— Знам — каза лукаво плодът на въображението й.

— Не смей да се кичиш с лаври заради това. — Тя се облегна удобно. — Всичко е част от моето подсъзнание. Аз го измислям. Аз те измислих. И, оказва се, имам доста развинтено въображение. — Тя сложи ръце под главата си и се усмихна.

— Ако си готова…?

— Съвсем. — Ако трябваше да бъде прикована в тази кома или сън, или каквото и да беше, то поне беше редно да се чувства удобно. — Моля, продължавай.

Плодът на въображението й вдигна красноречиво поглед нагоре, сякаш молеше за божествена подкрепа, после погледна към нея. Погледът му би я накарал да се почувства неспокойна, ако, разбира се, той не беше нещо, което тя си е измислила.

— Както казах преди, извадих те от твоето време и те доведох…

— Удобно ли ти е да стоиш така? — изтърси внезапно тя. Не беше сигурна, че е готова да чуе това, което ще й каже.

— Съвсем удобно, благодаря. А сега, както възнамерявах да кажа…

— Сигурен ли си? Защото можеш да вземеш този стол. Или може би да извадиш друг?

Защо искаше да забави обяснението му? Ако беше толкова убедена, че това е плод на нараненото й съзнание, халюцинация или просто лош сън, тогава защо беше това нежелание да го изслуша?

— Много добре. — Един стол, подобен на нейния, цопна наблизо, като плодът на въображението й вече седеше в него. — А сега мога ли да продължа?

— Предполагам — каза тихо тя.

— Както се опитах да обясня по-рано, аз те извадих от твоето време и те доведох в моето.

— Добре.

Защо тези думи изпълваха сърцето й със страх? Защо искаше да покрие ушите си, да се свие в ъгъла на креслото и да се скрие от него и от целия му свят? Свят, който тя бе измислила. Свят, който се бе родил в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието й. Свят, който просто не можеше да бъде реален.

Ами ако беше?

Той я гледаше така, сякаш знаеше какво си мисли. Но, разбира се, че ще знае какво си мисли. Той беше една от мислите й. И абсолютно нищо друго.

— Защо? — попита тя с внезапна решителност да се изправи пред тази илюзия или каквото и да беше. — Защо ме доведе тук?

— Значи… — думите му бяха бавни и премерени — си ми повярвала?

— Не ти вярвам. Не вярвам, че съществуваш. Всъщност не вярвам, че въобще някога си съществувал. — Скочи на крака. — Ако нещо от всичко това е истинско — а аз все още се съмнявам с цялото си сърце, — няма начин да си Мерлин, магьосник не-знам-си-какъв и съветник на не-знам-си-кой.

Той се облегна назад и я погледна разсеяно.

— О, и защо не?

— Защото никога не е имало Мерлин. Никога не е имало крал Артур. Никога не е имало Камелот. Няма никакви доказателства, нищо, което можеш да докоснеш или видиш. Цялата история е измислена. Мит. Легенда.

— Ами ако… — В ръката му се появи пиличка и той разсеяно започна да си пили ноктите. — Грешиш?

— Не греша — каза тя с повече убеденост, отколкото изпитваше.

— Ами ако е имало Мерлин…

— Нямало е. — Имало ли е!

— И крал Артур…

— Не е възможно. — Възможно ли беше!

— И всичко останало, което върви с твоята така наречена легенда? — Той протегна ръка и се загледа критично в ноктите си.

— Никога. — Може би!

— Нека предположим и че… — Погледът му срещна нейния. — Мерлин, който е доста добър в магиите и това, което вие наричате наука…

— Магьосник необикновен — прошепна тя.

— …е искал светът да повярва, че всичко това, което е създал и обичал с цялото си сърце и душа, не е нищо повече от една приказка. Разказ. Мит. Легенда. И е използвал магията си, за да накара света да повярва в това?

Погледът му оковаваше нейния, а въпросът й беше съвсем тих в тишината на параклиса.

— Защо?

— За да го спася от хулите на историята. За да запазя онова, което за един кратък период от време беше най-доброто, което може да предложи един човек. Не от науката си или познанията си, а от самия себе си. Неговата лоялност, неговата храброст, неговата чест. — Погледът му пареше нейния с огън, който проникваше в нея и изгаряше душата й. — Не трая дълго. Природата на хората от плът и кръв бе обрекла предварително всичко на провал. Но за малко той беше един изключителен човек и никога не постигна същото съвършенство.

— Звучи надуто. — Гласът й бе станал писклив от страх и нарастващата увереност за това, което вече подозираше: не беше сън, не беше кома, не беше халюцинация, не беше измислица. — Е… Какво общо има всичко това с мен?

— С теб? С теб!

Мерлин се изправи като ангел на отмъщението и сърцето й падна в петите. Тя потисна импулса да се свие и се насили да не помръдне, да задържи раменете си изпънати, главата — високо вдигната. И се молеше коленете да не й изневерят. Той вдигна дългия си показалец към нея и тя не би се изненадала, ако видеше от него да излизат пламъци.

— Ти не вярваш.

— Е… кой вярва? — Изплаши се от глупавите си думи. Това едва ли беше подходящият начин да успокоиш ядосан магьосник.

— Но останалите не се разхождат насам-натам, проповядвайки липсата си на вяра, съмненията си, скептицизма си… които отиват далеч извън стените на университета и — бих добавил — в класни стаи, пълни с млади, невинни умове.

— Чакай, задръж малко, приятел. — Негодуванието измести страха. — Млади, невинни умове? Аз преподавам в университет. Най-младите ми студенти са вече мъже и едва ли бих използвала за някого от тях определението „невинен“.

— Ти окуражаваш скептицизма им!

Тя се втренчи във възмутения магьосник.

— А не си ли искал точно това? Току-що каза, че си обгърнал Артур и компанията му с магията си, за да попречиш на хората да ги видят в истинската им светлина. Да попречиш на хората да ги съдят така, както се съдят истинските хора от историята и от времето. Не мога да разбера какъв ти е проблемът. Правя точно това, което искаш.

Мерлин изтупа въображаема прашинка от рамото си.

— Промених мнението си.

— Променил си мнението си? Какво искаш да кажеш?

Мерлин сви рамене.

— Не съм безгрешен. Аз съм просто човек.

— За малко да ме заблудиш.

— Е, „човек“ може би не е съвсем точно казано. Както и да е. Исках да кажа, че с минаването на столетията все повече и повече се дразня, когато моите постижения и постиженията на Артур и другите все повече и повече се възприемат единствено като детски приказки за лека нощ.

— Това ли било? За това ли е всичко? — Заля я вълна от облекчение. — Не се коси, приятелю. Изгарям от желание да променя отношението си към малкия ти свят. Всъщност дори ще казвам на студентите — лично, — че вярвам в Мерлин и Артур и всичко останало. Фасулска работа. Сега, когато се разбрахме по този въпрос — тя кимна доволно, — защо просто не затворя очи, за да можеш да ме върнеш вкъщи? В библиотеката, в болницата, където и да е. По твой избор. За мен няма значение. — Тя стисна здраво очи. — Готова съм.

Нищо не се случи.

— Хайде. Давай.

Пак нищо.

Тя въздъхна и отвори очи.

— Да не би да трябва да си ударя задника в тавана и да кажа, че няма по-хубаво място от дома, или какво?

Мерлин се подсмихна.

— Е, това вече беше приказка.

— О, разбирам. Не вярвай в Оз, но вярвай в Камелот. Така ли става? — Тя сложи ръце на хълбоците си. — Няма да ме върнеш вкъщи, така ли?

— Страхувам се, че не. Поне не още.

— И защо? Вече ме убеди поне във възможността за съществуването на всичко това. — Тя махна нетърпеливо с ръка към параклиса. — Независимо дали е истинско или не, признавам, че съм готова да преосмисля позицията си. В такъв случай… защо да не мога да си тръгна?

— Най-вече заради него. — Мерлин кимна към рицаря.

— Него? Та той дори не изглежда жив. — Теса пристъпи към неподвижната фигура и я разгледа по-отблизо. — Виждаш ли, той не диша.

— О, диша, и още как. Просто ти не го виждаш.

Тя се поколеба за миг, после сложи ръка на гърба му, точно под широките рамене.

— Не, определено не диша. Не усещам никакво движение.

— Не го усещаш, защото още не сме на същото ниво на съществуване, на което е той. — Челото му се сбърчи замислено. — Може би не съм обяснил всичко толкова обстойно, колкото трябваше.

— Така ли мислите, господин Магьосник?

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Ние се намираме — аз и ти — между миговете. Съществуваме в пространството между последното му вдишване и следващото.

— Не разбирам. — Тя сви вежди, опитвайки се да схване това така наречено обяснение. — Да не искаш да кажеш, че ние се движим на бързи обороти, а той е изключен?

— Аз не бих го казал така, но предполагам, че описанието ти е доста подходящо. — Мерлин сви рамене. — Много зависи от гледната точка. Времето е относително, скъпа моя. Вашият Алберт Айнщайн го е разбрал.

— Имаш предвид теорията за относителността и целостта на времето и пространството?

— О, впечатлен съм. — В погледа му проблесна закачлива искрица. — Бих си помислил, че теориите на Айнщайн също са митове за теб. В крайна сметка, и те не могат да се докоснат и да се видят.

— Може би не, но Айнщайн е бил истински. — Тя се усмихна лукаво. — А ти не си.

— Аз го научих на всичко, което знаеше — промърмори тихо Мерлин.

Теса изохка.

— Предавам се, но ще продължа да играя. Добре. Ние се намираме между моментите. Аз съм тук, в прекрасния свят на крал Артур и рицарите на кръглата маса. — Тя повдигна въпросително вежди. — Всъщност не си го казал направо и това е просто допускане от моя страна, но се намираме в Камелот, нали?

— Много добре. Вярата ми в интелигентността ти не е била напразна.

— Хиляди благодарности. И аз съм тук преди всичко защото ти е писнало историята да се отнася с теб точно така, както си искал да се отнася — като към легенда. Така ли е?

— Казано по този начин, изглежда доста капризно от моя страна — отвърна замислено Мерлин.

— А не е ли? — Не можа да скрие доволната си усмивка. — А втората причина явно е свързана с него. — Тя махна към сър Парче. — И кой е той всъщност? Артур? Ланселот?

— Мили Боже, не, той е прекалено млад, за да е кралят или сър Ланселот. Това, скъпа моя, е Галахад.

— Галахад?

— Синът на Ланселот.

— Знам. — Тя заобиколи коленичилия рицар. — Той е един от рицарите, открили свещения Граал. В зависимост от това, коя версия на легендата разглеждаш, Галахад и, мисля, Пърсивал и Борс са били единствените, успели в търсенето.

— С облекчение забелязвам, че въпреки недоверието ти си доста добре информирана.

— Направила съм си домашното.

Теса разгледа неподвижния воин. И отблизо изглеждаше толкова добре, колкото на илюстрацията, но не чак толкова идеален. Мънички бръчици излизаха от ъглите на очите му и Теса се зачуди дали са се образували от отблясъка на меча му, или са резултат от смях — силен и неудържим. Брадичката му не беше просто предизвикателна, но и решителна, подхождаща на мъж — строг и непреклонен, — който се държи с арогантността, породена от самоувереност. И се оказа права за очите му. Бяха сини, толкова дълбоки и тъмни, че тя веднага се сети за…

— Кадифе? Сапфири? Морето? — попита Мерлин.

— Не — отвърна разсеяно Теса. — Мислех си по-скоро за онзи тъмен, синьо-черен оттенък на небето точно преди започването на бу… — Тя се втренчи във вълшебника. — Няма ли да престанеш?

Очите му се разшириха невинно.

— С кое?

— Да четеш мислите ми.

Той се ухили.

— Не беше необходимо да чета мислите ти. Само един глупак не би разбрал какви са мислите ти за… — Той се покашля. — Сър Парче.

Лицето й пламна.

— Ако нямаш нищо против, нека това си остане между нас. Не бих искала да го притеснявам.

— Нито себе си.

— Нито мен.

— Въпреки че, смея да кажа, Галахад не би се изненадал от тази титла. Когато разбере значението й, разбира се. — Мерлин се усмихна. — Дамите от двора го удостояват с голямо внимание.

— Обзалагам се. — Тя въздъхна дълбоко и погледна Мерлин в очите. — И какво трябва да направя аз? Във връзка с него, имам предвид.

— Ти знаеш, че неговата съдба е да открие Граал. Това, което не знаеш, е, че не може да успее в търсенето си сам, без чужда помощ.

Теса се взираше в черните очи на Мерлин.

— Шегуваш се.

— Обичам хубавата шега, но не, скъпа моя, не се шегувам.

— Чакай малко. — Теса разтърси глава. — Няма да търся никакъв Граал. Определено. Единственото място, където отивам, е у дома. А после отивам в Гърция. Това е. Няма да ходя на никакво пътешествие в Средновековието, пък било то и с мъж, изглеждащ толкова добре, колкото този тук. Сигурна съм, че има дузини сладки малки средновековни дамички, обикалящи из Камелот, които с огромно удоволствие ще прекарат известно време с Галахад в търсене на чашата на Исус. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Накарай някоя от тях да прави компания на твоя рицар в блестящи доспехи. Аз не проявявам интерес към Артуровата версия на „Мисията невъзможна“.