмня в мъдростта на майка си. Някога бях готова да се закълна, че тя знае всичко, че нейната повеля трябва да се слуша винаги. Но сега пораснах достатъчно, за да мисля по-задълбочено за нея. Бях оставена в нищета по време на вдовството си, защото подготвеният от нея договор беше небрежно написан. Бях изоставена съвсем сама в чужда страна, защото, макар тя да ме повика с привидна настойчивост — всъщност това беше само за показ; не би ме приела обратно в Испания на никаква цена. Тя прояви коравосърдечие, продължавайки да се придържа към плана си за мен, и ме остави сама, мен, нейната родна дъщеря.

И накрая, бях принудена да намеря тайно лекар и да се посъветвам с него скрито, защото тя беше изпълнила своята роля в прогонването на най-добрите лекари, най-добрите учени и най-будните умове от християнския свят. Беше заклеймила мъдростта им като грях и останалата част от Европа беше последвала примера ѝ. Тя освободи Испания от евреите, и от техните умения и кураж, прочисти Испания от маврите и тяхната начетеност и дарби. Тя, жена, която се възхищаваше на начетеността, прогони онези, които се наричат Хора на Книгата. Тя, която се бореше за справедливост, постъпи несправедливо.

Все още не мога да разбера какво може да означава това отчуждение за мен. Майка ми е мъртва, не мога да я упрекна или да споря с нея сега, освен във въображението си. Но знам, че през тези месеци в мен настъпи дълбока и трайна промяна. Стигнах до свое разбиране за своя свят, което не е нейното разбиране за нейния свят. Не подкрепям организирането на кръстоносен поход срещу маврите, нито срещу когото и да било. Не подкрепям гоненията, нито жестокостта към тях заради цвета на кожата им или вярата в сърцата им. Знам, не майка ми не е непогрешима, вече не вярвам, че тя и Бог мислят като един. Макар че все още обичам майка си, вече не я боготворя. Предполагам, че най-сетне пораствам.