Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

Столицата на Атлантида, в наши дни

Конлан размаха ръка пред портала и за кратко се замисли дали магията ще разпознае въобще воин, който не е преминавал през портите му повече от седем години.

Седем години, три седмици и единадесет дни, за да бъдем точни.

Докато чакаше, потънал до гърдите в лечебната вода, смъртта му се присмиваше — пърхаше в ъгъла на полезрението му, блещукаше в теченията на дълбокия син океан, които го заобикаляха, пулсираше в аленочервената кръв, която се стичаше обилно по цялата му страна и крак. Засмя се без всякаква веселост и се подпря с ръка на коляното си.

— Щом онази вампирска кучка Анубиса не успя да ме довърши, дяволски сигурно е, че няма да се предам сега — изръмжа той срещу празната тъма, която го заобикаляше.

Преливащи се морскозелени светлини проблеснаха сякаш в отговор на неговото предизвикателство и порталът се отвори за него. Двама мъже — двама воини — стояха на стража, разширените им очи и отворените усти отразяваха идентично шокираните изражения на лицата им, докато се взираха през прозрачната мембрана на портала. Той си проправи път с рамо през отвора в портала, който се разширяваше, за да пропусне, каквото или когото считаше за достоен да премине.

— Принц Конлан! Вие сте жив — каза единият.

— Общо взето — отговори той и пристъпи в Атлантида. Опияни се от първата гледка на многообичната му родина след повече от седем години, а дробовете му се разшириха, за да вкусят свежестта на филтрирания морски въздух. В близката далечина белите мраморни колони със златни нишки пред храма на Посейдон светеха на отразените лъчи от изкуствения залез. Дъхът на Конлан заседна в гърлото му при тази гледка. Гледка, която беше сигурен, че никога няма да преживее отново. Особено когато тя през смях бе предложила да му извади очите.

— Върховен принц без зрение. Каква удивителна метафора за загубата на твоя крал-философ и баща, млади принце. Защо не молиш?

Тя се разхождаше около него, размахвайки почти мързеливо камшика, поръбен със сребристи шипове, докато той стоеше безпомощен, окован във вериги, изработени за създания, излезли от дълбините на Ада. Изправяйки един деликатен пръст, тя докосна капчиците кръв, които бликваха така нетърпеливо в резултат от играта на камшика й. След това вдигна пръста до устните си и се усмихна.

— Но ти ще се молиш. Точно както баща ти се молеше, когато отсякох плътта от майка ти, докато все още беше жива — тя се размърка, а жестокостта в очите й се смеси с противна похот.

Той бе крещял от ненавист и пренебрежение с часове.

Дни.

Дори бе плакал, докаран до лудост при седем различни повода.

По веднъж през всяка година от пленничеството си.

Но нито веднъж не се моли.

— Обаче тя ще го направи — обяви той с глас, пресипнал от усилията да стои изправен. — Тя ще се моли, преди да приключа с нея.

— Ваше височество? — Стражите се втурнаха напред, за да му помогнат, крещейки за помощ. Той рязко вдигна глава, оголи зъби и изръмжа като животното, в което се беше превърнал. И двамата спряха насред крачка.

Не бяха сигурни как да се отнесат с кралска особа, която е подивяла.

Конлан се заклатушка напред, решен да направи първите си стъпки на родна почва без ничия помощ.

— Трябва да уведомим Аларик незабавно — каза по-възрастният и по-опитен воин от двамата.

Маркъс. Мариус, може би? Конлан се съсредоточи, убеден, че трябва да познава мъжа.

Беше важно да си спомни.

Да, Маркъс.

— Кървите, ваше височество.

— Общо взето — повтори той и се препъна на следващата си крачка. След което светът се завъртя и всичко стана черно.

Вен стоеше в стаята за наблюдение и гледаше надолу към залата за лечение, където върховният жрец на Посейдон, очевидно изтощен, се трудеше над брат му. Беше дяволски трудно да се изцедят силите на Аларик. Носеха се слухове, че той е най-могъщият върховен жрец, който някога е служил на Бога на моретата.

Не че воините знаеха много за различията между един или друг жрец. Или обикновено не им пукаше особено. С изключение на този момент, когато това сравнение го интересуваше. Много.

Вен стисна парапета и пръстите му потънаха в меката дървесина, докато мислеше точно какво трябва да е сторила Анубиса на Конлан. Той знаеше какво бе причинила на Алексий. Един от най-верните стражи на брат му, един от Седемте, Алексий бе прекарал две години под нежните й грижи. Нейните и тези на злите й отстъпници от Алголагния, които извличаха сексуално удоволствие единствено от болката и мъченията.

После тя го остави — гол и полумъртъв — за да умре. В купчина свински лайна на остров Крит. Вампирската богиня на смъртта имаше афинитет към символиката. Може би го бе наследила от своя баща — съпруг, Хаос. И точно това беше наистина извратено.

На Аларик му отне почти шест месеца, за да възстанови спомените на воина. Тази половин година включваше два цикъла на прочистване в Храма, за да се изчисти душата му.

Вен не искаше да се замисля — ужасно много мразеше да го прави, но понякога се питаше дали Алексий въобще се е завърнал напълно от черната адска яма, в която го беше вкарала.

От друга страна Аларик го бе реабилитирал. Алексий се бе върнал като един от Седемте. Беше въпрос на чест Вен да му има доверие.