— Познавам те добре. Ти прекъсна часа ми тази сутрин.
— Хайде, хайде, скъпа, това едва ли беше прекъсване. Само зададох един прост и уместен въпрос.
— Хубаво. Може би не беше прекъсване. — Тя вдигна обвинително пръст към него. — Но не трябваше да бъдеш там. Администрацията би трябвало да предупреждава за външни посетители. Такива са правилата. Това е част от колективния трудов договор.
Той повдигна безочливо вежди.
— Аз не съм част от никакъв колективен трудов договор. И единствените правила, на които се подчинявам — очите му заблестяха, — са моите собствени.
— Не ме интересува! — По дяволите, този мъж я дразнеше. От друга страна, раздразнението й бе изместило почти всичкия страх. — Единственото, което ме интересува, е отговорът на въпроса ми. Така че още един път — Фред, кой си ти?
Той въздъхна.
— Сигурна ли си, че не ме познаваш?
— Да.
— Съвсем?
— Да, да, да!
— Може би имам нужда от известна помощ в областта на пъблик рилейшънс — промърмори той.
— Може би… — Думите излизаха през стиснатите й зъби. — Може би имаш нужда да забравиш егото си за момент и просто да отговориш на проклетия въпрос!
— Теса — тихо каза той, — спомни си параклиса.
— Не ми пука за параклиса!
— Това е доста грубо от твоя страна.
— Грубо? — Тя се задави от възмущение. — Грубо?
— Ти го каза, скъпа. — Тонът му беше търпелив, сякаш говореше на малко дете.
— Не съм груба. Винаги съм била… любезна. Точно така. — Тя изпъна дребната си фигура и го изгледа високомерно. — Аз съм изключително любезна.
Той изсумтя.
— Не и днес.
— И чия е вината? Ти дори не проявяваш най-простата учтивост да се представиш. — Тя го изгледа триумфално.
— Съвсем права си, скъпа. Моите извинения. Много добре. Позволи ми да се представя. — Той направи елегантен поклон, изправи се и я погледна в очите. — Магьосник необикновен и съветник на крале, аз съм Мерлин.
Тя го гледа известно време, после изведнъж избухна в смях.
— О, да, така е, приятелю. А аз съм Гленда, добрата вещица на Севера. Хайде.
Очите му се присвиха, но гласът му беше благ.
— Не ми вярваш?
— Разбира се, че не ти вярвам. — В думите й звучеше убеденост, но в стомаха й се надигаше паника.
— Погледни книгата, Теса.
Тя не можа да устои на почти неприкритата му заповед. Погледът й падна върху книгата, която още беше в ръцете й. Тя сама се отвори на страницата, където беше рисунката на Мерлин. Теса сбърчи объркано вежди. Образът на стареца с бялата коса и конусовидна синя шапка бе изчезнал. Сега картината представляваше приятен възрастен мъж с прилежно оформена брадичка и сако с традиционна кройка. Книжката се изплъзна от пръстите й. Паниката й нарастваше.
— Много добре. — Полагаше огромни усилия гласът й да не трепери. — Хубав номер. Но всяко десетгодишно хлапе сигурно би могло да го направи.
— Така ли мислиш? — Веждите му отново арогантно подскочиха нагоре.
— Разбира се.
Тя вдигна брадичка, демонстрирайки увереност, каквато не изпитваше. Паниката в стомаха й се затягаше на възел и ледените пръсти на страха сграбчиха сърцето й.
— Наистина? Небеса, нямах представа, че съвременните деца са толкова надарени. Как мислиш — някое десетгодишно хлапе дали ще успее да направи и това?
Той вдигна ръце, после бавно ги отпусна. Движението беше плавно и хипнотизиращо. Теса гледаше как чертите му се променят толкова бавно, че почти изглеждаше естествено. Стоманеносивата брадичка стана по-бяла и се удължи. Сивата коса порасна, образува вълни — бели като сняг. Сакото се стопи в гладка, блестяща коприна, яркосиня, със златни звезди и планети, разпръснати по тъканта. Точно като във видеоклип.
Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.
— Това е по-трудно.
— Наистина. — Очите му блестяха.
— Значи… ти си…
— Мерлин. На вашите услуги.
— Страхотно.
Ужасът, който я бе сграбчил преди, се върна толкова силен, че почти й спря дъха. Подобен ужас бе изпитвала единствено в кошмарите си. До днес. Какво ставаше тук? За какво бе всичко това? През ума й веднага премина единственият логичен отговор.
— Това е! Защо не се сетих по-рано? Какво облекчение.
— Кое е облекчение?
— Разбира се. Толкова е очевидно. — Думите й излизаха все по-бързо и по-бързо, пречеше им единствено страхът, че може, че е съвсем малко вероятно, да греши. — Аз спя. Заспала съм в библиотеката, загледана в тъпата книга. Това е просто сън. Гледай. — Тя пристъпи към стената и удари с ръка студената й, твърда и съвсем реална повърхност. — Добре, няма проблем. — Почти бе очаквала ръката й да мине през стената. — Може и да изглежда реално, но не е. — Погледна към Мерлин. Той все още си беше с костюма на герой от Дисниленд. — Ако затворя очи, ти ще си отидеш и аз ще се събудя. Ето. — Тя стисна здраво очи. — Едно, две, три… — Щеше да се събуди, когато стигне до десет. — Четири, пет, шест… — Дали вече не е изчезнал? — Седем, осем, девет… — Тя отвори рязко очи. — Десет.
Мерлин стоеше на съвсем същото място усмихнат.
— Проклятие — изстена тя. Мерлин отвори уста сякаш за да каже нещо. — Знам, знам, не е необходимо да го казваш. Това е параклис. Съжалявам. Но не е истински параклис, затова няма значение. Всичко е само в главата ми. — Тя огледа помещението. — Имам страхотно въображение между другото. Виж само всичко това. — Тя махна с ръка. — Стените, слънчевият лъч през прозореца, дори сър Парче ей там — всичко е съвсем автентично. Особено като се отчете, че дори не харесвам този период от историята.
— Отвратителен, претъпкан, мръсен, смърдящ период. Епидемии. Мисля, че такива бяха думите ти — каза Мерлин.
— Точно! Виждаш ли? Как щеше да ги знаеш, освен ако това не е сън?
— Или ако не съм Мерлин, магьосник необикновен и съветник на крале.
— Не, не, няма начин. Ти не си истински. Това е сън. — Тя поклати енергично глава. — А дори и да не е сън, ти пак не би могъл да си истински, защото Мерлин никога не е съществувал. Ти си плод на въображението ми. Внушителен плод…
— Благодаря.
— Но плод, въпреки всичко. Най-близкото до действителността беше представянето ти като Фред Астер…
— Научих го на всичко, което знаеше — промърмори плодът.
— Но дори и това не се брои, защото аз спя. Точка. Следователно… — Тя тръсна ръце, сякаш са мокри, нервен жест, останал още от детството й. Гласът й се извиси опасно високо: — Защо не мога да се събудя?
— Е, аз бих казал, че отговорът е очевиден.
— Ти си ужасно долен за някой, който не съществува — озъби сетя. — И какво искаш да кажеш с това „очевидно“? Не мисля… Мили Боже! — Тя се плесна по бузите. — Аз съм в кома, нали? Това обяснява защо всичко не е съвсем като сън. Но защо не си спомням нищо? Може би съм била блъсната от кола…
— В библиотеката? — прекъсна я кисело той.
— Човек никога не знае. Коли доста често се блъскат в сгради.
— Ти беше на третия етаж.
— Добре, де. Може да е било самолет. Може би се е разбил в сградата. Това би обяснило защо не си спомням нищо. — Започна да крачи напред-назад, заобикаляйки сър Парче, който въобще не помръдваше. С нейния късмет! Съзнанието й измисля мъж като този, а той е вцепенен като пън. — Значи… Някакъв самолет се е разбил в библиотеката и аз… О, не! — Тя се втренчи в Мерлин и очите й се изпълниха със сълзи. — Мъртва съм, нали? Мъртва съм и това е адът. Изпратили са ме да прекарам вечността в Средновековието с един страхотен мъж, замръзнал като буца лед, и с теб. — Очите й се разшириха. — Ако това е адът, то значи ти си…
— Съвсем сигурно не съм. — Гласът му прогърмя обидено. — Не ми харесва допускането ти. О, разбира се, не бях идеален през последните няколко хилядолетия, но съм повече от убеден, че няма да прекарам вечността на място, много по-топло от… да кажем… един хубав Карибски остров. Като се изключи това, ти не си мъртва.
— Слава Богу. — Тя въздъхна с облекчение и прокара пръсти през късата си, накъдрена коса. — Значи е кома. Може би съм паднала? Има логика. Паднала съм и съм си ударила главата в масата. Разбира се… голяма, тежка дъбова маса. Ударила съм си главата и сега съм в някоя болница. Лекарите се грижат за мен. Сигурно съм включена на системи и всички онези глупости. Но как така ще пострадам! След три седмици заминавам за Гърция. Ами ако не се събудя навреме? Ами ако въобще не се събудя? Ами ако… Ох! — Ръката й отново изтръпна от ощипване. — Защо го направи?
— Подозирах, че за предпочитане е да те зашлевя през лицето.
— Да, ако това са единствените възможни алтернативи.
Тя се втренчи в набедения магьосник, а той отвърна на погледа й с търпелива усмивка.
— Свърши ли?
— Не — сопна се тя и разтри ръката си. — Добре. Сега вече свърших.
— Отлично. Ако си успяла да овладееш емоционалния си изблик, имаме за какво да поговорим.
— Обикновено не избухвам така — промърмори Теса.
— Знам, скъпа. Трябва да си призная, че доста се изненадах.
— Изненадал си се? Господи! — Погледът й се впи в неговия. — Толкова съжалявам.
— И саркастична при това. Тц-тц. — Мерлин поклати глава и въздъхна.
Обзе я силно раздразнение. Човек би си помислил, че ако ще създава видения, толкова измислени, колкото Мерлин, магьосник необикновен и т.н., подсъзнанието й би се спряло на нещо по-малко дразнещо. Стисна зъби.
— Знам, че ще съжалявам за това, но защо си изненадан?
— Ти си възрастен човек, на двайсет и шест години, мисля.
— Двайсет и седем.
— Наистина? Хм. Приемам поправката. — Той отново повдигна вежди. — И все още неомъжвана?
Теса изстена вътрешно. Тонът на гласа му беше точно като този на майка й, когато се повдигнеше темата за брака. Майка й успяваше да повлияе дори на измишльотината на собственото й подсъзнание.
— Все още.
— Мисля още, че те смятах за сравнително интелигентна…
— Благодаря.
— Отчитайки пола ти и времето, в което живееш, разбира се.
— Разбира се. — Страхотно. Плодът на въображението й беше средновековен женомразец и сноб.
— Това обаче няма нищо общо с женомразието и снобизма, въпреки че — признавам си — епохата, в която живееш, не ми е любима.
— Не ми казвай, че можеш да четеш и мислите ми. — Тя се плесна по челото. — Разбира се, че можеш. Ти си в мислите ми.
Той я изгледа със съжаление.
— Скъпа моя млада жено, няма никакво съмнение, че ще е много по-лесно — и за двама ни, — ако просто приемеш истината.
— Истината?
Тя го гледа втренчено известно време. Ако не спеше или не беше в кома, а трябваше да си признае, че нищо в живота й не й се е струвало толкова реално, то тогава не беше съвсем сигурна, че иска да разбере истината. Но имаше ли избор? Пое си дълбоко дъх.
— Добре. Да видим тогава. Каква е истината?
— Съвсем проста. — Очите му заблестяха. — Извадих те от твоето време и те заведох в епоха, която сам си избрах.
— Извадил си ме от какво? — Тя затаи дъх.
— От времето.
— Времето?
— Времето.
— Времето. — Думата пулсираше в мозъка й.
— Мисля, че точно това казах.
— Пътувала съм през времето? — Сърцето й биеше лудо в гърдите.
— Точно така.
— Като в онзи филм, „Стар Трек“? Или като в романите на Хърбърт Уелс?
Мерлин сви рамене.
— Измислици.
— Измислици?
Рунтавите му вежди се сключиха.
— Доникъде няма да стигнем, ако непрекъснато повтаряш думите ми.
— Е, извинете ме, господин Магьосник — рязко каза тя. — Имам съвсем малък проблем с осмислянето на цялата тази работа.
— Много добре. Смея да кажа, че би трябвало да го очаквам. Винаги така става.
— Винаги? Колко често го правиш?
Той въздъхна нетърпеливо.
— Седни и се опитай да запазиш спокойствие, докато аз се опитвам да ти обясня.
Теса се огледа. Като се изключеха олтарът и цветните килими по стените, параклисът беше съвсем гол.
— И къде предлагаш да седна?
Плодът на въображението й трепна леко и пред нея се появи стол с бързината на лошо направен монтаж. Тя го изгледа снизходително.
— О, хайде. Сгъваем стол? Тъп стар метален сгъваем стол от Магьосника необикновен и съветник на крале? Сигурна съм, че можеш да се справиш и по-добре?
— Моля да ми простиш. Какво си мисля аз? — Очите му светеха присмехулно. — Така по-добре ли е?
Сгъваемият стол изчезна. На неговото място сега имаше нещо, което можеше да се нарече единствено трон. Стол, достоен за крал или император. Огромен, златен, с инкрустирани скъпоценни камъни, той почти изпълни малката стая. Теса ахна, после сподави кикота си.
— Мисля, че това е малко прекалено. Не можеш ли да направиш нещо средно?
Тронът изчезна, заменен от старо, но удобно на вид кресло.
— Хей, това е на баща ми. — Теса се ухили доволно и се отпусна в креслото. Погали нежно страничните облегалки. — Винаги съм обичала това кресло.
"Вярвай" отзывы
Отзывы читателей о книге "Вярвай". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Вярвай" друзьям в соцсетях.