— Не е.

— Обратен?

Теса се засмя и се наведе заговорнически към приятелката си.

— Това е единственото, за което не се тревожа. Знаеш ли, наричали са го „рицаря-девственик“, но това въобще не е вярно.

— Как можеш да си толкова сигурна? — Ейнджи започваше да се дразни.

— Е, като си спомня онази прекрасна, романтична, огряна от звезди нощ…

— Не. — Ейнджи стисна зъби. — Нямам предвид това. Попитах те как може да си сигурна за чувствата му?

Теса гледа дълго приятелката си.

— Трябва да вярваш, Ейнджи. В легендите, във вълшебствата и в любовта.

— Това не ти е присъщо, Теса. — Ейнджи поклати глава. — Напоследък наистина се държиш странно. Какво става?

— Вяра. Всичко се свежда до вярата.

„Винаги ще те обичам, милейди Теса“

Теса се усмихна.

— И доверието.

* * *

— Артур бил тук, Артур бил там. Да бе! — Теса гледаше през прозореца на колата. — Артур просто не би могъл да е навсякъде, където се предполага, че е бил.

Теса бе проучила всички туристически карти и справочници, най-вече онези, обръщащи особено внимание на легендите за Артур. Почти едноседмичното й лутане из Южна Англия не я бе довело по-близо до откриването на Галахад, отколкото беше в началото. Е, все пак имаше цялото лято на разположение и нямаше намерение да се отказва, докато не е проверила всеки туристически капан от рода на „Артур е пренощувал тук“.

Разлистваше пътеводителя с едната ръка, а с другата държеше волана. Никакъв проблем. Пътят беше второстепенен и почти не се използваше. Теса вдигна поглед и натисна рязко спирачката.

Малкото стадо овце, преминаващо пътя, май дори не забеляза присъствието й.

— Глупави овце — промърмори тя и паркира колата. Нямаше да е зле да се отпусне. Щеше да й отнеме само няколко минути. Посегна към чантата си. Книгата на Мерлин сякаш я зовеше от пода на колата. Сигурно е паднала. Тя я взе и понечи да я сложи на седалката, но една странна илюстрация привлече вниманието й.

Сърцето й заби лудо. Не я бе виждала преди, а знаеше книгата от кора до кора. Това беше карта. Истинска карта. От онези, които ги има в атласите.

„… с картинки на мънички рицари на коне, посочващи пътя към Граал…“

— Е, мистър Вълшебник. — Тя се взира дълго в картата. Беше на прав път. Усмихна се. — Добре дошъл в моето търсене.

Кара още час или два, докато слънцето не слезе ниско на хоризонта. Проклятие. Скоро трябваше да спре. Не й се спираше сега, когато знаеше, че Мерлин е на нейна страна, но едва ли би постигнала нещо през нощта.

Забеляза билборд напред по пътя. Страхотно. Може би там пишеше колко път има до следващия мотел. Забави ход и прочете огромната реклама:

ТОВА Е ПЪТЯТ КЪМ ГРААЛ. ПОЕМЕТЕ ПО КИНГ АВЕНЮ, МИНЕТЕ ПОКРАЙ ДВАТА БЛОКА. ЧИСТИ СТАИ ЗА ПОЧИВКА

Натисна рязко спирачките. Гумите изсвириха. Колата се завъртя и спря. Теса отвори вратата, излезе навън и се върна до билборда. Или там, където беше билбордът.

— Мерлин — извика. — Престани с тези игрички! Знам, че много се забавляваш, но шегата свърши! Не ми трябва още една проклета гатанка! Трябва ми малко помощ!

Нищо.

Тя тръгна обратно към колата си и се спъна в стара дървена табела. Вдигна я и прочете:

ДЪБЪТ НА АРТУР

Изсумтя презрително. Точно така. Артур имаше толкова дъбове из цяла Англия, колкото и замъци, рождени места и гробове. Къде беше това глупаво дърво?

Сложи ръка над очите си и се огледа. Огромен, вековен дъб се извисяваше в средата на малко поле. Дървото беше може би на около петстотин метра от пътя. Изглеждаше достатъчно старо, за да е от времето на Артур. В един от пътеводителите пишеше, че някои видове дъбове в Англия живеят по повече от хиляда години. Трябваше да признае, че дървото наистина беше внушително.

„Това е млад дъб.“

Не. Невъзможно. Тръгна нататък.

„Служеше на мен и приятелите ми в игрите ни.“

Стомахът й се сви. Неговият дъб беше по средата на огромна ливада. От едната страна имаше дива гора, не къщи и няколко дървета. От другата беше замъкът, където сега имаше малко възвишение.

„Мислехме, че е тук само заради нас.“

Стигна до дървото и протегна ръка, за да го докосне. Беше масивно, силно, истинско. Може би е истинска идиотка. Но може би… Обърна гръб на това, което бе останало от гората, и тръгна към замъка, който сега живееше само в спомените й. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта. Здрачът обгръщаше зелената трева и придаваше на всичко недействителен вид.

Тя тръгна към отвора на една скала, достатъчно голям, за да застане в него изправен човек.

Дъхът й спря, коленете й омекнаха от ужаса на съвременна жена, която не може да повярва в подобни неща, и от радостта на влюбена жена, която трябваше да вярва.

— Големи човече? — Едва успяваше да шепне. Покашля се. — Галахад?

Гледа входа на пещерата в продължение на минута, а може би на часове. Изведнъж вниманието й бе привлечено от някакво движение. Само след миг се появи фигура. Сърцето й спря и очите й се напълниха със сълзи.

Галахад вървеше бавно към нея, премигващ в здрача като човек, който току-що се събужда. Искаше й се да се втурне към него, но краката й отказваха да се движат.

— Милейди. — Той я гледа дълго време, после се ухили. Изглеждаше съвсем малко по-стар, отколкото си го спомняше. — Липсваше ми гласът ти.

— О, Галахад — проплака тя и се хвърли в прегръдката му. — Мислех си, че никога повече няма да те видя.

— Теса, любов моя. — Прегръщаше я силно, сякаш и той самият не вярваше съвсем. — Живот мой.

Тя се дръпна назад и в гласа й прозвуча ожесточена нотка:

— Няма да те пусна да се върнеш. Не и сам. Никога повече няма да те пусна.

— Теса — веждите му се сключиха и в дълбоките му сини очи проблесна съжаление. — Това не е нещо…

— Не се тревожи за това, Галахад — чу се познат глас зад тях.

Обърнаха се едновременно. Мерлин се бе облегнал небрежно на дъба на Артур. Тръгнаха към магьосника прегърнати.

— Хубав костюм — каза Теса.

— Армани. — Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си. — Мисля, че някой веднъж ме обвини в липса на стил. Ако си спомням добре, думата беше „банален“.

Теса се ухили.

— Дълго помниш.

— Наистина. — Мерлин изсумтя.

— Милорд Вълшебник! — Гласът на Галахад беше мрачен. — Аз… — погледна към Теса. — Ние трябва да знаем какво ще се случи с нас.

— Давай, Мерлин. — Теса си пое дълбоко въздух. — Мога да го понеса. Какво се случва сега? Той връща ли се или какво?

— Може да отиде и в Дисниленд, въобще не ме е грижа. — Мерлин сви рамене. — Свободен е да си отиде.

— Но… — Думите на Галахад бяха премерени. — Клетвата ми пред краля?

Теса и Мерлин се спогледаха.

— Той не знае, нали?

Мерлин поклати глава.

— За него са минали само няколко години. Трудно е да се обясни, но приемете го като… как да се изразя… сънна терапия. Той всъщност е проспал вековете.

— Дръж се, Галахад. — Тя го погледна в очите. — Минало е много време.

— Колко много?

— Не знам как да го кажа най-добре. — Тя въздъхна. — Добре дошъл в моя свят.

— Твоя… — Галахад се втренчи в нея, после погледът му обходи местността. — Изглежда ми същото.

— Повярвай ми, не е.

— А сега, ако нямате повече нужда от мен… — Мерлин започна да избледнява.

— Не. — Галахад пристъпи към него. — Не разбирам.

Мерлин спря да изчезва, но все още беше някак прозрачен. На Теса отново й се повдигна от гледката.

— Мисля, че заслужаваш обяснение. Нека помисля. Всичко е много езотерично и философско. Разбираш ли, момчето ми… — Мерлин спря. — Важна е не цената, а самото търсене. Всеки човек търси Граал по свой начин. И всеки, който наистина вярва, ще открие своя Граал.

Галахад поклати смутено глава.

— Не схващам — каза Теса. Мерлин въздъхна тъжно.

— Ти осъществи твоето търсене по благороден и честен начин. Успя въпреки всички препятствия. Удържа думата си въпреки желанията на сърцето си. Това, което получи в награда, всъщност е Граал. — Мерлин се усмихна. — Сега е достатъчно просто да кажем, че задълженията ти към краля, родината ти и всичко, останало в миналото, са изпълнени. Животът ти сега ти принадлежи. Помисли, Галахад, ти всъщност видя ли Граал?

— Не, но…

— Вие търсихте мечтата на Артур, мечтата на баща ти, твоята мечта. И докато ти беше пазител на Граал, това само по себе си не може да се обясни. — Той обърна поглед към нея. — Теса. Какво беше последното нещо, което ти казах?

— Каза ми: „Той трябва да направи точно това. Това е смисълът на целия този живот“

— И този живот е свършил. Съдбата е била осъществена. — Мерлин вдигна ръце в жест, който не изглеждаше по-малко вълшебен заради модерния костюм. — Това сега е неговата съдба.

— Милорд, аз все още…

— Не се тревожи за това, Големи човече. — Мерлин се усмихна. — Скоро ще разбереш. В момента, в който осъзнаеш, че търсенето ти свърши чак сега.

— Но ние разгадахме гатанката — каза замислено Теса.

— Така ли? — Очите на Мерлин блестяха в здрача. — Намерихте ли това, което търси всеки човек?

— Разбира се. Намерихме Граал.

— Да, но ако Граал представлява различно нещо за различните хора…

— Тогава това, което търси всеки човек, не е едно и също. — Галахад сякаш започна да разбира.

— Все още нищо не схващам — въздъхна Теса.

— Той обаче — да. Неговият Граал… — Вълшебникът изчезна, останаха само думите му. — Си ти.

Очите на Теса се разшириха и тя погледна към Галахад. Виждаше истината в тях, но искаше — не! — трябваше да я чуе.

— Така ли е?

— Винаги, Теса Сейнт Джеймс.

Тя поклати глава.

— Няма да ти е лесно. Животът през двайсети век е толкова различен.

— Това е още едно предизвикателство от нашето търсене. — Галахад хвана ръцете й, вдигна ги към устните си и целуна първо едната, после другата. — Заедно.

— Заедно — прошепна тя.

Устните му докоснаха нейните и тя знаеше, че разполагат с всичкото време на света… а дори и цял един живот нямаше да е достатъчен.

И тя се учудваше, че е възможно да не е вярвала в рицари, митове и вълшебства, и най-вече… в любовта.

Епилог

— Ти мамеше.

— Маменето е относително нещо, Мерлин. — Вивиан го изгледа високомерно. — И при това самата дума е отвратителна. Не бих казала, че ми харесва как я използваш. Освен това… — В ръката й се появи пиличка и тя започна да пили ноктите си. — Не съм мамила.

— О? — Мерлин повдигна вежди. — Ти как би го нарекла?

— Творческо манипулиране.

— Творческо манипулиране? — Той изсумтя. — Определено беше такова. Изпрати им дракон…

— Само илюзия. — Тя вдигна ръка и я разгледа внимателно.

— Опита се да сключиш сделка с Теса.

— И как се разочаровах само. — Вивиан въздъхна. — Кой да знае, че е толкова благородна?

— И се съюзи с Мордред.

— Едва ли бих го нарекла съюз. — Тя сви рамене. — Просто му дадох малко незначителна информация. — Насочи пиличката към него. — Но това, така или иначе, не му донесе нищо добро.

— Вярно…

— Наистина не разбирам защо толкова се цупиш. — Пиличката от ръката й изчезна и Вивиан се изправи. — Успяха в търсенето си, никой не пострада особено и те си живеят щастливо. Ти спечели малкия ни облог. — Тя огледа жилището на Мерлин и потрепери. — Аз… от друга страна… съм обречена да живея в Средновековието.

Мерлин я наблюдаваше внимателно.

— Ти не игра честно.

Тя кръстоса ръце на гърдите си и го изгледа предизвикателно.

— Голяма работа.

— Заслужаваш си това, което ще получиш.

— Много вероятно.

Без предупреждение светът около нея изчезна, заменен от много по-съвременна обстановка. Лицето й се озари.

— Апартаментът!

Мерлин се ухили.

— Добре дошла у дома, скъпа моя.

Тя присви очи.

— Не разбирам. Защо сме тук?

— Колкото и да не ми се ще да си го призная, Теса и Галахад ме научиха на някои неща. Всеки от тях бе готов да се откаже от това, което най-много желае, заради другия. Всъщност това ме трогна. Ако обикновените смъртни могат да са толкова благородни… — Той въздъхна. — Не мога да изоставам от тях.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Няма да искам да изпълниш облога.

— Мерлин! — Тя пристъпи към него и го изгледа подозрително. — Наистина ли?

— Няма да се върнем в най-великия период от историята.

Тя положи голямо усилие, за да не възрази. Той поклати глава със съжаление.

— Не винаги е възможно и дори за предпочитане да се връщаме в онова, което е било някога. Понякога е най-добре да оставим миналото там, където му е мястото — в миналото.

Тя го прегърна.