* * *

Кралицата изплува бавно от скръбта си и отново започна да проявява интерес към управлението на двора и страната. В Лондон всички оживено обсъждаха новината, че шотландски капери нападнали английски търговски кораб. Всички знаеха името на каперския капитан: той беше Андрю Бартън, който плаваше с пълномощни писма от крал Джеймс Шотландски. Бартън беше безмилостен към английските кораби, и на лондонските докове цареше всеобщото убеждение, че Джеймс умишлено е дал позволение на пирата да плячкосва английски плавателни съдове, сякаш двете страни бяха вече във война.

— Трябва да бъде спрян — каза Катерина на Хенри.

— Той не смее да отправи открито предизвикателство! — възкликна Хенри. — Джеймс изпраща погранични разбойници и пирати срещу нас, защото не се осмелява да се изправи лично пред мен. Джеймс е страхливец и клетвопрестъпник.

— Да — съгласи се Катерина. — Но главното по отношение на този пират Бартън е, че той не само застрашава търговията ни, но е и предвестник на по-лоши неща. Ако допуснем шотландците да владеят моретата, тогава им позволяваме да разполагат с нас. Това е остров: моретата трябва да ни принадлежат, също както и сушата, иначе не сме в безопасност.

— Корабите ми са готови и отплаваме по пладне. Ще го заловя жив — обеща Едуард Хауард, адмиралът на флота, на Катерина, когато дойде да се сбогува с нея. Тя си помисли, че изглежда много млад, с не по-малко момчешки вид от Хенри; но дарбата и смелостта му бяха неоспорими. Беше наследил цялото тактическо умение на баща си, но го беше пренесъл към новосформирания флот. Постът на върховен адмирал по традиция се заемаше от представител на рода Хауард, но Едуард се оказваше изключително подходящ за него. — Ако не мога да го пленя жив, ще потопя кораба му и ще го докарам мъртъв.

— Срамота! Враг, но християнин! — възкликна тя закачливо, като му поднесе ръката си за целувка.

Той вдигна очи, поне веднъж сериозен.

— Уверявам ви, ваша светлост, че шотландците са по-голяма опасност за мира и благополучието на страната, отколкото маврите някога биха могли да бъдат.

Видя тъжната ѝ усмивка.

— Не сте първият англичанин, който ми казва това — каза тя. — Освен това можах да го видя с очите си в последните години.

— Трябва да е редно да постъпим така — каза той. — В Испания баща ви и майка ви не намериха дори миг покой, докато не успяха да прогонят маврите от планините. За нас в Англия най-близкият враг са шотландците. Именно те са в нашите планини, те са тези, които трябва да потиснем и укротим, ако искаме някога да живеем в мир. Баща ми прекара живота си, отбранявайки северните граници, а сега аз се боря със същия враг, но по море.

— Върнете се благополучно у дома — каза тя настойчиво.

— Длъжен съм да поемам рискове — каза той небрежно. — Не съм човек, свикнал да си стои у дома.

— Никой не се съмнява в храбростта ви, но моят флот се нуждае от адмирал — каза му тя. — Искам да имам един и същ адмирал в продължение на много години. Имам нужда от своя рицар-защитник на следващия турнир. Имам нужда от партньора си за танците. Върни се благополучно у дома, Едуард Хауард!

* * *

Кралят бе разтревожен, че приятелят му Едуард Хауард потегля срещу шотландци, пък било то и само срещу шотландски капер. Беше се надявал, че сключеният от баща му съюз с Шотландия, укрепен от брака на английската принцеса, ще гарантира мир.

— Джеймс е такъв лицемер, щом може да обещава мир и да се жени за Маргарет от една страна, и да разрешава тези набези — от друга! Ще пиша на Маргарет и ще ѝ кажа да предупреди съпруга си, че не можем да допускаме нападения над нашите плавателни съдове. Те също трябва да се придържат към границите си.

— Навярно той няма да се вслуша в нея — изтъкна Катерина.

— Не можем да я виним за това — каза той бързо. — Изобщо не биваше да я омъжват за него. Тя беше прекалено млада, а той беше твърде закостенял в навиците си, и има нагласата на войник. Но тя ще донесе мир, ако може; знае, че това беше желанието на баща ми, знае, че трябва да живеем в мир. Сега сме сродници, съседи сме.

Но пограничните лордове от фамилиите Пърси и Невил съобщаваха, че напоследък шотландците са станали по-дръзки в нападенията си по северните земи. Джеймс безспорно търсеше повод за война, несъмнено възнамеряваше да завладее земя в Нортъмбърланд. Вече всеки момент можеше да потегли на юг, да превземе Бърик, и да продължи към Нюкасъл.

— Как се осмелява? — запита Хенри. — Как се осмелява просто да нахлува, да плячкосва стоките ни и да тормози хората ни? Не знае ли, че мога да събера армия и да я поведа срещу него още утре?

— Ще бъде тежка кампания — отбеляза Катерина, мислейки си за дивата земя по границата и за дългия поход, докато се стигне до нея. Шотландците щяха да имат всички мотиви за битка, с простиращите се пред тях богати южни земи, а английските войници никога не искаха да се бият, когато бяха далече от селата си.

— Ще бъде лесно — възрази ѝ Хенри. — Всички знаят, че шотландците не могат да удържат армия на бойното поле. Те не са нищо повече от банда грабители. Ако изведа на бойното поле голяма английска войска, подходящо въоръжена, снабдена и командвана, ще ги довърша за един ден!

— Разбира се, че ще го сториш — усмихна се Катерина. — Но не забравяй, трябва да съберем армия, за да се бием срещу французите. Ти сигурно би предпочел да си спечелиш име в смела и благородна рицарска битка срещу французите, която ще влезе в историята, отколкото в някаква недостойна погранична кавга.



Катерина се обърна към Томас Хауард, граф Съри, баща на Едуард Хауард, в края на срещата на кралския съвет, докато мъжете излизаха от покоите на краля.

— Милорд? Имате ли вести от Едуард? Липсва ми моят млад рицар-защитник.

Старият човек ѝ се усмихна щастливо.

— Получихме доклад днес. Кралят сам ще ви каже. Знаеше, че ще бъдете доволна да научите за победата на вашия фаворит.

— Наистина ли е спечелил?

— Пленил е пирата Андрю Бартън с два от корабите му. — Гордостта му прозираше през престорената скромност. — Той само изпълни дълга си — каза. — Само стори онова, което всяко момче от рода Хауард би трябвало да стори.

— Той е герой! — възкликна въодушевено Катерина. — Англия има нужда от велики моряци толкова, колкото и от войници. Бъдещето за християнския свят е във владеенето на моретата. Трябва да владеем моретата, както сарацините владеят пустините. Трябва да прогоним пиратите от моретата и да утвърдим присъствието на английските кораби. И какво друго? Той на път към дома ли е?

— Ще доведе в Лондон корабите си, а също и пирата, окован във вериги. Ще изправим пирата на съд и ще го обесим на кея. Но на крал Джеймс това няма да му хареса.

— Смятате ли, че шотландският крал има намерение да обяви война? — попита го Катерина направо. — Би ли тръгнал на война по такъв повод? В опасност ли е страната?

— Откакто се помня, това е най-сериозната опасност за мира в кралството — каза искрено по-възрастният мъж. — Подчинихме уелсците и осигурихме мир по границите ни на запад, сега ще трябва да укротим шотландците. След тях ще трябва да се справим с ирландците.

— Те са отделна страна, със собствени крале и закони — възрази Катерина.

— Такива бяха и уелсците, докато ги победихме — изтъкна той. — Тази земя е твърде малка за три кралства. Шотландците ще трябва да бъдат впрегнати да ни служат.

— Може би бихме могли да им предложим владетел — мислеше Катерина на глас. — Както е станало с уелсците. Вторият син може да бъде принц на Шотландия, както първородният е принц на Уелс, за едно кралство, обединено под скиптъра на английския крал.

Томас Хауард беше поразен от идеята ѝ.

— Точно така — каза. — Това ще бъде начинът да го направим. Да им нанесем силен удар, а после да им предложим почетен мир. Иначе вечно ще се зъбят по петите ни.

— Кралят смята, че тяхната армия ще бъде малка и ще е лесно да бъде победена — отбеляза Катерина.

Хауард сподави изблик на смях.

— Негова светлост никога не е бил в Шотландия — каза. — Дори още никога не е бил на война. Шотландците са страховит враг, независимо дали в истинско сражение или в случайна схватка. Те са много по-ужасен враг от натруфените френски кавалеристи. Нямат рицарски закони, бият се, за да победят, и се сражават не на живот, а на смърт. Ще трябва да изпратим силна войска под ръководството на умел военачалник.

— Вие можете ли да се справите? — попита Катерина.

— Бих могъл да опитам — отвърна той искрено. — Аз съм най-доброто оръжие, с което разполагате в момента, ваша светлост.

— А дали кралят би могъл да се справи? — попита тя тихо.

Той ѝ се усмихна.

— Той е млад човек — каза. — Никак не му липсва смелост, никой, който го е виждал на турнир, не би могъл да се усъмни в смелостта му. И е умел ездач. Но една война не е турнир, а той още не знае това. Той ще трябва да потегли начело на една армия с висок дух и да се закали в няколко битки, преди да поведе най-голямата война в живота си — войната за самото си кралство. Не се пуска млад жребец в кавалерийско нападение още при първото му излизане на бойно поле. Трябва да се научи. Кралят, макар и крал, ще трябва да се научи.

— Не са му преподавали нищо от военната наука — каза тя. — Не са го карали да изучава други битки. Няма понятие как да наблюдава разположението на терена и да разполага войска. Не разбира нищо от снабдяване със запаси и поддържане на придвижваща се армия. Баща му не го научи на нищо.

— Баща му не знаеше почти нищо — каза графът тихо, така че да го чуе само тя. — Първата му битка беше при Босуърт и той я спечели отчасти с късмет, и отчасти — чрез съюзниците, които майка му изпрати за него на бойното поле. Той беше достатъчно храбър, но не беше военачалник.

— Но защо не се е погрижил Хенри да бъде обучен във военното изкуство? — попита дъщерята на Фердинанд, която беше отгледана в лагер и беше виждала план за кампания още преди да се научи да шие.

— Кой би помислил, че ще му е необходимо да знае такива неща? — попита старият граф. — Всички мислехме, че крал ще бъде Артур.

Тя се постара лицето ѝ да не издаде внезапното пробождане на скръбта при неочакваното споменаване на името му.

— Разбира се — каза. — Разбира се, че така сте мислели. Забравих. Разбира се, че е така.

— Ето, той щеше да бъде велик командир. Интересуваше се от воденето на война. Четеше. Интересуваше се. Говореше с баща си, непрекъснато разпитваше мен. Добре си даваше сметка каква опасност представляват шотландците, имаше прекрасен усет как да командва войници. Често ме питаше за земята по границата, където бяха разположени крепостите, какъв е теренът. Можеше да поведе армия срещу шотландците с доста големи надежди за успех. Младият Хенри ще бъде прекрасен крал, когато усвои тактиката, но Артур я познаваше изцяло. Беше му в кръвта.

Катерина дори не си позволи удоволствието да поговори за него.

— Може би — беше всичко, което каза. — Но какво можем да направим междувременно, за да ограничим набезите на шотландците? Трябва ли пограничните лордове да получат подкрепления?

— Да, но границата е дълга и трудна за удържане. Крал Джеймс не се бои от английска армия, предвождана от краля. Не се страхува от пограничните лордове.

— Защо не се страхува от нас?

Томас Хауард сви рамене: беше твърде опитен придворен, за да изрече изменническа дума.

— Е, Джеймс е стар воин, още от времето на стария крал си търси повод за битка.

— Кой би могъл да накара Джеймс да се бои от нас и да го задържи в Шотландия, докато укрепим границата и се подготвим за война? Какво би накарало Джеймс да се забави, какво би ни откупило време?

— Нищо — заяви той, като клатеше глава. — Няма никой, който може да удържи Джеймс, ако той е решен да воюва. Освен може би папата, ако склони да издаде указ? Но кой може да убеди Негово Светейшество да се намеси между двама християнски монарси, спречкали се заради един пиратски набег и парче земя? Пък и папата си има собствени тревоги с настъплението на французите. Освен това, едно оплакване от наша страна ще бъде просто отхвърлено от Шотландия. Защо Негово Светейшество би се намесил на наша страна?

— Не знам — каза Катерина. — Не знам какво би накарало папата да застане на наша страна. Само ако знаеше в каква нужда сме! Само ако се съгласеше да използва властта си, за да ни защити!

* * *

Ричард Бейнбридж, кардинал-архиепископ на Йорк, по една случайност е в Рим и е мой добър приятел. Пиша му още същата вечер, приятелско писмо като между двама познати, и двамата — далече от дома, като му съобщавам новините от Лондон, пиша за времето, за изгледите за реколтата и цената на вълната. После му разказвам за враждебността на шотландския крал, за греховната му гордост, за това как коварно даде позволение за нападения върху нашите кораби, и — най-лошото от всичко — за постоянните му нахлувания в северните ни земи. Споделям с него опасенията си, че кралят ще бъде принуден да отбранява земите си на север, че при това положение няма да може да дойде на помощ на Светия Отец в спора му с френския крал. Ще бъде такава трагедия — пиша аз — ако папата бъде оставен в уязвимо положение и не успеем да му дойдем на помощ, заради коварството на шотландците. Планираме да се включим в съюза на баща ми и да защитим папата; но трудно бихме могли да съберем войска за папата, ако у дома не е безопасно. Ако се осъществят надеждите ми, нищо не би трябвало да отклони вниманието на съпруга ми от съюза му с баща ми, с императора и с папата, но какво мога да направя аз, една бедна жена? Бедна жена начело на държава, чиято незащитена граница е под постоянна заплаха?