— За да открие Граал, той има нужда от това, което само ти можеш да му дадеш.

Гласът на Мерлин беше благ, но очите му не оставяха никакво съмнение, че Теса просто няма избор.

— И какво е то? — внимателно попита тя.

— Ти самата трябва да го определиш.

— Гатанка? — Тя изпъшка. — Започваш всичко това с гатанка? Мразя гатанките.

— Научи се да ги харесваш. — Той се усмихна. — Предполагам, че ще се натъкнеш на доста от тях по време на това търсене.

— Какво искаш да кажеш с това „предполагам“? — Очите й се присвиха.

— Времето, точно както живота, не е абсолютна величина. — Той сви рамене. — С всяко завъртане на колелото изходът може да се промени. Не мога да кажа със сигурност, че всичко ще свърши така, както преди. Както ти и аз очакваме.

— Какво мога да очаквам? — бавно каза тя. — Искам да кажа, ако го направя, ако помогна на този човек, какво ще се случи след това? Ще ме изпратиш ли вкъщи?

Мерлин кимна.

— Такъв беше първоначалният ми план.

Теса погледна към замръзналата фигура. Ако всичко това не беше истинско — а тя все още упорито се уповаваше на бързо избледняващата надежда, че това е просто творение на свръхактивно въображение, — в такъв случай не губеше нищо, ако се присъедини към Галахад. А ако беше истинско, присъединяването към сър Парче беше единственото очевидно нещо, което можеше да направи, за да накара Мерлин да я върне там, откъдето я беше взел.

— Изглежда така, сякаш нямам кой знае какъв избор, а?

Мерлин се намръщи разочаровано.

— Аз не бих го казал точно по този начин. Параклисът, забрави ли? Така или иначе, преценката ти на положението е точна.

— Страхотно. — Тя въздъхна примирително, обърна гръб на Галахад и се изправи пред Мерлин. — Ще го направя, но само при условие, че обещаеш да ме върнеш точно там, където ме намери, когато това глупаво търсене приключи.

— Обещавам. Да умра, ако не го направя.

— Много мило. — Теса изсумтя. — Бях останала със смътното впечатление, че ти живееш вечно.

— Така е.

Веждите й подскочиха нагоре.

— В такъв случай клетвата ти е относително безсмислена.

— Относително. — Той се ухили и тъмните му очи заблестяха. — Всичко е относително, скъпа моя.

— Ти наистина не играеш честно. Държиш всички… Хей!

Тя все още виждаше очите на Мерлин, но останалото сякаш започна да избледнява. Теса виждаше стената на параклиса през него. Явно свикваше с неочакваното. Предишната й паника сега беше просто леко безпокойство от това, че говори на един почти невидим магьосник.

— Това започва да ме дразни. Какво правиш пък сега?

— Имам да се погрижа за някои дреболии. — Едва ли беше останало нещо повече от присмехулния тон и блясъка на очите.

— Хей, не ме изоставяй! — Тя изкрещя, сякаш невидим беше синоним на глух: — Какво да правя с него? — Теса махна нетърпеливо към фигурата пред себе си.

— Сигурен съм, че вие двамата ще се оправите без проблеми.

— Без проблеми? — извика тя, но беше прекалено късно.

Намираше се в един параклис в епоха, която ненавиждаше, пъхната в легенда, в която не вярваше, от магьосник, който не съществуваше. Сама. Нима животът можеше да е по-хубав?

— Майко Божия! Що за демон е това!

Тя трепна при звука на силния, заповеднически глас и разбра, без да се обръща, чий е той.

Проклятие, мразеше Средновековието.

Глава 3

Теса се обърна бавно и преглътна.

Ако преди й се струваше, че Галахад изпълва помещението коленичил, то това не беше нищо в сравнение с внушителното му присъствие изправен и готов за битка, с изваден меч, с пламтящ поглед. Беше великолепен. И доста страшничък.

— Оу! Задръж така, големи човече. — Теса разпери ръце сякаш за да се предпази от рицаря, извисяващ се над нея.

Напрежението му изчезна на мига. Той отпусна меча и се засмя.

— Ха. Това е просто едно момче. Внимавай друг път, момче, да не изненадваш воин, когато смята, че се намира единствено в присъствието на Бог и никой друг. — Широка усмивка разтегли устните му. — Днес имаш късмет. Някой по-незначителен от мен мъж щеше първо да отдели главата от тялото ти, а после да се замисли дали така е трябвало да постъпи.

— Предполагам, че трябва да изпитвам благодарност. — Теса се втренчи в него. — Не че съм направила нещо, което да предизвика отсичането на главата ми от твоя страна, но предполагам, че ако такива са правилата, ще трябва да се съобразявам с тях.

Веждите на Галахад се сключиха объркано.

— Нищо не разбирам, момче. Думите ти имат чуждестранен оттенък, който ми е непознат, а значението им е объркано. — Изражението му се проясни. — А, разбирам. Бедното момче. Побъркан, без съмнение.

— Побъркан? — Тя едва произнесе думата. — Побъркан?

Галахад кимна сериозно.

— Повтарянето на думите е сигурен знак за размътен мозък.

— Повтаряне на думите? Аз не повтарям думите си.

Галахад я изгледа със съжаление, сякаш беше някакво незначително същество, което не заслужава да си губи времето с него, и пъхна меча в ножницата.

— А сега се махни оттук и ме остави с молитвите ми.

Галахад се обърна и Теса се втренчи в широкия му гръб. Той явно не само я вземаше за момче, но и за глупаво момче при това. Е, няма да е за дълго.

— Чакай малко. Трябва да изясним някои неща.

Галахад бавно се обърна и погледът му срещна нейния. Очите му се присвиха и в тях блесна предупреждение. Това не беше мъж, свикнал да изпълнява заповеди. Обзе я тревога.

— Какво искаш, момче?

— Искам доста неща, но ще започнем с основните. Първо на първо, не съм момче.

Той сви рамене.

— Едва ли можеш да се наречеш мъж.

— Не съм мъж. Момиче съм… ъъ… жена.

Погледът му обходи късата й къдрава руса коса, тъмносиния блейзер, бялата риза и дънките, после се върна на очите й.

— Никоя жена с подходящо поведение, дори и курва, не би облякла дрехи като твоите. — Погледът му омекна, явно от съчувствие. — Хей, момче, откъде се взе?

— Не съм момче! — Теса изскърца със зъби. Очевидно имаше само един начин да убеди този средновековен неандерталец. Тя сграбчи реверите на сакото си и го разтвори широко. — Виж. Погледни. Как наричаш това?

Тъмните му вежди се сключиха замислено.

— Необичайно облекло.

Тя погледна надолу и изпъшка. Ризата напълно прикриваше женствените й извивки и тя точно затова я и обличаше, когато имаше часове, но от това сега едва ли имаше полза. Страхотно. Нищо чудно, че той продължава да я смята за момче.

— Добре, гледай тогава. — Тя изпъна ризата си. — Ето. Какво ще кажеш сега? Цици.

Тя вдигна поглед и замръзна. Той се взираше в гърдите й така, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно. Може би бе отишла прекалено далеч. Това бяха Средните векове все пак. Може би не използваха думата цици, въпреки че беше абсолютно сигурна, че е схванал значението й. Тя бързо затвори сакото си.

— Това е достатъчно. Схвана за какво става дума.

— Наистина. — Той й направи нисък, подигравателен поклон. — Милейди. — Изправи се и в очите му проблесна онзи пламък, който се появяваше в очите на мъже, свикнали с флирта и прелъстяването. — Моля, простете грешката ми. Сега разбирам колко съм сбъркал. Мога само да си мисля, че неочакваното ви присъствие тук е забулило сетивата ми. Би трябвало да забележа деликатната извивка на бузите ви, дългите мигли, засенчващи очите ви, пълните ви устни и изпъкналостта на вашите — той се ухили — цици.

— О, Исусе! — Тя вдигна поглед към каменния таван и промърмори повече на себе си, отколкото на него: — Колко унизително.

— И все пак има само един сигурен начин да различиш момиче от момче.

Той протегна ръка и я придърпа към себе си. Преди да е успяла да реагира, устните му вече бяха залепнали за нейните. Опита се да се бори, но все едно се бореше с дърво. Огромен, солиден дъб. Ръцете му бяха като закалена стомана, приковаваща я към силните му, мускулести гърди, устните му бяха твърди и горещи. За частица от секундата през тялото й премина желание и й се прииска да се отдаде на страстта в целувката му В което и време да се намираха, този приятел знаеше какво прави. Колко лесно би било да се наслади на опитността му. Той се отдръпна и я погледна и за миг изглеждаше толкова заинтригуван от нея, колкото и тя от него. Усмивката му беше малко крива.

— Да. Наистина си жена.

— Наистина съм.

Той я пусна и тя, без да се замисля, стисна ръце, изви се и заби лакътя си в корема му.

— Оух!

Той се преви на две, а Теса се усмихна доволно.

— Гимназия „Сейнт Маргарет Мери“. Начин за самозащита — 101.

Той изпъшка.

— Аз не бих го нарекъл защита.

Тя изтупа ръце като от въображаем прах.

— Никога не се забърквай с някоя от възпитаничките на сестра Абигейл.

Теса дори не го видя да помръдва. В един миг беше приведен, притиснал корема си; в следващия тя беше във въздуха — завъртяна, гърбът й притиснат към гърдите му, едната му огромна ръка около талията й, другата — точно под врата й. Краката й се люлееха във въздуха. Не я стискаше силно, но нямаше никакво място за съмнение, че този средновековен мъжки екземпляр би могъл да я прекърши на две като свещ.

Гласът му избуча в ухото й:

— А ти не бива да се… ъъ… „забъркваш“ с някой, обучаван от самия главен майстор на оръжията на краля.

— Пусни ме, горила такава. — Тя започна да рита, опитвайки се да се освободи. — Що за рицар си ти? Между това и онази целувка има огромна разлика. Къде ти е кавалерството?

— Кавалерското държане си е чисто прахосване на време по отношение на онези, които не проявяват учтивост. — Топлият му дъх пареше тила й и по тялото й премина тръпка на възбуда. — И все пак — моите извинения. — Той охлаби хватката си и тя стъпи на пода. — Може би ще е най-добре да започнем запознанството си отначало.

— Може би. — Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в него. — Ти си пръв.

— Аз? — Объркване сбърчи челото му — Не аз те прекъснах.

— О, да, прав си. — Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Пое си дълбоко въздух и протегна ръка. — Здравей. Аз съм Теса Сейнт Джеймс. Приятно ми е да се запознаем.

— Удоволствието, скъпа лейди, е изцяло мое. — Той хвана ръката й, вдигна я към устните си и я целуна лекичко. Тъмният му поглед не изпускаше нейния и тя, без да иска, затаи дъх. Този мъж си беше истинско парче и го знаеше. — С каква цел си дошла тук, Теса Сейнт Джеймс?

— Дълга история.

Очите му наистина бяха изключителни.

— Нямам друга работа, освен да я изслушам.

Очи, тъмно сини като нощта, с блясъка на звезди тук-там.

— Не знам откъде да започна.

— Очевидно е, скъпа лейди, че си чужденка тук. Мисля, че трябва да започнеш от пристигането си.

Гласът му беше дълбок и плътен с някаква нежна сила, която сякаш проникваше чак в душата й. Той беше добър.

— Ами… — Тя се втренчи в него, завладяна от първичната сила на присъствието му. Мерлин не беше единственият тук, който се занимаваше с магии. — Бях в… Колко си висок, между другото? Към метър и деветдесет може би?

— Извисявам се с една глава над повечето мъже, но не съм толкова висок, колкото коня ми. Но ти… Как не съм могъл да те видя такава, каквато всъщност си? Мъничка и деликатна като напъпила роза.

Гледаше я с поглед, от който личеше, че няма нищо против да откъсне тази роза. Поглед, който я караше да се чуди колко точно приятно би било откъсването. Беше много добър.

И го знаеше. Може би проличаваше от доволната извивка на устните му или от начина, по който се приведе леко към нея, сякаш за да я сграбчи в прегръдката си; или от блясъка на успеха, озаряващ очите му; или може би всичко това, взето заедно — езика на тялото на сър Парче, — но Теса изведнъж осъзна, че този мъж смята, че може да я върти на пръста си. И не грешеше особено.

Инстинктът за самосъхранение обаче я накара да отстъпи бързо крачка назад и да поклати глава.

— Внимавай, приятел. Това с розите може да омагьосва дамичките ти, но аз съм от друго тесто. Затова можеш да се откажеш от чара си на рицар в блестящи доспехи.

Очите му се разшириха невинно.

— Страхувам се, че си се заблудила относно намеренията ми.

— Да бе.

Той въздъхна търпеливо, сякаш бе свикнал да си има работа със своенравни жени.

— В бъдеще ще внимавам какво казвам. А сега, как така се озова тук, без да разбера? Не съм те чул да влизаш в параклиса.

— Спомняш ли си онази дълга история, която споменах? — Той кимна. — Това е част от нея.

— Не мога да си представя какво може да обясни странните ти одежди.

— Странните ми… а, дрехите ми. — Тя погледна надолу и сви рамене. — Всъщност там, откъдето идвам, това облекло се смята почти за класическо.

— Странни гащи. — Той посочи с дългия си, почернял от слънцето пръст дънките й. — Защо не носиш рокля? Дори и в най-отдалечените кътчета на света жените не носят такива дрехи. Това не е подходящо за жена.