Ейнджи погледна към златистите букви и се засмя.

— Не те познава много добре, нали?

— Напротив, познава ме много добре. — Теса си взе обратно книгата и я разгледа внимателно. — Това е наистина интригуващо. По корицата съдя, че книгата е на около стотина години. Все още е сравнително лесно да се намерят неща оттогава. — Отвори я внимателно. — Но страниците изглеждат много по-стари. Чудя се как ли се е получило?

— Може би някой е сменил корицата? — опита се да подскаже Ейнджи.

— Предполагам… И все пак изглежда странно. — Теса бавно запрелиства страниците. — Това изглежда наистина, наистина много старо. Виж само печата.

Ейнджи погледна към страницата.

— Курсивен стил, по-скоро като писано на ръка. — Погледът й срещна този на Теса. — И какво от това?

— Не знам. След като корицата е била сменена, вероятно книгата не е особено ценна. — Теса сбърчи вежди. — Но е интересно.

— Интересно? — Ейнджи притисна ръце към бузите си в преувеличен жест на изненада. — Кой би си помислил, че нашата мис Сейнт Джеймс би сметнала точно тази тема за интересна?

— Избий си го от главата — засмя се Теса. — Намирам за интересна книгата, не темата. — Остави я внимателно на масата. — Ще я прегледам по-късно. Да идем да намерим нещо за похапване.

— Хубаво е да разбера, че вярваш в нещо. — Ейнджи пристъпи към вратата.

— О, така ли? В какво? Ейнджи й се ухили лукаво.

— В яденето.

— Хвана ме. А сега да вървим.

Теса я избута навън. Щеше да разгледа книгата по-късно днес. Беше странно, че именно този том пристига точно сега. Вероятно просто съвпадение. И въпреки това като песен, която не можеш да избиеш от съзнанието си, заглавието на книгата се въртеше в главата й:

Моят живот и време Историята на Мерлин Магьосник необикновен и съветник на крале * * *

Теса изпъна гръб и протегна ръце над главата си в напразен опит да облекчи схванатите си стави. Имаше чувството, че седи тук от много отдавна. Сама. И точно затова обичаше старото крило на университетската библиотека. Тук рядко идваше някой и тъй като Теса имаше склонност да си говори на глас, когато се съсредоточаваше, това място беше идеално за нея. Тук нямаше прозорци, нищо, по което да съдиш за минаването на времето, и й беше много лесно да се концентрира върху работата си, каквато и да беше тя. Теса погледна часовника си и наистина се изненада. Беше почти осем. Бе стояла тук цял ден.

— И какво успях да свърша? Не много.

Теса се загледа намръщено в книгите, разпръснати по голямата надраскана дъбова маса. Беше извадила почти всичките възможни справочници, отнасящи се до датиране на стари книги, с които университетът разполагаше. „Историята на Мерлин“ противоречеше на всички и с течение на деня загадката се бе превърнала в мания.

Все пак беше почти сигурна за възрастта на корицата. Датираше някъде от края на деветнайсети век и в нея нямаше нищо особено, като се изключи забележително доброто й състояние. Единствената повреда бяха леко ожулените ръбове. Но не корицата я омагьосваше.

Отвори книгата и запрелиства страниците една по една. Никога не беше виждала такава хартия. Приличаше на много фин пергамент. Теса бе разглеждала книги отпреди петстотин години, но пергаментът им беше крехък и чуплив и втвърден от старост. Страниците на тази книга бяха еластични и меки като нови. Но, разбира се, това беше абсурдно. Дори и през миналия век никой не е използвал пергамент. Освен това след повече от сто години пергаментът щеше да изгуби гъвкавината си.

Страниците обаче не бяха и наполовина толкова интригуващи, колкото думите, отпечатани върху тях. Поне тя си мислеше, че са напечатани. Възможно бе и да е писано на ръка. Тя поклати раздразнено глава. В това нямаше никакъв смисъл. Прокара леко пръста си по една страница. Ако беше писано, без значение колко отдавна, щеше да има някаква разлика в усещането на листа, малки ръбове и вдлъбнатини по повърхността. Но, доколкото можеше да прецени, листът беше съвсем гладък.

Но илюстрациите наистина караха дъха й да спира. В стил, по-реалистичен от този на миналия век, цветовете — ярки и живи — не се поддаваха на никаква датировка. Всяка картина беше по-хубава от предишната. Ето рисунка на рицар, изправен срещу дракон, която изглеждаше толкова реална, че тя сякаш почти усещаше огнения дъх на дракона върху лицето си и потрепери от страх за храбрия рицар. Друга картина показваше голяма дворцова зала, пълна със знамената на хората на краля, отекваща от смеха на стотина лордове и дами. Отвори на друга страница и затаи дъх. Как бе пропуснала тази картина? Това беше най-изумителната илюстрация.

Рицар, коленичил пред олтар, скръстил молитвено ръце, вперил поглед нагоре. Беше облечен в нещо като туника, на кръста му висеше голям меч. На малкия му пръст блестеше пръстен с червен камък. Тънък лъч светлина от малкото прозорче осветяваше лицето му. Косата му беше тъмна, почти черна — цветът на нощта. Имаше класически профил — прав, благороднически нос, плътни устни, брадичката беше някак предизвикателна, дълбоките очи — озарени от пламенна страст. От рисунката не се виждаше, но тя някак знаеше, че очите му са сини и тъмни. Самото му присъствие сякаш изпълваше малкия параклис. Силен. Точно такъв беше. Силен. Тя си пое въздух. Оу! Какво парче! И колко глупаво да е от легенда, която тя не харесваше. Разбира се, някой като този тук би я накарал да промени мнението си. Теса се ухили.

— Колко жалко, че не е истински.

Неохотно отвори на друга страница. Сигурно за четвърти или за пети, а може би за петдесети, път прелистваше книгата. И сякаш винаги забелязваше нещо ново. Като например рисунката на сър Парче. Тя се засмя и смехът й прозвуча неестествено силно в тишината на залата. Той всъщност не беше неин тип. Е, ако беше гръцки бог…

Върна се в началото на книгата. Вече бе търсила, но напразно, някаква информация за публикуването й. Може би просто я е пропуснала. Май доста неща пропускаше в тази малка книжка.

Отвори на страницата със заглавието и отново прочете:

Моят живот и време Историята на Мерлин Магьосник необикновен и съветник на крале

Нищо. Обърна страницата и ръката й се вцепени. Истинската история на Мерлин. Върна се обратно и се опули. Наистина. Наистина пишеше „истинската“.

— Май се уморих — промърмори тя. — Бих могла да се закълна, че тази дума не беше тук преди.

Разтри очите си и прелисти напред. Отново се опули учудена.

Още една картина, която очевидно е пропуснала. Макар че беше странно как въобще е възможно. Проницателни, властни черни очи се взираха в нея изпод конусовидната шапка на магьосник. Бели коси се къдреха по раменете, дълга брада образуваше вълни по гърдите. Дрехите му подхождаха на шапката. Тъмносин цвят, обсипан със златни планети и звезди. Теса погледна заглавието в долната част на страницата. „Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.“

— И си скромен, а, приятелю? Но какво можеш да очакваш от един мит?

Теса се засмя тихо и се наведе, за да вижда по-добре. Очите на мъжа сякаш я привличаха. В тях проблясваше усмивка. Смешно. Първоначалното й впечатление беше за високомерие, не за смях. Старецът освен това й напомняше за някого, когото познаваше. Като се изключи Дядо Коледа, едва ли познаваше някого, който дори смътно да прилича на този тук. Погледът й се плъзна надолу към заглавието: „Аз не съм мит.“

Теса въздъхна, отмести поглед и се облегна назад.

— Не съм казала това.

Опита се да се въздържи, но не можа да устои да не погледне още веднъж. „Каза го.“

— Оу! — Теса затвори рязко книгата и скочи от стола. Обземаше я паника и тя положи усилие да запази спокойствие. Пое си три пъти дълбоко въздух. — Добре, отпусни се. Няма никакъв проблем. Просто съм уморена, това е всичко. Седях тук прекалено дълго, загледана в тези дребни букви, и очите започнаха да ми изневеряват. — Погледна към невинната книжка. — Или мозъкът ми.

Теса събра бързо книгите от масата.

— Ще ги върна, ще се прибера вкъщи и ще си почина. Да, точно това трябва да направя.

Когато върна книгите по местата им, пулсът и дишането й почти се нормализираха. Книгата на Мерлин лежеше на масата. Защо изпитваше такова нежелание да я вземе? Просто не беше прочела правилно заглавията. Нищо повече. Като се прибави и дългият ден, нарастващото й вълнение за предстоящото пътуване, дори странната бележка на майка й относно магиите, нищо чудно, че започнаха да й се привиждат разни неща.

— Не ставай глупава, Теса.

Тя кимна рязко и посегна към книгата. Ръката й се разтрепери и изпусна томчето. То се отвори и падна на пода с корицата нагоре.

— Проклятие.

Каквато и да беше тази книга, със сигурност беше стара, вероятно скъпа, и заслужаваше по-внимателно отношение. Тя я вдигна, пренебрегна силното си желание да не я поглежда и я обърна.

Книгата се бе отворила на картината с рицаря в параклиса. Истинността на рисунката отново я порази. Отсенките върху кожата на рицаря бяха толкова топли и истински, че тя почти си помисли, че може да докосне пулса на шията му. Студенината на каменните стени и спокойствието на помещението бяха толкова добре предадени, че сякаш излязоха от картината и я обгърнаха. Яркият слънчев лъч, проникващ през прозореца, беше съвсем като истински. Теса стоеше като хипнотизирана. В лъча светлина танцуваха прашинки. Самата светлина ставаше все по-силна и по-силна. Тя вдигна ръка към заслепяващия я лъч, но явно не можеше да се извърне.

Какво ставаше тук? Не можеше да отмести погледа си от картината, която я привличаше все по-близо и по-близо, макар че тя самата не бе направила и една крачка. Страх сграбчи сърцето й и тя опита да се бори със силата, която я дърпаше. Какво ставаше с нея? В едно ъгълче на съзнанието й се промъкна мисълта, че това прилича на усещането при класическа филмова техника. Камерата се движи напред, докато лещите се движат назад, карайки те да изгубиш представа за пространство и разстояние. Вече бе преживяла подобно усещане пред екрана, но хваната от него тук и сега… Не! Призля й. Обърна се към един образ, който нарастваше, докато изпълни всичко — погледа й, сетивата й и най-накрая — нейния свят. Теса се бореше с шока, който й отнемаше дъха и смразяваше кръвта й. Закри очи с ръце, борейки се да възвърне самообладанието си. Изведнъж всичко сякаш се успокои и замръзна.

Продължаваше да затиска очите си с ръце. Какво, по дяволите, беше това? Болна ли беше? Мъртва? Дали не е припаднала?

Стоя неподвижна доста дълго. Сърцето й блъскаше в гърдите. Не си спомняше да се е страхувала толкова. О, страхът я навестяваше понякога, но никога истински, неподправен ужас. Но това сега беше ужас. Какво щеше да види, когато махнеше ръцете от очите си? Отново си пое дълбоко въздух. Може да беше всичко друго, но Теса Сейнт Джеймс никога не е била страхливка и нямаше намерение сега да става. Махна ръцете си и се втренчи във видението пред себе си.

Рицар, коленичил пред олтар, скръстил молитвено ръце, вперил поглед нагоре.

Глава 2

— По дяво…

— Е, е, скъпа моя, що за език! Намираш се в параклис.

Теса се извърна рязко в посоката, от която дойде гласът. Възрастен джентълмен се бе облегнал невъзмутимо на каменната стена. Акцентът му беше леко английски, сакото му беше с традиционна кройка, сребристата му коса — късо подстригана, а стоманеносивата брадичка — прецизно оформена. Тя ахна.

— Вие! Вие сте…

Той изтанцува няколко стъпки от танца степ. Теса го гледаше объркана.

— Фред Астер?

— Не. — Той направи още няколко перфектни стъпки. — Но хората казват — той завърши с поклон, — че приличам на него.

Очите й се разшириха. Застанала между сър Парче и това подобие на Фред Астер, което очевидно очакваше аплодисменти, имаше пълното право да смята, че сънува кошмар.

— Някой да ме ощипе, сигурно сънувам.

Ръката й веднага изтръпна от болка.

— Ох! — Тя стисна засегнатия крайник и се втренчи в подобието на Фред Астер. Той не бе помръднал и на сантиметър, но Теса не се и съмняваше, че вината е негова. — Заболя ме!

Той сви рамене.

— Каза да те ощипя.

— Е, определено нямах предвид точно това!

— Ако не си го имала предвид, не е трябвало да го казваш.

— Едно от онези неща, които хората все повтарят. Като например „Стореното — сторено“ или „След дъжд — качулка“, или… — Тя присви очи. — „Луд като бясно куче.“ — Ръката й отново изтръпна. — Хей!

— Съжалявам. — Той я удостои с мила усмивка. — Без да искам.

— Обзалагам се. Кой си ти всъщност?

Той кръстоса ръце на гърдите си.

— Би трябвало да се обидя от това, че не можеш да ме познаеш.