— В такъв случай ти мой спасител ли ще бъдеш, Теса? — В думите му имаше горчивина. Теса дръпна ръцете си като опарена.

— Не е така! — Тя отстъпи назад, но той я сграбчи за, раменете и я принуди да го погледне в очите.

— Ако няма да ми кажеш каква е съдбата ми, тогава ми кажи това: какво се случва с моя крал и страната ми?

— Не мога…

Той я разтърси силно.

— Кажи ми! Ако е така, както казваш, и съдбата на Артур няма да се промени от откриването на Граал, няма да има значение дали знам. Какво крие бъдещето, Теса? Какво казва историята за тях? За всички нас? Спомнят ли си хората делата на Артур и Ланселот, или всичко е изгубено в мъглите на времето, което се простира между твоя свят и моя?

— Престани! — Тя се отскубна от него. Гърдите й се надигаха гневно, а луната осветяваше искриците болка в очите й. — Защо искаш да знаеш? Какво значение има?

— Има огромно значение. Искам да знам дали моят живот, животът на краля и на баща ми не са били напразни. Да знам дали историята си спомня за нас. Да знам дали постигнатото от мен и онези, които обичам, не е забравено!

— Не сте забравени — изстреля тя. — Всеки знае историята на Артур и Гуенивир и Ланселот и Галахад и другите рицари на кръглата маса. Всеки знае за Мерлин и Камелот. Има огромни библиотеки, пълни с книги за подвизите ви. Вие сте една проклета легенда!

— Легенда?

— Мит! Приказка! Историята е действителният живот и ти и Артур, и всичко останало не сте включени в нея!

Думите й сякаш го зашлевиха през лицето, спряха дъха му, смразиха душата му.

— Какво говориш?

— Казвам — тя махна с уморен жест косата от очите си, — че в моето време никой не вярва, че сте съществували. — Скръсти ръце на гърдите си, но отказваше да го погледне в очите. — Вие сте приказка от детска книжка.

— Как е възможно това? — прошепна той.

— Мерлин не е искал вашето време да бъде опетнено от историята, затова е накарал света да повярва, че не сте съществували. — Гласът й омекна от съжаление и погледът й се вдигна към неговия. — Толкова съжалявам.

Той се взираше в нея.

— Нищо чудно, че се съмняваш в истинността на този свят още от първата ни среща.

— Не исках да ти казвам.

Той се засмя тихо.

— Както ти каза, аз съм упорит човек. Нямаше да оставя въпроса без отговор.

Той се облегна на дървото и се загледа във водата. Имаше много да мисли върху разкритията на Теса.

— Нарече ме също така и арогантен. — Изпита внезапна болка. — Не съм се смятал за такъв. — Наведе се и отскубна няколко стръка трева, стискайки ги в юмрука си. — Странно усещане е да научиш, че ще живееш и ще умреш, без нищо да отбелязва пътя ти на тази земя, с изключение на приказки, на които се гледа като на измислица. — Отвори ръката си и пусна няколко сламки. — Само един арогантен човек би сметнал подобна съдба за неприятна.

— Ти, Артур и всичко, което сте направили, не е забравено. — В гласа й прозвуча отчаяна нотка.

— Да, но не като истински хора. — Той поклати глава. — Има разлика.

— Защо?

— По-добре е да знаеш истината, дори да е неприятна, отколкото нещо невярно. — Ръцете му се отпуснаха и последните стръкчета трева паднаха на земята.

— Мразиш ли ме, че ти казах? — попита страхливо тя.

— Да те мразя? — Той погледна лицето й, огряно от лунните лъчи. Аз не бих могъл да те мразя, Теса. Ти сякаш си част от душата ми. — Нима Мерлин не каза, че не мога да открия Граал без теб? — Тя кимна. — Тогава съм бил прав. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Ти си моят спасител.

— Мога ли да ти помогна някак? Искаш ли да говориш?

— Мисля, че не, но ти благодаря. — Той се усмихна накриво. — Не намирам такова удоволствие в приказките, както ти. — Дори и в слабата светлина виждаше тревогата, изписана на лицето й. — Иди да си лягаш, Теса. Денят беше дълъг. Утре всичко ще е наред.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

Тя кимна и се върна при огъня. Галахад я гледа няколко минути, а може би цяла вечност. Прав е бил, когато си помисли, че е омагьосан от нея. Дори сега, изумен от съдбата си, не можеше да не се чуди дали присъствието й не е безценно за него. Тя не вярваше в магията, но дали вярваше в любовта? Сигурно не. Тя вярваше само в онези неща, които можеше да види и да пипне. Странно, че сега мислеше за подобни неща. И все пак не бяха ли Теса и търсенето, бъдещето и миналото, впримчени здраво като лоза, пълзяща към слънцето?

Вдигна поглед към небето. Луната бе избледняла и се появяваха първите звезди. Толкова ли щеше да е лошо животът му да се помни като по-добър, отколкото е бил? Делата на смъртните никога не бяха толкова добри, колкото историите, които се тъчаха около тях. Не би трябвало да има нищо против. Нямаше да е жив, за да ги чуе.

А Теса?

Щеше ли Теса да се върне в своя свят, когато търсенето им приключи? Щеше ли да я загуби в страна, която е толкова далеч оттук, че той дори не може да си я представи? Не. Стисна решително зъби. За Бога, нямаше да я изгуби.

И нямаше да спре да търси Граал. Без значение какво се е случило в някое друго време, в друг живот, той щеше да продължи. Щеше да осъществи съдбата си с жената, която обичаше, до себе си. И междувременно щеше да открие начин да я задържи при себе си, където й беше мястото.

Засмя се горчиво.

Какво друго би могла да направи една легенда? Какво ли си мислеше той?

* * *

Теса се уви по-плътно в одеялото и се обърна в безполезен опит да се почувства по-удобно. Дали земята беше по-корава в Средновековието, или просто тялото й от двайсети век не бе свикнало да спи на гола земя? Сигурно и двете.

Не че точно сега би се чувствала по-добре в легло. Как можеше да е толкова глупава? Как бе могла да му каже всичко за бъдещето му, а най-вече това, че в нейния свят се смяташе, че той никога не е съществувал? Изстена тихичко. Реакцията му беше класически случай на разстрел на пратеника и тя не можеше да го обвинява. Тя самата би се застреляла, ако имаше възможност.

Е, все пак бе успяла да си задържи устата затворена относно търсенето. Не му каза, че се е провалил в действителността, но е успял в легендата. О, щеше да му хареса да го чуе.

Тя въздъхна и погледна към небето. Странно, но това бяха същите звезди, които бе гледала през целия си живот Всичко щеше да се промени с течение на вековете, но с изключение на мънички промени тук-там, нощното небе щеше да си остане същото. Тя отново се обърна, прегърна коженото седло, което й служеше като възглавница, затвори очи и се помоли да заспи. Всичко щеше да е наред на сутринта. Галахад й бе дал дума и, както звездите, това беше нещо, на което можеше да разчита.

Минаха минути, или може би часове, когато го усети да ляга до нея. Отвори очи и го погледна. Лежеше по гръб, сложил ръце под главата си, вперил поглед нагоре. Толкова й се искаше да се сгуши в него и да му предложи малкото успокоение, което можеше, но какво би могла да каже? Всичко е наред, Големи човече. По-добре легенда, отколкото нищо. Не. Той щеше да й даде знак, когато има нужда от нея. Ако имаше нужда от нея.

— Теса?

— Да?

— Това хубава приказка ли е?

Тя се усмихна. Той беше добре.

— Страхотна приказка.

— В нея говори ли се за чест и смелост?

— Да, както и за лоялност и любов.

— А за вълшебства, Теса. В този твой свят, който не познава магията, приказката разказва ли за нея?

— И много повече.

— Тогава не е чак толкова зле — тихо каза той — да си част от подобна сага, истинска или не.

— Наистина. — Тя преглътна буцата в гърлото си. Той сякаш събираше мислите си.

— Теса, това ли е разкритата истина от гатанката?

— Не знам. Може би.

Той въздъхна дълбоко.

— Това не е първата разкрита истина между нас.

— Не — тихо каза тя. — Не е.

— Теса?

— Ъмм?

— Разкажи ми за звездите.

Той я прегърна и я придърпа към себе си, а тя му разказа всичко, което знаеше за звездите — от науката до гръцките легенди. И когато сънят започна да я надвива, тя си помисли за това, че дори когато всичките му тайни са известни, нощното небе пак носи някаква магия.

Както и ръцете му.

Глава 17

— Теса! — Грубият тон на Галахад я изтръгна от неспокойния й сън.

— Какво има пък сега? — Тя отвори очи. — Наистина започна да ми омръзва да ме будиш по този начин. — Седна и се втренчи в Галахад, който се бе изправил до нея. — Какво има днес? Друг дракон?

— Мисля, че е за предпочитане. — Гласът му беше равен.

— За предпочитане? — Тя проследи погледа му. Шестима или седмина мъже, въоръжени с мечове, се взираха в тях. Трима бяха пешаци, останалите — на коне. Теса бързо скочи на крака. — О, това ми изглежда добре. Кои, по дяволите, са те?

— Хора на Мордред — тихо отговори той. — А това не е хубаво.

— И аз така си помислих — смънка тя.

Ако имаха мотоциклети, щяха да изглеждат точно като някоя банда от лош филм. Ангелите от Ада, яхнали коне.

— Как са се промъкнали до нас? Не си ли пазил?

Очите му се присвиха.

— Аз съм човек, Теса, не легенда.

— Страхотно. Наоколо никога няма легенди, когато имаш нужда от тях.

Най-високият от мъжете пристъпи към тях, очевидно беше водачът. Тъмнокос, мръсен и опасен. По гърба й полази студена тръпка и тя пристъпи по-близо към Галахад. Мъжът се поклони учтиво.

— Милорд Галахад. Нося ти поздрави от принц Мордред. Той моли за честта на присъствието ти и предоставя гостоприемството на дома си на теб и на твоята лейди.

— Изпрати на Мордред моята благодарност и съжалението ми — отвърна хладно Галахад, — но се налага да отклоним тази вежлива покана.

Гадна усмивчица изкриви устните на човека на принца.

— Може би не съм се изразил достатъчно ясно. Принцът настоява за удоволствието от компанията ти. Дал ми е заповед да те придружа. Можеш да тръгнеш с нас, както подобава на рицар с твоя ранг, като почетен гост или…

— Или? — Очите на Галахад потъмняха.

— Или се страхувам, че ще се наложи да вземем мерки, за да си осигурим съдействието ти. — Похотливият му поглед се плъзна към Теса. — Както и това на дамата.

Галахад се напрегна.

— Какво означава това? — попита тя с ъгълчето на устните си. — Да си осигурят съдействието ни?

— Не би искала да знаеш — промърмори той и кимна към водача на бандата. — В такъв случай, на всяка цена ще имаме удоволствието да ви придружим.

— Звучи ми доста забавно. Трябва ли да тръгнем веднага, или имам няколко минути, за да се освежа?

Очите на главатаря се присвиха, сякаш не разбираше въпроса й. Или може би английски.

— Нали се сещаш? Да си измия лицето? Зъбите? — Тя се усмихна мило. — Да се изпикая в гората?

Галахад изсумтя. Дори главатарят се притесни.

— Много добре — озъби се той. — Но не сама. Ще дойда с теб.

Тръгна към нея, но Галахад му препречи пътя.

— Дамата заслужава поне малко усамотение. Аз ще я придружа.

Човекът го гледа известно време, после кимна.

— Както кажеш. Тя може да отиде, но ти трябва да застанеш някъде, където мога да те виждам. Прости ми, милейди, но ако се опиташ да избягаш, твоят придружител…

— Да избяга? — Веждите на Галахад подскочиха. — Странна дума, като се има предвид сърдечната покана.

— Моите извинения, милорд, грешка на езика. Може би трябваше да кажа „да замине“. Както и да е. — Погледът му се върна върху Теса. — Ще бъда принуден да взема всички необходими мерки, за да озаптя теб и рицаря ти.

Това не й прозвуча много добре.

— Какви мерки?

— Моят господар предпочита гостите му още да дишат — Похитителят им се ухили. — Но това не винаги е възможно.

— Благодаря за пояснението. А сега — тя наклони глава към потока — мога ли да вървя?

Той кимна.

Теса и Галахад се обърнаха и тръгнаха бързо към извора.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

— Нищо не можем да направим засега. — Челото му бе сбърчено от тревога.

— Това наистина са лоши момчета, Галахад.

Тя погледна през рамо. Водачът и двама от другите ги наблюдаваха внимателно, както вълци — агнета. Дали се надяваха, че тя и Галахад ще се опитат да избягат? Стомахът й се сви. Вероятно.

— Наистина, наистина много гадни.

— За Мордред става ли въпрос в легендите ви?

— О, да.

— И?

— Има много различия между мита и истинския живот. Но от това, което ми каза, Мордред не е от тях. Истински или приказен, той определено е злодей.

Стигнаха до потока. Тя се наведе и наплиска лицето си с вода.

— Надявам се, че мислиш за някакъв план.

— Би било добре — смънка той.

— Нали? — Думата прозвуча рязко. От страх.

— Хайде, свършвай. — Гласът на водача разпра утрото като меч.