Виктория Александър
Вярвай
Глава 1
— И въпреки че тази история е очарователна, тя е мит, легенда, в която няма повече истина, отколкото в някоя приказка. — Теса се усмихна към класа и зачака неизбежния въпрос.
Не чака дълго.
Едно наперено чернооко момиче на втората маса вдигна ръка.
— Но не би ли могло да е истинско?
Теса сподави импулса да вдигне поглед към тавана. В края на краищата, добре е студентите да задават въпроси. Това е част от процеса на обучение. Просто й се искаше да възприемат малко по-бързо.
— Не, не би могло. Както вече ви казах, ако Артур въобще е съществувал, то той е бил келтски вожд от пети или шести век. Приказките за Камелот и рицарите на кръглата маса и всичко останало са продукт на въображението на хора като Джофри от Монмът и Томас Малъри.
— Ами търсенето на свещената чаша Граал? — обади се предизвикателно едно кльощаво, дългокосо момче.
Теса познаваше това поколение. Те представляваха странна субкултура. Израснали едновременно с компютри и тъмници и дракони, тези уникални индивиди не позволяваха на високотехнологичното естество на едната им страст да засенчи фантазията на другата. Най-вероятно всичко, което това момче знаеше за свещения Граал, произлизаше от Монти Питън.
— Търсенето на Граал, разбира се, е неделима част от легендата за крал Артур. Но то е по-скоро необходимост, всъщност техника, която да движи действието. — Теса си пое дълбоко въздух. Нямаше ли да свършва този час? — Ако имаме някой изключителен герой, то на него му е необходимо изключително търсене. А какво по-благородно и по-героично в християнското общество от търсенето на чашата на Исус? Така се раждат митовете. И ние точно с това се занимаваме. С един мит. Нищо повече.
— Тогава как ще обясните многобройните и разнообразни знаци из цяла Британия, отбелязващи живота и смъртта на Артур и неговите рицари? — обади се един висок, прилично изглеждащ, джентълмен в дъното на стаята.
Теса присви очи. Кой беше този човек? И кога се е вмъкнал тук? Не го бе забелязала досега. Намирисваше на инспектор. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Имаше известна прилика с Фред Астер. Определено беше инспектор. По дяволите, администрацията трябваше да я уведоми. Теса не обичаше гостите — очаквани или не — в часовете си. Особено в този час.
— Не е необичайно древните легенди да оставят следи. Най-ярък пример за това е планината Олимп в Гърция. Няма и съмнение, че планината никога не е била дом на богове, но… — Звънецът я прекъсна. Лошо. Тъкмо беше загряла за любимата си тема. Студентите наскачаха и тръгнаха към вратата и тя извика, напразно опитвайки се да бъде чута: — Следващата седмица започваме раздела за норвежката митология. Прегледайте програмата и прочетете това, което се изисква.
Тя въздъхна, събра книгите си от катедрата и се замисли за госта. Кой беше и защо бе дошъл в часа й? Огледа стаята. Страхотно, вече си бе отишъл. Теса излезе навън и погледна в двете посоки на коридора. Нищо. Е, сигурно ще чуе нещо за него рано или късно. И по-добре по-късно. Единствената й цел напоследък беше просто да изкара оставащите дни до лятната ваканция.
Теса си проправи път през претъпкания коридор към мъничката стая, която й се полагаше като на асистент-преподавател. Би могло да бъде и по-лошо. Остави книгите си върху и без това разхвърляното бюро, отпусна се на стола си и затвори очи.
Още три седмици. За първи път днес по устните й пробяга усмивка. Още три седмици и щеше да бъде в Гърция. Древният дом на Афродита и Аполон. Предполагаемото местонахождение на Атлантида.
Усмивката й се разшири. О, разбира се, през лятото ще прави проучвания за книгата си за корените на гръцката митология, но няма да прекара всичкото си време в прашни стари библиотеки. Не, проучването на легендите на тази героична земя означаваше истинска работа в най-прекрасните части на земното кълбо. Малки, бели селца, обсипали бреговете на сапфирено-синьото Егейско море…
— Никога не бих могла да сбъркам тази усмивка. В момента не си в Канзас, нали?
Теса се засмя, когато чу познатия глас, но не отвори очи.
— Няма начин. Канзас никога не е бил интересен.
— Пак си в Гърция, нали?
— Позна. — Теса отвори очи. — Още три седмици.
— Знам, знам. — Ейнджи Уиткоум въздъхна със зле прикрита завист. — Човек бих убила да дойда с теб. Но точно сега съм тръгнала да обядвам. — Тя спря. — А, щях да забравя. — Ниската, набита студентка последен курс сложи голяма кутия в средата на разхвърляното бюро на Теса. — Това дойде с днешната поща.
Теса го огледа с любопитство.
— Какво е?
— Не съм го отваряла. Дори не съм го разклащала. — Ейнджи отмахна кичур тъмна коса от челото си. Опашката, която обикновено носеше, никога не успяваше да прибере буйните й коси. — Мисля, че заслужавам награда.
— Защото си направила това, което трябва да направиш?
— Е, разбира се. — Ейнджи я изгледа обидено. — Не е запечатано много добре. Бих могла да надзърна и никой нямаше да разбере. Беше ми необходима всичката воля, за да не го направя.
Теса се ухили. Любопитството на Ейнджи беше легендарно в департамента за класическа литература.
— Впечатлена съм. Какъв кураж, каква сила на характера, каква…
Ейнджи седна на единствения друг стол в претъпкания офис.
— От майка ти е.
— Мислех, че каза…
— Прочетох адреса на подателя. — Ейнджи сви рамене. — Осъди ме.
— Чудя се какво ли е.
Теса огледа разсеяно кутията. Майка й винаги й изпращаше разни вехтории, които смяташе, че могат да я заинтригуват.
— Може би нещо за пътуването ти. Плажно масло, слънчеви очила. — Ейнджи се ухили. — Бикини.
— Ейнджи, отивам да работя и това е всичко. Ейнджи изсумтя.
— Да бе.
— Наистина. — Възражението й звучеше слабо дори в собствените й уши. — Така е.
— Пишеш тази книга вече две години. И двете знаем, че не е необходимо да ходиш в Гърция, за да я довършиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Съвсем просто е, мис Сейнт Джеймс. — Ейнджи кръстоса ръце на гърдите си и се облегна назад. — Можеш да го наричаш изследване или работа, или каквото искаш, но аз казвам, че възнамеряваш да съчетаеш доста удоволствия с малко работа. Казвам също и че гръцките богове, които търсиш, няма да са съвсем митически.
— Ейнджи! — Теса би трябвало да е възмутена, или поне смутена от думите на Ейнджи, но самата мисъл, колко е близо до това пътуване… не… до това приключение, изключваше всяка възможност за раздразнение. — Признавам, възнамерявам да се позабавлявам. Цял живот съм мечтала да отида в Гърция. И ако някой и друг бог ми се изпречи на пътя, е — тя сви рамене — сигурно няма да пропусна възможността да се позабавлявам малко на другия край на света.
— Любов на гръцки остров. — Ейнджи въздъхна. — Звучи като заглавие на филм.
— Чакай малко. — Теса се наведе и се загледа в по-младата жена. — Някой гръцки бог наистина ми звучи добре, но аз не търся любов. Аз всъщност не вярвам в любовта.
— Всеки вярва в любовта — каза решително Ейнджи.
— Не и аз. В моя случай тя не съществува.
— Защо?
— Просто е. Израснах с двама любящи родители в прекрасни взаимоотношения помежду си. Смятах, че и моят живот ще е такъв. — Теса поклати глава. — Но всеки път, когато се влюбвах — а съм изпитвала това несигурно чувство немалко пъти — всеки път, когато предложа сърцето си на някой мъж, той го разбива. Това няма да се случи повече. Няма начин. За мен любовта е мит точно както митовете за боговете на Олимп. Който днес — в случай, че не знаеш — е ски-курорт.
— Хей, на всеки се е случвало да му разбият сърцето. Това е част от играта. Нали знаеш — емоционалният еквивалент на „Няма болка, няма наслада.“ — Ейнджи се втренчи в нея. — Не разбирам защо някой да не вярва.
— О, аз вярвам. — Теса се ухили. — Вярвам във високите, красиви гръцки богове. Просто не вярвам в смъртните мъже. — Взе една химикалка и я насочи към приятелката си. — Но ще повярвам, че мечтите могат да станат реалност само ако оцелея през следващите три седмици.
Ейнджи се усмихна съчувствено.
— Още мразиш този клас, нали?
— Не стига, че трябваше да ги взема по средата на семестъра, но и съм пропуснала разделите за гръцка и римска митология, средиземноморските легенди… — Нещастното изражение на Ейнджи я накара да спре. Теса сбърчи нос. — Чувала си го и преди, нали?
Очите на Ейнджи заблестяха закачливо.
— Почти всеки път, когато имаш часове в този клас. Слава Богу, че е два пъти седмично. Все още не мога да схвана. Разбирам защо предпочиташ темпераментните гърци пред нормандските богове в тяхната ледена страна, но кой човек с всичкия си не харесва крал Артур и Ланселот и всички онези разкази?
— Аз, ето кой. Помисли, Ейнджи. — Теса започна да почуква по бюрото с химикалката. — Първо на първо, става въпрос за средните векове. Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Дори и да имаш пари и власт и да живееш в замък, животът ти в най-добрия случай ще е примитивен.
— Да, не звучи толкова добре като това да си гръцки бог, лудуващ под палещото слънце на някой плаж без нищо върху себе си, освен туника и усмивка.
Теса се засмя.
— Е, и кое звучи по-добре? Средновековието просто не може да се включи в състезанието. Виждала ли си някога рицарски доспехи?
— Ъ-хъ — отговори Ейнджи. Беше нащрек.
— Дали наистина би искала да носиш студен, тежък метал? А още по-малко — да се сгушваш до него? Е? — На Ейнджи, изглежда, тази мисъл не й хареса и Теса задълба още повече: — Или още по-зле — да се хвърлиш в прегръдката на мъж, който е стоял цял ден запечатан като консервена кутия? Това едва ли е моята представа за приятно прекарване на времето.
— За това съм съгласна, но какво ще кажеш за любовта? Толкова е романтично. — Ейнджи стисна упорито устни. — Артур и Гуенивир и Ланселот.
— Любов? — Теса се намръщи. — По-скоро прелюбодейство, предателство и разочарование. Любовта в гръцките легенди поне има цел, обяснява смяната на сезоните или нещо друго. Легендата за Артур няма дори особена поука, като изключим тази може би — не доверявай жена си на най-добрия си приятел.
Ейнджи поклати глава.
— Ти определено си се побъркала, Теса.
— Не съм. — Тя се засмя. — Просто вярвам, че гръцките легенди, както и римските, са класически, а Артур и приятелчетата му са само измислица.
— Както и гръцките богове, но това явно не те тревожи.
— Добре, признавам. Никой от тези богове, крале или хора не е съществувал. Точка. Сега. — Тя стана и погледна пакета на бюрото си. — Да видим какво ми е изпратила майка ми. Тук някъде трябваше да има ножица.
Ейнджи разрови по бюрото.
— Никога ли не подреждаш?
— Разбира се. В началото и в края на учебната година.
— Ето я. — Ейнджи вдигна ножицата. — Милейди Теса, меча ви.
— Много смешно.
Теса сряза връвта, отвори пакета и извади няколко топки от смачкани вестници.
— Колко мило — обади се Ейнджи. — Малко леко четиво за пътуването ти.
— Майка ми винаги опакова всичко прилежно. Смята, че нищо в пратката не бива да се движи. — Теса извади последната топка вестник и се усмихна. — Виж това.
— Какво е? — Ейнджи се надигна, за да надзърне в кутията.
— Книги.
— Книги? — В гласа й се долови нотка на разочарование. — Това ли е? Само книги?
— А-ха. Но не просто някакви стари книги. — Теса извади най-горната и я разгледа. — Детски книги. Стари детски книжки. Колекционирам ги от много отдавна. Погледни тази, особено илюстрациите.
Теса й подаде томчето и Ейнджи прелисти страниците.
— Хубавичка е.
— Нали? — Теса извади още три книги от сякаш бездънната кутия. — Май са някъде от двайсетте или трийсетте години. Произвеждали са ги масово, но качеството им е много по-добро от това на днешните.
Ейнджи взе друга книга и я прелисти.
— Харесва ми старомодният стил на рисунките. Някак невинен.
— Знам. Майка ми сигурно ги е открила на някоя гаражна разпродажба. Като малка винаги ме мъкнеше от една разпродажба на друга всяка събота сутрин. А сега винаги, когато се натъкне на нещо, което смята, че ще ми хареса, го купува и ми го изпраща. О, тук има и бележка.
Теса извади сгънат лист и го прочете.
— Е, какво пише?
— Пише: „Всеки има нужда от малко магия.“ — Теса сви рамене. — Не схващам.
— Може би майка ти знае, че не вярваш в любовта — Ейнджи повдигна вежди, — и се надява, че поне ще повярваш в магията.
— Греши. — Теса се загледа в кутията. — Тук има още една книга. — Тя я извади, прочете дългото заглавие и устните й се разтеглиха в усмивка. — Няма да повярваш. — Подаде томчето на Ейнджи.
"Вярвай" отзывы
Отзывы читателей о книге "Вярвай". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Вярвай" друзьям в соцсетях.