Филипа Грегъри - Вярната принцеса

Какво би могло да бъде по-естествено от това Ричард, моят брат во Христе, да отиде с писмото ми в ръка при Негово Светейшество папата и да каже колко разтревожена съм от заплахата за мира в страната от страна на крал Джеймс Шотландски, и как целият съюз за спасяването на Вечния Град е застрашен от подобно недобросъседско поведение?

Прочитайки писмото ми до Ричард, папата го тълкува правилно, и начаса пише на крал Джеймс, като заплашва да го отлъчи от църквата, ако не зачете мира и справедливо договорените граници на друг християнски крал. Той е потресен от мисълта, че Джеймс би смутил мира на християнския свят. Приема поведението му много сериозно и от това могат да произтекат тежки наказания. Крал Джеймс, принуден да отстъпи пред исканията на папата, принуден да се извини за набезите си, пише остро писмо на Хенри, в което казва, че Хенри не е имал право да се обръща към папата на своя глава, че спорът е бил между тях двамата и няма нужда той да тича зад гърба му при Светия Отец.

* * *

— Не знам за какво говори — оплака се Хенри на Катерина, когато я намери в градината да играе на гоненица с придворните си дами. Беше твърде разстроен, за да се впусне в играта, както правеше обикновено, и да грабне топката от въздуха, да я хвърли силно към най-близкото момиче и да извика от радост. Беше твърде разтревожен, за да поиграе с тях. — Какво иска да каже? Никога не съм се обръщал към папата. Не съм му съобщавал нищо. Не съм сплетник!

— Не, не си, и точно това можеш да му кажеш — каза Катерина спокойно, като плъзна длан в сгъвката на ръката му и се отдалечи от жените.

— Ще му кажа. Не съм казал нищо на папата и мога да го докажа.

— Възможно е да съм споменала тревогите си пред архиепископа, и може той да ги е предал на папата — каза Катерина небрежно. — Но едва ли можеш да бъдеш обвиняван, ако твоята съпруга сподели тревогите си с духовния си наставник.

— Именно — каза Хенри. — Така ще му кажа. А ти не бива да се тревожиш дори за миг.

— Да. И най-важното е, че Джеймс знае, че не може да ни нападне безнаказано — Негово Светейшество издаде указ.

Хенри се поколеба.

— Не си имала предвид Бейнбридж да съобщи на папата, нали?

Тя му се усмихна леко.

— Разбира се — каза. — Но така или иначе не ти си този, който се е оплакал от Джеймс на папата.

Хватката му се стегна около талията ѝ.

— Ти си опасен враг. Надявам се никога да не се озовем в противникови лагери. Със сигурност ще загубя.

— Това никога няма да стане — каза тя нежно. — Защото винаги ще бъда само твоя предана и вярна съпруга и кралица.

— Знаеш, че мога да събера армия в един миг — припомни ѝ Хенри. — Не е нужно да се страхуваш от Джеймс. Няма нужда дори да се преструваш, че се боиш. Мога да смажа шотландците като с чук. Знаеш, че мога да го направя не по-зле от всеки друг.

— Да, разбира се, че можеш. А, слава Богу, сега не е нужно да го правиш.

При завръщането си в Лондон Едуард Хауард доведе оковани шотландските капери и беше посрещнат като английски герой. Популярността му събуди у Хенри — винаги нащрек за приветствията на народа — доста силна завист. Той говореше все по-често и по-често за война срещу шотландците, и членовете на кралския съвет, макар и опасяващи се от разноските по войната и тайно обзети от съмнения относно военните способности на Хенри, не можеха да отрекат, че Шотландия беше постоянна заплаха за мира и сигурността на Англия.

Кралицата бе тази, която отклони мислите на Хенри от завистта му към Едуард Хауард, и пак кралицата бе тази, която постоянно му напомняше, че първият му досег с войната безспорно трябваше да бъде на великите бойни полета на Европа, а не сред някакви затънтени погранични хълмове. Когато Хенри Английски потеглеше в битка, тя трябваше да е срещу френския крал, в съюз с двамата други най-велики крале в християнския свят. Хенри, вдъхновен от детството си, изпълнено с разкази за Креси и Азенкур, можеше лесно да бъде съблазнен с мисли за славна битка срещу Франция.

За Хенри беше тежко да не отплава лично, когато флотилията потегли да се включи в кампанията на крал Фердинанд срещу французите. Потеглянето беше бляскаво: корабите излязоха в морето, вдигнали знамената на повечето от най-видните фамилии в Англия, от години насам от Англия не беше тръгвала по-добре екипирана и по-добре подредена войска. Катерина беше заета да надзирава безкрайната работа по снабдяването на корабите с провизии, зареждането на арсеналите, екипирането на войниците. Помнеше как майка ѝ работеше постоянно, когато баща ѝ беше на война, и не беше забравила най-важния урок от детството си — че една битка може да бъде спечелена само ако е внимателно и надеждно подсигурена със запаси.

Тя изпрати експедиционен флот, толкова добре организиран, колкото никой друг, потеглял от Англия преди, и беше уверена, че под командването на баща ѝ щяха да защитят папата, да победят французите, да завоюват земи във Франция, и отново да утвърдят англичаните като владетели на обширни части от Франция. Привържениците на мира в кралския съвет се тревожеха, както винаги, че Англия ще бъде въвлечена в нова безкрайна война; но Хенри и Катерина бяха убедени от уверените предричания на Фердинанд, че победата ще дойде бързо и ще има богати придобивки за Англия.

* * *

Виждала съм баща си да ръководи походи един след друг през цялото ми детство. Никога не съм го виждала да губи. Потеглянето на война означава да преживея отново детството си, цветовете, звуците и вълнението на една страна във война ме изпълват с дълбока радост. Това да бъда този път в съюз с баща си, като равностоен партньор, да съм в състояние да му предоставя мощта на английската армия, ми се струва като навършване на пълнолетие. Именно това е искал от мен, това е задачата на живота ми като негова дъщеря. Именно заради това понасях дългите години на чакане за английския престол. Това е предопределението ми, най-сетне аз съм военачалник, какъвто е баща ми, каквато беше майка ми. Аз съм кралица-воин, и в тази слънчева сутрин, докато гледам как флотът отплава, не се съмнявам, че ще бъда триумфираща кралица.

* * *

Според плана английската армия трябваше да се срещне с испанската и да нахлуе в югозападна Франция: в Гиена и херцогство Аквитания. Катерина не се съмняваше, че баща ѝ ще вземе своя дял от военната плячка, но очакваше, че той ще спази обещанието си да влезе с англичаните в Аквитания и да я спечели отново за Англия. Предполагаше, че тайният му план включва разделянето на Франция, което щеше отново да превърне тази свръхмогъща страна в сбора от малки кралства и херцогства, какъвто бе представлявала някога, и амбициите на французите щяха да бъдат смазани за поколение напред. Всъщност Катерина знаеше, че според баща ѝ за християнския свят беше по-безопасно Франция да бъде слаба. Според него на тази страна не можеха да бъдат поверени мощта и богатството, които носи единството.

По-хубаво от всяко бляскаво дворцово забавление беше да видят как корабите прекосяват крайбрежната ивица и потеглят, тласкани от силен попътен вятър, в слънчев ден; а Хенри и Катерина потеглиха обратно към Уиндзор, изпълнени с увереност, че тяхната войска ще бъде най-силната в християнския свят, че не могат да се провалят.

Катерина се възползва от момента и от въодушевлението на Хенри при вида на корабите, за да го попита дали не мисли, че трябва да построят малки едномачтови кораби, бойни кораби, подсилени с весла. Артур беше разбрал веднага какво има предвид тя с „малки едномачтови кораби“; беше виждал рисунки и беше чел как могат да бъдат разполагани. Хенри никога не беше виждал битка по море, никога не беше виждал едномачтов кораб да се обръща светкавично, без помощта на вятър, и да напада попаднал в безветрие боен кораб. Катерина се опита да му обясни, но Хенри, вдъхновен от вида на флотилията с вдигнати платна, заяви, че иска само платноходи, големи кораби с екипажи от свободни хора, предопределени за слава, а не каторжници.

Целият двор се съгласи с него, а Катерина знаеше, че няма да постигне нищо срещу придворни, които винаги се влияеха от най-последната мода. Тъй като флотилията изглеждаше толкова прекрасна, когато потегли, всички млади мъже искаха да бъдат адмирали като Едуард Хауард, точно както предишното лято всички искаха да бъдат кръстоносци. Не се обсъждаше слабостта на големите платноходи в близък бой — всички искаха да отплават с вдигнати платна. Всички искаха собствени кораби. Хенри прекарваше цели дни с корабостроителите, а Едуард Хауард настояваше за все по-голям и по-голям флот.

Катерина се съгласи, че флотилията е прекрасна, а моряците на Англия са най-чудесните на света, но отбеляза, че би могла да пише до арсенала във Венеция, за да попита каква е цената на един едномачтов платноход с гребла и дали ще го построят по поръчка, или ще се съгласят да изпратят частите и плановете в Англия, за да го сглобят английските корабостроители на английските докове.

— Нямаме нужда от платноходи с гребла — каза Хенри пренебрежително. — Малките едномачтови платноходи са за крайбрежни набези. Ние не сме пирати. Трябват ни големи кораби, които могат да нападат френските кораби по море. Корабът е платформа, от която можеш да предприемеш атака. Колкото по-голяма е платформата, толкова повече войници могат да се съберат на нея. За битка по море е нужен голям кораб.

— Сигурна съм, че си прав — каза тя. — Но не трябва да забравяме другите си врагове. Моретата са една от границите ни и трябва да ги владеем както с големи, така и с малки кораби. Само че другата ни граница също трябва да бъде обезопасена.

— Шотландците ли имаш предвид? Те си взеха поука от папата. Не очаквам да ми създават неприятности.

Тя се усмихна. Никога не изразяваше открито несъгласие с него.

— Несъмнено — каза. — Архиепископът ни осигури кратък отдих. Но догодина, или по-следващата година, ще трябва да тръгнем срещу шотландците.

После Катерина нямаше какво друго да прави, освен да чака. Сякаш всички чакаха. Английската армия беше във Фуентерабия, в очакване испанците да се присъединят към тях за нахлуването им в южна Франция. Лятната горещина настъпваше, докато чакаха нетърпеливо, хранеха се лошо и пиеха като прежаднели безумци. От всички съветници на Хенри единствено Катерина знаеше, че горещината на Испания в средата на лятото може да убие цяла армия, докато войниците не правят нищо, освен да очакват заповеди. Тя криеше страховете си от Хенри и от съветниците, но тайно писа на баща си, питайки го какви са плановете му, и не оставяше на мира посланика му, питайки го какви задачи възнамерява да възложи баща ѝ на английската армия и кога трябва да потегли тя?

Баща ѝ, потеглил в поход със собствената си армия, не отговаряше, а посланикът не знаеше.

Лятото се влачеше бавно; Катерина не писа отново. В един горчив миг, който не призна дори пред себе си, тя разбра, че не беше съюзница на баща си върху шахматната дъска на Европа — осъзна, че не бе нищо повече от пионка в неговия план. Не ѝ беше нужно да пита баща си за стратегията му; щом той знаеше, че английските войници са пристигнали, а не ги използваше, тя отгатна тази стратегия.

В Англия застудя, но в Испания беше още горещо. Най-сетне Фердинанд измисли как да използва съюзниците си, но когато изпрати да ги повикат и нареди да прекарат зимата в поход, те отказаха да се подчинят на призива му. Разбунтуваха се срещу командирите си и настояха да се приберат у дома.

Нито Катерина, нито скептиците в съвета бяха изненадани, когато английската армия се прибра у дома през декември, окаяна и безславна. Лорд Дорсет, загубил надежда, че някога ще получи заповеди и подкрепления от крал Фердинанд, изправен пред бунтуващите се войски — гладни, изтощени и намалели с погубените от болести две хиляди души — се завърна с мъка и опозорен, след като ги беше повел сред слава и блясък.

— Какво може да се е объркало? — Хенри се втурна в покоите на Катерина и отпрати с махване на ръка придворните ѝ дами. Беше почти просълзен от гняв, заради срама на поражението. Не можеше да повярва, че неговата войска, която беше потеглила така храбро, ще се върне у дома разбита. Имаше писма от тъста си, който се оплакваше от поведението на английските съюзници, беше изгубил репутацията си в Испания, беше изгубил репутацията си и пред своя враг Франция. Изтича при Катерина като при единствения човек в света, който би споделил шока и удивлението му. Почти заекваше от потрес, за първи път в царуването му нещо се беше объркало, а той си беше мислил — като малко момче — че за него никога нищо няма да се обърка.