За първи път Теса нямаше какво да каже. И не беше необходимо да се казва нещо. Заедно гледаха небето, звездите, които се движеха в кадифената нощ и чакаха.

Новия ден.

И края на търсенето.

И сбогуването.

* * *

Конете им излязоха от гората с бавна, премерена крачка, разпилявайки падналата мъгла с копитата си. Утрото още не бе настъпило, но за първи път не му се бе наложило да я събужда. Въобще не бе спала. Нито той.

Приближиха малкия дъб и той протегна ръка към нея. Тя я хвана и така, ръка за ръка, бавно тръгнаха към замъка. Никой не се виждаше, дори вятър не подухваше. Теса се зачуди дали Мерлин не е направил онзи свой трик със спирането на мига, за да ги защити. Не би се изненадала. Може би това беше една от премиите за решаването на гатанката.

Стигнаха съвсем близо до замъка и Галахад спря.

— Теса. — Той кимна. — Там.

Тя проследи погледа му. Между стената на замъка и дъба се издигаше скала. Отворът на пещера, голям колкото да застане прав един човек, ги зовеше Значи това беше.

В гласа му прозвуча странна нотка на въодушевление:

— Не съм я виждал преди.

Слезе от коня си и тръгна към пещерата като насън. Обзе я паника.

— Почакай, стой там!

Той спря и се обърна. Тя буквално падна от коня и се втурна към него, отчаяно опитвайки се да измисли нещо — каквото и да е, — за да го задържи.

— Не можеш да отидеш, без да се сбогуваме.

Той изглеждаше спокоен и сериозен — като човек, взел решението си и готов да живее с него, но в очите му се четеше тъга. Усмихна се и надигна брадичката й.

— Винаги ще те обичам, милейди Теса.

Обърна се и тръгна.

— Чакай! — Той спря. Обзе я отчаяние Трябваше да го спре. — Още не съм ти казала всичко! — Какво? Какво не съм му казала? — Има нещо, което трябва да знаеш. — Какво? Какво трябваше да знае? Разбира се! Вдигна брадичка. — Не съм го казвала. Не съм ти казала. Обичам те, Големи човече. Обичам те.

Той се усмихна през рамо.

— Знам.

— Как е възможно да знаеш?

— Ти бе готова да дадеш живота си заради мен. Освен това… — Той й се ухили с онази своя сладка, малко арогантна усмивка. — Аз съм рицар.

От очите й бликнаха сълзи и й се искаше да се смее и да плаче едновременно. Той тръгна към пещерата. Да го остави той да каже последната дума, и то за единственото нещо, което тя не можеше да опровергае. Той беше рицар. Нейният рицар. Щеше да го обича вечно. В нейния свят или в неговия — как би могла да живее без него? Как би могла да го пусне?

— Не! — изкрещя тя и тръгна след него. Не можеше да го направи. — Идвам с теб!

Усети полъха на топъл вятър. Той се обърна.

— Теса! — Поклати глава. — Не, това е моят живот, моят избор. Няма да те обрека на моята съдба.

— Това е мое решение! Аз искам да остана с теб.

Вятърът се усили.

По лицето му премина сянка на надежда.

— Разбираш ли какво ми предлагаш?

Едва чу думите му през воя на вятъра.

— Да!

— Всъщност сигурна ли си? Няма да има връщане назад.

— Не ми пука. Предпочитам да прекарам вечността в пещера с теб, отколкото остатъка от живота си или още сто живота, или цялото време, без теб.

— Помисли, Теса, от какво ще се откажеш!

— Мисля за това, което ще имам!

— Хайде, тогава, милейди.

Протегна ръка към нея.

Тя се опита да тръгне към него, но вятърът я спираше. Кога се бе появил този ураган?

— Това е неговата съдба, Теса, не твоята — прозвуча гласът на Мерлин в главата й.

— Не!

Галахад сякаш се отдалечаваше. Тя въобще не се движеше, като в някакъв кошмар.

— Моята съдба е да бъда с него!

Вятърът я брулеше. Само че не беше вятър. Прилоша й. Фигурата на Галахад се стопяваше в далечината. Тя изкрещя.

— Не, Мерлин, не!

— Той трябва да направи точно това. Това е смисълът на целия този живот — Гласът на Мерлин звучеше твърдо.

— Не ми пука! Аз го обичам! Аз…

Гласът й се изгуби в бездната от сили, която я пренасяше през времето и пространството, отнемайки дъха й, сграбчвайки душата й. Галахад и неговият свят избледняха в една картина, тя закрещя и скри лицето си в ръце.

Изведнъж бурята утихна. Не искаше да поглежда. Знаеше какво ще види. Мина доста време, но тя чакаше. Може би Мерлин ще промени решението си? Може би ще я върне обратно? Може би…

Най-после тя си пое дълбоко въздух, махна ръцете си и се опули. Виждаше стара библиотечна маса и купчина справочници. И едно старо томче, чието позлатено заглавие блестеше на ярката светлина:

Моят живот и време Истинската история на Мерлин Магьосник необикновен и съветник на крале

Глава 22

Теса се задъха. Наистина ли се бе върнала? Всичко — и справочниците, и книжката на Мерлин — изглеждаше съвсем същото. Недокоснато. Само тя се бе променила. Беше ли?

Отпусна се на стола до масата и се загледа в книгата, която я бе превела през едно невероятно приключение. Знаеше без съмнение, че това сега е една съвсем обикновена книга. Вълшебството, което някога бе имала, сега бе изчезнало. Книгата не би могла да я върне обратно.

Галахад!

Болката от загубата му я шибна като физически удар и тя изпъшка на глас и се подпря на масата. Как бе възможно Мерлин да й стори това? Тя искаше да остане. Не. Искаше… трябваше да остане с него. Завинаги. Бе се отказала от всичко, за да остане с него. Заради него. Нима вече не го бе доказала? А ето, че беше откъсната. Опустошена.

Шокът и болката я пронизваха. Трябваше ли сега да си отиде вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Сякаш това беше просто още една вечер, прекарана в библиотеката? Сякаш не бе прекарала седмици в търсенето на Свещения Граал със сър Галахад? Очевидно тук не бе минало никакво време. Мерлин бе направил това, което й обеща — върна я точно там, където я бе намерил. Тя нямаше как да докаже случилото се.

Ако наистина се е случило.

Ами ако не беше? Ами ако беше полудяла? Ами ако е преживяла някакво загубване на разума тук, в библиотеката, и всичко преживяно е било само плод на въображението й? Ами ако приключението, опасностите и любовта се бяха случили само в главата й?

— Извинете. — Една служителка надникна иззад ъгъла на етажерка с книги. — След малко затваряме. — Усмихна се. — Хубава рокля. Изследване на костюмите, нали? Театралният департамент?

Теса погледна надолу. Разбира се, роклята й! Обзе я въодушевление. Прекалено жълтата, прекалено изрязана рокля, която й даде Мордред, щеше да докаже историята й! Погледна към момичето и сърцето й се сви. Теса сама не би повярвала, ако го чуеше от някой друг.

— Точно така. — Гласът й се пречупи. — Изследване.

Момичето кимна, предупреди я отново, че библиотеката затваря, и изчезна.

На кого би могла да каже? На Ейнджи? На родителите си? Всички щяха да си помислят, че се е побъркала. И какъв би бил смисълът? Нищо не можеше да облекчи огромната мъка, сграбчила сърцето й.

Теса си пое няколко пъти въздух, за да се успокои. Трябваше да се вземе в ръце, за да се махне оттук. Фактът, че се бе върнала точно в същия миг, в който бе напуснала, беше прекалено много за нея. Трябваше да отиде в апартамента си, преди да е започнала да крещи истерично. Посегна към чантата си. На пръста й блестеше пръстен с рубин.

„Винаги ще бъда с теб.“

Очите й се напълниха със сълзи. Как бе могла да се усъмни дори и само за миг? Той беше истински.

И я обичаше, и тя го обичаше. И това беше истинско.

Изправи се бавно и взе книжката на Мерлин. Разлисти я с треперещи ръце, докато стигна до илюстрацията на рицар, коленичил молитвено пред олтар. На малкия му пръст блестеше пръстен. Неговият пръстен. Нейният пръстен. Гледаше обичния му профил и й се прииска само още веднъж да види дълбоките му сини очи, озарени от гняв, смях или любов. Опита се да преглътне буцата в гърлото си и затвори рязко книгата.

Свърши. Приключението на живота й, любовта за цял живот — нямаше ги. Сякаш никога не са съществували. Сякаш бяха просто разказ от детска книжка. Приказка. В този свят, в нейния свят, нямаше значение какъв е бил Големия човек в действителността. Той беше Галахад. Един от рицарите на кръглата маса.

Легенда.

И всичко, което й бе останало от него, беше една грозна жълта рокля, пръстен с рубин и сърце, разбито на милиони парчета.

И нищо никога не е било толкова истинско.

* * *

— Добре, тук съм. — Теса и Ейнджи стояха на опашката за проверка на документи на летището. — Щастлива ли си?

Ейнджи се усмихна сладко.

— Екзалтирана.

— Можеш да си тръгваш, ако искаш.

— Няма начин. — Ейнджи поклати глава. — Не и преди да те видя, че си се качила на самолета.

— Така да бъде.

Теса въздъхна и отново потъна в апатията, която й беше верен спътник през последните няколко седмици. Играеше си разсеяно с пръстена, сложен на верижка на шията й.

Ейнджи присви очи.

— Какво е това?

— Кое? Това ли? — Теса погледна надолу. — Пръстен.

Ейнджи кръстоса ръце на гърдите си.

— Знам, че е пръстен. Откъде го взе?

Обикновено пръстенът беше скрит под дрехите й, за да бъдат избегнати въпроси като този. Днес, в бъркотията около заминаването, бе забравила да го скрие. Не че вече имаше някакво значение.

— Подарък от един приятел.

— Какъв приятел?

— Някой, когото познавах много отдавна.

— Кой?

— Рицар в блестящи доспехи — сопна се Теса. — Сега доволна ли си?

— Хайде, стига, Сейнт Джеймс. Защо си толкова докачлива заради един подарък от стар приятел? — Ейнджи повдигна вежди. — Освен ако този приятел отново не се е върнал в живота ти?

— Не — тихо каза Теса. — Не е. Не съм го виждала от… години.

— Красив е. Рубин, нали?

— Да.

Теса пристъпи към нея и вдигна верижката, за да може приятелката й да разгледа пръстена. Ейнджи го хвана и го гледа дълго.

— Много е хубав. Мога ли да го разгледам по-отблизо? — Тя се ухили. — Да го пробвам?

— Не!

Без да се замисля, Теса се дръпна рязко назад. Верижката се скъса и пръстенът падна на пода.

— Не!

Сърцето й спря. Тя бутна един пътник и грабна пръстена само миг преди кракът на мъжа да го настъпи. Изправи се и го сложи на палеца си. Обърна се към опашката, хвърляйки бегъл поглед към някакви рекламни плакати.

— Теса, съжалявам за пръстена. Аз…

Теса се обърна рязко.

— Хей, добре ли си?

Гласът на Ейнджи и бърборенето на пътниците сякаш се стопиха. Теса не можеше да откъсне погледа си от плаката. Снимка на Британия, Британия такава, каквато си я спомняше. Но текстът привлече вниманието й и докосна сърцето й:

Британия. Земята на Артур… където легендата продължава.

— О, Боже! — Теса ахна.

— Теса? — Гласът на Ейнджи се повиши тревожно.

— Дори не съм се сетила за това! Такава идиотка съм.

— За това няма да споря — каза бавно Ейнджи. — Но все пак какво точно имаш предвид?

— Имам предвид… — В сърцето й запулсира надежда и духът й се извиси. Взе чантата си и се махна от опашката. — Няма да ходя в Гърция.

— Разбира се, че ще ходиш в Гърция. — Ейнджи се забърза след нея. — Винаги си искала да отидеш в Гърция.

— Вече не. — Теса гледаше към таблото с разписанието на самолетите, откри полета, който й беше необходим, отиде до билетното гише и се нареди на опашката. — Не знам колко ще ми струва да сменя този билет, но не ми пука, дори да се наложи да използвам всичките си кредитни карти.

Подаде билета си на Ейнджи и започна да рови в голямата си чанта за портмонето. Пръстите й докоснаха книгата на Мерлин, която вече носеше непрекъснато със себе си. Дали заглавието не блестеше малко по-ярко? Дали не усети някакво гъделичкане, когато я докосна?

— Какви ги приказваш?

Теса извади портмонето си и го размаха триумфално.

— Отивам в Англия.

— В Англия? — Челото на Ейнджи се сбърчи. — Защо?

— Защото… — Тя срещна смутения поглед на приятелката си и се усмихна. — Може би, само може би, той е още там.

— Кой? — Очите на Ейнджи се разшириха. — Онзи, който ти е дал пръстена? Рицарят в блестящи доспехи?

— О, той е рицар, да, но не носи доспехи. Мисля, че му е още рано. Въпреки че не съм много сигурна. Мразя Средновековието, нали знаеш. — Тя се засмя. — Не мога да повярвам, че не съм се сетила по-рано. Това може да е най-глупавото нещо, което някога съм правила, но ако има някакъв шанс, някаква нищожна възможност да го открия, трябва да се възползвам от нея.

— Теса. — Ейнджи подбираше думите си внимателно. — Каза, че не си виждала този човек от години.

Тя се изкикоти.

— От векове.

— Тогава не можеш да знаеш дали все още се интересува от теб.

— Ще се заинтересува.

— Ами ако е женен?